В епизод 751 на „Наследство“: Нана бяга от Яман, но той все пак я настига и я затваря в изоставена барака. Ще се ожени ли за нея въпреки съпротивата ѝ? .
НА КРАТКО какво се случва в епизод 752 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман с хитрост принуждава Нана да приеме предложението му за брак и двамата се връщат в имението. Там Яман се изправя срещу Кубилай и обявява, че той ще се ожени за Нана. Униженият съперник си тръгва, а Нана представя на Яман списък с правила за фиктивния брак, които веднага водят до поредния скандал.
Междувременно Айше е тъжна след раздялата с Ферит. Тя подслушва разговора му и започва да подозира, че поведението му има скрит смисъл. Дали ще разкрие истината
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Действието продължава от предния епизод. Следващите часове в отдалечената къща или по-точно барака са истинско мъчение. Яман е вързал Нана за стола, запушил е устата ѝ и спокойно отпива от чая си, сякаш нищо не се е случило. Нана се бори с въжетата, очите ѝ метат светкавици. Когато той най-накрая маха парцала от устата ѝ, тя избухва: – Ако искаш, ме окови във вериги! Остави ме гладна, прави каквото знаеш, но никога няма да те приема! Пусни ме!
Яман се приближава бавно, надвисвайки над нея. – Къде ще отидеш? Самата ти каза, че нищо няма да се промени. Каза, че това е добро за Юсуф. Защо бягаш тогава? Отговори ми! – гласът му е тежък като присъда.
Нана го гледа със смесица от страх и копнеж. – Имаш два избора – продължава той, фиксирайки я с поглед. – Или те е страх от мен, или те е страх от самата теб. – Аз... защо да ме е страх? Не се боя от нищо! – Страхуваш се, Нана Мариам. Личи ти. – Не се страхувам! – крещи тя, докато напрежението между тях достига точката на пречупване. – Щом това искаш... добре! Добре! Казвам „да“! Ще се омъжа за теб! Чу ли? Приемам предложението ти!
В този миг ледът в очите им се пропуква. Гневът отстъпва място на едно признание, което и двамата се страхуват да изрекат на глас.
В имението Акча е на ръба на нервна криза. Тя не спира да набира номера на Яман. – Направил го е, за да я защити от онези мъже, които я преследват – опитва се да успокои Елван, макар самата тя да не вярва на думите си. – Може и така да е, но защо мълчи? Това е обида за нас! – отсича Елван и се изправя. – Хайде, сине, чакахме достатъчно.
Кубилай обаче е непоклатим. Лицето му е изкривено от гняв. – Няма да мръдна оттук, докато не разбера какво става с тях, майко!
Точно тогава вратата на къщата отваря. Яман и Нана влизат в салона, обгърнати в тежка тишина. – Слава на Бога! – извиква лелята. – Сине, къде бяхте? Добре ли сте? Какво се случи?
Яман застава пред тях, хладен и решителен. Той поглежда първо Кубилай, а после премества погледа си към всички останали. – Тази сватба няма да се състои... – прави пауза, докато сърцата на всички спират. – Защото аз ще се оженя за бавачката.
Думите му падат като гилотина. Кубилай пребледнява, а Елван и Акча остават като вкаменени. Нана не сваля поглед от Яман, осъзнавайки, че от този път няма връщане назад.
Новината за предстоящата сватба на Яман и Нана се стоварва върху присъстващите като леден дъжд. Акча първа нарушава тишината, а гласът ѝ трепери от недоверие. – Сине, Яман... какво говориш? Осъзнаваш ли какви ги вършиш? – Точно това, което чу, лельо, не съм сбъркал думите си – отвръща Яман, без да трепне.
Кубилай пристъпва към Нана, а в очите му се чете раздираща болка. – Нана... наистина ли го искаш? Момичето не го поглежда. Тя гледа към пода, докато пръстите ѝ се свиват в юмруци. – Тук не става въпрос за това какво искам аз. Това е единственото решение. Най-доброто за всички.
Яман застава пред нея като жива щит: – Тя ми е поверена! Мой дълг е да я защитавам. Никой друг няма това право.
Елван прави опит да се намеси, но Кубилай я прекъсва рязко: – Тръгваме си, майко! Сега! Очевидно Нана ще бъде добре, по един или друг начин. Вече нямаме работа тук.
