В епизод 747 на „Наследство“: Светът на Нана се срива след кървавото послание на мафията, а единственият шанс се оказва светкавичен брак с турски гражданин. Докато Кубилай действа пръв и прави предложение на Нана, Яман е разкъсван от ярост и ревност – ще позволи ли на друг мъж да сложи пръстен на ръката ѝ, или съдбата е подготвила друг капан?
НА КРАТКО какво се случва в епизод 746 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман е против брака между Нана и Кубилай. Ферит го убеждава да сключи брак с гледачката. Яман се съпротивлява, но знае, че това е единственият шанс да я спаси...
Айше остава сама в болницата. Медицинска сестра Симай я напада и ѝ инжектира отрова! Ферит бди до леглото на любима си Айше, която е в безсъзнание, а по-късно благодарение на хитрост заедно арестуват фалшивата медицинска сестра.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Ферит пристига в имението на Яман. В кабинета Ямане затрупан от купища документи, но погледът му е някъде далеч. – Хванахме няколко души, свързани със Серго Нерчели – обявява Ферит без встъпления. – Истински главорези... Търговия с оръжие, отвличания, убийства. Яман вдига очи и погледът му става твърд като стомана. – Научи ли нещо конкретно? – В момента ги притискат при разпитите – отговаря комисарят. – Моите хора ще изтръгнат детайлите. – Добре. – Яман подпира длани на бюрото, сякаш едва удържа гнева си. – Този мерзавец е свършен. Рано или късно ще го докопам. – Не се тревожи, братко. Ще го решим заедно. – Ферит поставя ръка на рамото му и поглежда приятеля си с изпитателен поглед. – Но кажи ми, защо избухна така по време на онзи разговор?
Яман смръщва вежди, а гласът му натежава: – Отменили са разрешението за работа на бавачката. Има заповед за депортация. А в Грузия знаят, че тя се връща... чакат я, за да я убият.– Типично за такива змии. Пипалата им достигат навсякъде. Ходи ли в съда? – пита Ферит. – Да. Но процедурите се влачат непоносимо. – Разбирам защо си като буре с барут – кима Ферит. – Но има решение... формален брак. Обмислял ли си го? Яман мълчи за миг, след което признава с колебание: – Да. – Чудесно! – Ферит свива очи с престорена сериозност. – Само не ми казвай, че имаш конкуренция. – За съжаление, имам. – Гласът на Яман става леден. – Онзи дойде и отново ѝ предложи брак. Ферит издишва пренебрежително: – Хиена! Използва ситуацията... Но Яман Къръмъ не се оставя да бъде надигран така лесно, нали? Не смяташ да му я дадеш без бой?
Яман извърта глава, маската на безразличие се завръща. – Това не е моето решение. Бавачката сама ще избере. Но едно е сигурно – няма да я оставя в ръцете на Серго. Ферит се приближава и му казва, като брат на брата: – Ще ти кажа честно. Формалният брак е риск... само ако е с някой чужд. С някой, на когото не вярва. А теб те познава. На теб вярва. – Това е невъзможно! – отсича нервно Яман. Ферит повдига вежда с провокативна усмивка: – Разбира се... Освен ако не се страхуваш, че дори бракът да е само на хартия, чувствата ти ще излязат извън контрол? – Говориш глупости! – избухва Яман. – Нямам никакви чувства и никакви страхове! – Ясно. А земята е плоска... – подхвърля Ферит и тръгва към вратата, но спира на прага. – И помни, братко... щом казваш, че тя ти е поверена, ти трябва да ѝ предложиш.
Думите увисват във въздуха, а Яман остава сам с тежестта в сърцето си.
Яман и Нана пътуват за среща с адвоката. Мълчанието в колата бързо се взривява в поредната разправия. Гласовете им се извисяват, отеквайки в тясното пространство. Яман, погълнат от спора с Нана, не забелязва смяната на светофара. Отзад изревава клаксон. Шофьорът на другата кола се изравнява с тях и изкрещява обидни думи по адрес на Нана. Това прелива чашата. Яман изскача от автомобила, лицето му е потъмняло от ярост. Секунди по-късно юмруците влизат в действие. Нана се опитва да го спре, но сама попада в центъра на мелето.