Акча се опитва да замаже положението, поглеждайки Елван с извинение: – Елван, Кубилай... толкова съжалявам за всичко това. – Защо се извиняваш, лельо? Ти нямаш вина – отвръща сухо Кубилай. – Какво мога да кажа... – промълвява Елван, макар думите да засядат в гърлото ѝ. – Честито!
Кубилай обаче не може да си тръгне, без да забие последното острие. Той поглежда Яман с леден поглед: – Имам само един въпрос: защо чака до последната секунда? Защо разигра този театър?
– Защото, ако вярвах, че ти наистина можеш да я опазиш – отвръща Яман с убийствено спокойствие, – нямаше да се стигне дотук.
Кубилай поглежда Нана с гняв и огорчение, след което напуска имението, затръшвайки вратата на миналото си с нея.
Когато гостите си тръгват, Нана се обръща към Яман, а гласът ѝ е изпълнен с вина. – Сега всички са срещу теб. Заради мен...
– Когато взема решение, гледам само напред – казва той, заставайки в профил като статуя. – Дори светът да спре, аз няма да се отметна. Двамата се споглеждат – един миг, в който напрежението и привличането се сблъскват. Акча обаче не издържа на гледката и гневно се качва по стълбите. – Вярвам ти... защото си луд! – подхвърля Нана и също бърза да излезе, оставяйки Яман сам с тежките си мисли.
Малко по-късно Акча го вижда в салона. Тя е неутешима. – Яман, защо чак сега? До днес никога не съм поставяла под въпрос действията ти. Но това... Защо не ми каза по-рано? Потъвам от срам пред хората! Имаш Юсуф, имаш името си, а около теб дебне опасност. Момичето си имаше друг кандидат, проблемът беше решен! Защо промени решението си?
– Направих това, което е необходимо, лельо – отговаря той без емоция. – Единствената грешка беше, че го отложих твърде дълго. Нищо друго. Яман излиза, оставяйки леля си да мърмори тихо. – Ах, сине... себе си ли лъжеш или мен?
В кухнята новината се разпространява по-бързо от пожар. Адалет шета нервно, опитвайки се да подреди мислите си. – Не можем да питаме за неща, които не знаем. Дори да е само формалност... Колко добре се погрижи господин Яман за нея. Каза, че тя му е поверена и ще я пази. Дженгер кима одобрително, но Айннур, която слуша отстрани, пребледнява от злоба. – Браво на него – продължава Адалет. – Знаеш ли, всъщност изобщо не се изненадвам, че постъпи така достойно. – И аз не мога да кажа, че съм изненадан – съгласява се Дженгер. – Това е точно в стила на господин Яман.
Айннур не издържа и избухва: – Защо трябва да мисли за нея? Нали щеше да се омъжва? Но не, онзи добър човек не ѝ беше достатъчен! Очевидно и звезда от небето да ѝ свали, тя пак нямаше да го погледне. Кой знае какво е излъгала господин Яман, как го е омаяла, че да го накара да я съжалява! Влязла му е под кожата, тази змия!
В гнева си Айннур не внимава и ножът срязва дълбоко ръката ѝ. – Какво направи? – извиква Адалет. – Момиче, я дай да видя! Дженгер, виж, сряза се лошо! Трябва да се превърже! – Добре съм, нищо ми няма! – сопва се Айннур, дърпайки ръката си. Докато Адалет събира приборите, Айннур промълвява под носа си с глас, пълен с отрова: – Тази змия постигна целта си... Но аз няма да го позволя. Ще превърна живота ѝ в истински кошмар. Да не се казвам Айннур, ако не я унищожа!
Нана седи сама в стаята си, а мислите ѝ са по-черни от нощта. „Кой знае какво си мисли сега леля Акча... Сигурно пак ще ме обвини, че съм хвърлила око на сина ѝ. Не, не мога да оставя нещата така, трябва да обясня!“ – шепне тя на себе си, докато сърцето ѝ прескача от вълнение.
В същото време Акча е потънала в молитва в стаята си. – Господи Всемогъщи, всичко, което идва от Теб, е добре дошло... Но нима това момиче наистина е съдбата на моя племенник? Нима тя е светлината за очите му? – реди тя, вдигнала ръце към небето.
На вратата се чува плахо почукване. – Аз съм, Нана... Може ли да вляза, лельо Акча? Хала въздъхва тежко: – О, Боже... – и отваря вратата с каменно изражение. – Може ли да поговорим за малко? – моли се Нана, търсейки капчица разбиране в погледа ѝ.
Акача обаче е хладна като мрамор. – За какво да говорим, дъще? Каквото имаше да става, стана. Решенията са взети, думите са изречени. – Бях на път с Кубилай, когато той... той ме отвлече! – опитва се да обясни Нана. – Каза ми, че трябва да се омъжа за него, че нямам избор! – Животът е странен, нали? – прекъсва я Акча с горчива усмивка. – Миналата седмица отхвърли предложението на Кубилай. А сега реши да се омъжиш за племенника ми. Колко бързо се променят нещата само за седем дни... Виж ти как си играе съдбата!
Преди Нана да успее да каже и дума повече, Акча затръшва вратата под носа ѝ. Момичето остава в коридора, смазано от унижение. „Свършено е с мен... Леля Акча отново помисли най-лошото. Мисли си, че аз съм виновна за всичко!“ – промълвява тя и тръгва по коридора със забити в земята очи.
Изведнъж пред нея изниква Яман. Той я претегля с поглед и пита сухо: – Защо изглеждаш така? Нана се приближава до него, а в гласа ѝ се долавя истинско отчаяние: – Ти ме довърши! Съсипа ме напълно!
Яман повдига вежди: – Колко си неблагодарна... Ще се оженя за теб, макар и само на хартия. Медал трябва да ми дадат за това, че те търпя. – Значи ме спасяваш от опасностите в Грузия, така ли? – избухва тя. – А помисли ли някога как ще живея в това имение след всичко това? Как ще ме гледат хората? – Аз взимам решенията в тази къща! – прекъсва я той, а гласът му е като заповед. – И никой няма право да ги оспорва. Няма от какво да се боиш.
В този момент звънливият глас на Юсуф огласява стълбището. – Нана! Нана, къде си? Имам страхотна новина за теб! Резултатите от теста ми излязоха! Нана веднага променя изражението си, опитвайки се да скрие тъгата. – Идвам, птиче мое! – откликва тя, но след това се обръща към Яман с тревога в очите: – Какво ще правим сега? Трябва да му кажем истината... Но как ще съобщим тази новина на моето птиче?
Юсуф влиза в стаята, целият сияещ от гордост, и размахва листа с резултатите: – Изкарах най-високата оценка на теста! Учителят каза: „Браво, Юсуф, продължавай все така!“. Яман поставя ръка на рамото му, а в гласа му за миг се долавя топлота: – Браво, юначе.
Детето обаче усеща напрежението и спира да се усмихва. Поглежда Нана, чието лице е пребледняло. – Нана, защо изглеждаш така? Не си ли щастлива? Нищо не каза... Или си тъжна, защото се омъжи за батко Кубилай? – Мило момче... – Нана преглъща трудно. – Аз не се омъжих за него. – Какво? – очите на Юсуф светват. – Не си се омъжила? Тогава ще си отидеш ли в твоята страна? Яман прекъсва тишината с глас, който не търпи възражение: – Тя не се омъжи за него... защото ще се омъжи за мен.
Юсуф застива с отворена уста. Нана и Яман се споглеждат – в очите им се чете страх от реакцията на детето. – Миличък, не се притеснявай, това е само формалност... – започва Нана, но Юсуф не я дочаква. Той изпищява от радост и започва да скача из стаята. – Значи... чичо, ти обичаш Нана? – пита детето с надежда, която реже като нож.
Нана бързо го прекъсва: – Не, не, няма такова нещо! Яман поглежда Нана с леден поглед и добавя: – Просто е, за да не си тръгне бавачката, юначе. Няма друга причина. Юсуф обаче не се оставя да бъде разубеден: – Добре, все пак съм много щастлив, защото Нана остава с нас! Радвам се, че ще се ожените!