Час по-късно Ферит вдига телефона. – Комисарю, Кара е – обажда се познатият глас. – Току-що доведоха Къръмъ и госпожица Нана. – Какво е станало? – Ферит се напряга веднага. – Отново ли са се опитали да ги убият? – Не този път. – В гласа на Кара се долавя ирония. – Направили са сцена на пътя. Яман е пребил друг шофьор, а Нана е замесена. Сега са на разпит. Честно казано, никога не съм виждала такъв тандем... Карат се дори тук, в участъка. – А онзи шофьор? – пита Ферит и трие челото си. – Бясна е, но не иска да подава жалба. Каза, че предпочита никога повече да не ги вижда. – Това е отлично – измърморва Ферит. – Отлично? В какво виждаш нещо добро?! – изненадана е Кара. – Слушай ме внимателно. Заключи ги заедно в ареста за два часа. Нека се изядат там, докато не се укротят. И помни – аз не знам нищо. Официално не съм вдигал телефона, защото съм на мисия. Ясно? Кара въздъхва тежко: – Ясно, комисарю.
Железните врати се затварят с гръмък трясък. Тишината в килията е почти задушаваща. Нана започва да върви нервно напред-назад, докато Яман седи неподвижно на пейката, скръстил ръце. Изражението му е каменно, но в очите му гори огън. – Започва да ми просветва – казва накрая Нана, без да спира. – Заседнах тук... С теб и с моите мисли. – И какви са тези мисли? – интересува се Яман. – Не е твоя работа. – За съжаление, всичко, което те засяга, засяга и мен – отвръща той хладно. – Ни най-малко. Ти просто търсиш повод да се заяждаш. – Нана спира и го поглежда с укор. – Но щом питаш... аз също имам въпрос. Защо днес си толкова напрегнат? Защо се палиш толкова лесно? – Защото ме докарваш до лудост! – изсъсква Яман и извърта глава.
– Винаги един и същ отговор. Този път няма да го приема. Откакто се появи въпросът за брака, си друг. Постоянно ми се вбесяваш. Да не би да е заради Кубилай? Тя прави крачка към него, сякаш иска да го предизвика: – Но ако толкова искаш да знаеш – мисля за съдбата си. Да остана ли, или да си тръгна? Да кажа ли „да“ на Кубилай, или да го отхвърля? Времето изтича, а аз още не знам какво да правя. – Казах ти да имаш търпение и да чакаш делото – натъртва Яман. – Но щом толкова бързаш... съгласи се. Приключи с това! Думите излитат от устата му, преди да успее да ги спре. Едва когато отекват в килията, Яман осъзнава какво е направил – сам тласка Нана в прегръдките на Кубилай. Самият той предизвиква това, от което най-много се бои. За негова изненада, Нана се засмива горчиво: – Чудесна идея. Има само един проблем. Не го искам. Гласът ѝ е твърд и решен. – Може и да е добър човек, но ми е чужд. Не му вярвам. И честно казано, има отвратително чувство за хумор. Гледа ме така, сякаш иска да ме погълне с поглед. Шепне ми абсурдни комплименти, които ме вбесяват. С него се чувствам като в клетка. Задушавам се. Предпочитам твоите крясъци пред неговите ласкателства.
Яман вдига глава, в него се пробужда емоция, която отдавна е заровил дълбоко. – Обещавам ти едно – казва той бавно. – Никога няма да позволя да направиш нещо, което не искаш. – Но ако съдът не реши проблема... – Нана въздъхва, а гласът ѝ затреперва – ще трябва да реша сама. – Не. – Яман удря с длан по коляното си. – Ще намерим друг изход. Погледите им се срещат в полумрака. Между тях вече не е само гневът – има нещо много по-дълбоко.
Автомобилът на Яман спира пред имението. Яман и Нана слизат, но никой не прави крачка към входа. Погледите им се срещат – пълни с несигурност и въпроси, на които не могат да отговорят един на друг.
Яман я претегля с поглед, а в ума му препускат черни мисли: „Ами ако каже „да“? Какво ще стане, ако приеме предложението на онзи наглец? Не, няма да го позволя... Трябва да има друг начин, дори да трябва да преобърна небето и земята!“ Нана тръгва към къщата като се моли наум: „Боже, дай ми знак... Какво да направя? Не искам никой да страда заради мен...“
Двамата влизат в къщата, където ги посреща разплаканият Юсуф. – Дойдоха! Чичо и Нана се върнаха! – извиква детето и се втурва в прегръдките на Нана, хлипайки безутешно. Нана застива, сърцето ѝ се свива. – Юсуф, какво се е случило, мило момче? – Вярно ли е, че ще ме оставиш? Ще си тръгнеш ли, Нана?