Яман се обръща рязко: – Трябва да работя. – Тръгва към вратата, но думите на Юсуф го спират на прага. – Нана, знаеш ли... мисля, че чичо много те харесва – шепне детето. – Защо мислиш така, мило? – Нана гали косата му. – Той ти помогна, за да не си тъжна. Не можеше да понесе да те види наранена. Нана вдига очи и среща погледа на Яман, който все още е пред вратата на стаята: – Прав си, птиче мое... той ме спаси. Дивак е, но е добър човек. Яман излиза, без да каже дума, но в сърцето му отекват думите на момичето.
Късно вечерта, в кабинета си, Яман затваря компютъра и се обажда на Ферит. – Всичко наред ли е? Не изглеждаше добре днес. – На моя фронт нищо не се е променило – отговаря Ферит. – Но чух голямата бомба... Намери ли момичето?
В същото време Пънар звъни на Нана: – Умирам от притеснение! Какво става при теб?
Ферит не вярва на ушите си: – Какво?! Ще се жениш? Момичето бягаше от теб!
Нана разказва на Пинар през сълзи: – Отвлече ме, затвори ме в една барака... Трябваше да кажа „да“.
– Не ме изненадва! – смее се Пинар. – Твоята история няма как да е нормална.
Ферит се смее на Яман: – Виж ти... истински „Дивак“, както казва тя. Отвлякъл си я и си я заключил? Ти си истински бандит!
– Тя е бандитът! – сопва се Яман. – Нападна ме с лопата!
– Нападнала си го с лопата? – възкликва Пънар в другия край на линията. – Трябваше да избягам! – обяснява Нана. – Но той ме хвана. Каза ми, че бягам от себе си, че ме е страх... и аз приех. Но истината е, че умирам от страх, Пънар.
Яман се опитва да звучи безразлично пред Ферит: – Не е голяма работа, просто формален брак. Направих необходимото. – Този път наистина си направил каквото трябва – съгласява се Ферит. – Подпишете документите и ще видим какво ще стане. – Нищо няма да се промени, Ферит – отсича Яман. – Лека нощ.
След разговора Нана остава в стаята си, стискайки лист хартия. „Никога няма да се случи нищо истинско. Никога!“ – повтаря си тя, докато пише правилата на техния принудителен съюз.
Нана почуква на вратата на Яман.
– Влез – казва той. – Какво правиш в стаята ми по това време? – Трябва да говорим. Принуди ме да приема този брак, но аз имам свои правила! – тя му подава листа. Хала, която минава по коридора, спира до вратата и затаява дъх.
Яман започва да чете на глас с презрение:
– Първо: не можеш да ме наричаш своя съпруга. – Той я поглежда иронично. – И какво да кажа на инспектора? Че си ми „боен другар“? Или да те представя като „нахалната бавачка без грам такт“?
– Добре, добре! – прекъсва го тя. – Ще го поправя. Можеш да ме наричаш така само пред инспектора.
Яман продължава: – Второ: без държане за ръце.
Трето: без прегръдки.
Двамата се впиват един в друг с погледи. – Не ме гледай така – казва Нана. – Не искам да се преструвам. Ако е крайно наложително, само тогава ще ме хванеш за ръка.
Яман оставя листа и се приближава застрашително:
– Всъщност аз изобщо не го желая. Дори да стоя в една стая с теб е истинско мъчение! –
Камерата ни показва Акча, която е пред вратата на стаята на Яман. Тя оттегля от вратата, смазана от чутото.
– Чуй ме добре – продължава Яман. – Нямаш право да ми казваш какво да правя. Ще носиш моята фамилия, ще бъдеш моя съпруга, макар и на хартия. Ще знаеш мястото си, ще познаваш границите си и ще ме слушаш!
– И ти ще ме слушаш! – сопва се тя. – Няма да се държиш като дивак с мен. Мислиш ли, че ми е приятно? Правя го, защото нямам избор!
– И аз нямам избор... Можеш да си вървиш в стаята, ако приключи с глупостите.
– Първо, няма да ми казваш кога да си тръгна! Ще си отида, когато аз поискам! – Нана го поглежда за последно.
– Тогава ще останеш тук до сутринта ли? – пита я Яман предизвикателно.
– Не, тръгвам си! Но не защото ти ми нареждаш, а защото аз го реших!
Нана излиза бясна, а Яман остава сам, загледан в затворената врата.
Ферит най-накрая успява да открие Дидем – дъщерята на издирвания гангстер, и прави пореден отчаян опит да намери път към сърцето ѝ. Но реалността го удря право в лицето. Дидем вече не е онова момиче, което познава. Тя е обвързана с друг, а старите рани от миналото все още кървят. Когато вижда Ферит пред себе си, тя не трепва – погледът ѝ е хладен като острие, което прерязва всяка надежда.
– Не искам да имам нищо общо с теб – изрича тя с леден тон, който би смразил и най-горещото сърце. – Веднъж вече ме съсипа. Втори път няма да ти доставя това удоволствие!
Смазан от тежестта на неуспеха, Ферит се прибира в полицейското управление. Той влиза в кабинета си, копнеейки за тишина, но вместо това застава като закован. Вътре го чака Волкан. Той се е разположил на бюрото му и прелиства папка с гриф „Строго секретно“.
Ферит затваря рязко вратата, а гласът му трепери от ярост: – Какво правиш тук?!
Волкан вдига очи, в които искри опасно любопитство. Той не се притеснява от гнева на комисаря. – Дойдох да проверя документите по моя случай... и съвсем случайно попаднах на това – казва той, потупвайки папката. – Прочетох всичко и сега пъзеълът се подреди. Цялата тази мисия... всичко е било само за да се доближиш до Дидем Йълмазкая? Комисарю, нима целият ти живот в момента е една голяма игра?
Напрежението в стаята става почти осезаемо. Двамата мъже стоят един срещу друг, а всяка дума тежи като олово. – Никога не ми се връзваше – продължава Волкан, претегляйки Ферит с поглед. – Чудех се как изобщо можа да скъсаш с Айше, след като я обичаш толкова много. Но едно не разбирам... Защо просто не ѝ каза истината? Защо не ѝ обясни, че това е секретна операция?
Ферит се отпуска в стола си и поема дълбоко въздух, сякаш се опитва да изтръгне признанието от гърдите си. – Защото не мога! – отрязва той, а в очите му се чете непосилна болка. – Докато Шахин е на свобода, всеки, който се доближи до мен, е жива мишена. Ако той разбере за Айше, ако тя се опита да ме защити... всичко ще завърши с трагедия. Тя, Дога, Неше – всички ще се превърнат в жертви.
Той забива юмруци в бюрото, борейки се с отчаянието си. – Трябва да мълча, докато не вкарам този изрод зад решетките. Нека ме мисли за предател, нека ме мрази... важното е да е жива и здрава. Волкан, заклевам те... Айше не трябва да научава нито дума от този разговор. При никакви обстоятелства!
Волкан кима тежко, разбирайки мащаба на саможертвата. – Разбрах, комисарю.
Но съдбата обича иронията. Айше, която е дошла да търси отговори, застива пред вратата и чува последните думи на Ферит: „Не трябваше да става така, Айше... Но нямах избор.“
Тя не издържа и нахлува в кабинета, а маската на примирението отдавна е паднала. – Чух какво каза! – изрича тя остро, докато сълзите парят в очите ѝ. – Каза, че си бил безпомощен. Кажи ми веднага какво означава това! Защо си толкова съкрушен?
Ферит вдига поглед към нея и в него се разразява буря – той иска да извика истината, да я прегърне, но дългът го спира. – Да... съкрушен съм. Много – започва той с прекършен глас. – Защото виждам как страдаш заради мен. Знам, че те нараних. Но бях длъжен да го направя. Трябваше да скъсаме, преди да се привържеш към мен още повече. Не исках по-късно да бъдеш напълно унищожена.
На лицето на Айше се изписва горчива ирония. – Благодаря ти... Колко си внимателен и благороден само! – подмята тя със сарказъм, който реже като бръснач. – Жалко само, че не се сети за това по-рано. Но се радвам, че поне сега виждаш истината.
– Не исках да те лъжа – отвръща Ферит, а гласът му преминава в хрип. – Не исках да живееш в моя фалшив свят. Съжалявам, че те разочаровах.
Айше го поглежда с поглед, в който вече няма любов, а само пепел. – Не се притеснявай. Разочарованията учат човека да не мечтае напразно. Да, направих грешка. За втори път същата. Но този път научих урока си по трудния начин. Никога повече няма да си позволя да бъда толкова глупава.