В този момент се появява леля Акча, чието лице е изкривено от вина. – Лъвчето ми, внучето ми... всичко си разбрал погрешно! – опитва се да замаже ситуацията тя. – Говорех по телефона с Елван... не внимавах и той е чул всичко. Юсуф вдига насълзените си очи към бавачката: – Чух, че си заминаваш... Ще ми липсваш толкова много! Нана не издържа, сълзите потичат по лицето ѝ: – Птиченце мое... – тя го притиска силно до себе си и го целува по челото.
Яман стои отстрани, а лицето му помръква. Гледката на страдащото дете е нож в сърцето му. – Не е истина, нали? Кажи, че не е истина! – настоява Юсуф. – Единствената истина е, че те обичам повече от всичко – гласът на Нана трепери, но е решителен. – Ще направя и невъзможното това да не се случи. Дори да се наложи да замина за малко, ще се върна веднага. Това е просто малък проблем. – Не ме лъжеш, нали?! – извиква Юсуф. – Чух го с ушите си. Леля каза, че това е огромен проблем! Яман прави крачка напред, гласът му е тежък, но вдъхващ сигурност: – Успокой се, юначе. Нищо няма да се случи.
Юсуф се обръща към чичо си с молба, която изтръгва душите им: – Чичо, не я пускай! Ще я защитиш, нали? Обещай ми!
Яман фиксира Нана с дълбок, пронизващ поглед: – Обещавам, че ще направя всичко по силите си. Нана го поглежда за миг, след което отново се заема с детето: – Птиченце, погледни ме. Тук съм, нали? Как мислиш, че мога да бъда далеч от теб? Никога! Ще победя всеки проблем заради теб, колкото и голям да е. – Толкова ли много би направила за мен? – пита Юсуф, бършейки очите си. – Бих направила всичко за теб – отвръща Нана, а думите ѝ отекват в залата като клетва. – Обещай тогава!
Нана поглежда към Яман, сякаш търси последна опора, и изрича съдбоносните думи: – Обещавам ти, скъпи... нищо няма да ни раздели. Каквото и да ми коства! Тя изтрива сълзите му и се опитва да върне усмивката на лицето му. – Хайде сега, стига сме плакали. Кака Адалет е направила шоколадова торта. Ял ли си? Детето поклаща глава. – Тогава тичай в кухнята. Аз само ще си измия лицето и идвам да ядем заедно. Умирам от глад! Щом Юсуф изчезва, леля Акча се приближава до Яман: – Синко, съжалявам... не знаех, че детето е там. – Не се тревожи, лельо. Рано или късно щеше да разбере – отсича сухо Яман. Нана, видимо разстроена, подхвърля: – Отивам горе, Юсуф ме чака – и изчезва по стълбите, оставяйки Яман потънал в тежки размисли.
В стаята си Нана се хваща за главата. Паниката започва да я задушава. – Какво ще правя сега? Обещах на птиченцето... Но ако загубим делото, всичко е свършено!
Телефонът ѝ иззвънява. Пънар е. – Пънар, радвам се, че се обаждаш... – Не звучиш добре, мила. Какво се е случило? Лоши новини от съда ли има? – Юсуф е чул всичко. Обещах му, че ще остана, но нямам полезен ход... – Нана, не можеш да чакаш повече – гласът на Пънар е сериозен. – В Грузия те чака смъртна присъда. Онзи мъж, Кубилай, каза, че всичко ще е само на хартия, просто формалност. Приеми предложението му за брак! – Не знам, Пънар... толкова съм объркана. – Тези хора не са чужди, нали каза, че са познати на леля Акча? Можеш да им вярваш. Направи го заради Юсуф! Направи го, за да оцелееш!
Нана затваря очи, а думите на приятелката ѝ кънтят в съзнанието ѝ. Примката около врата ѝ се затягае, а изходът изглеждаше само един... но тя не подозира, че решението ѝ ще предизвика буря, която никой в имението Къръмъ не беше подготвен да преживее.
Ферит инсталира подслушвател в телефона на Симай и го изпуска на пода в залата, където допреди малко е флиртувал с нея. Планът му действа безотказно – медицинската сестра, убедена, че апаратът се е изплъзнал от джоба ѝ, го вдига, без да подозира, че се е превърнала в мишена. Доволен, Ферит напуска болницата, оставяйки Айше сама на опасната мисия.
В полицейския участък Башак се приближава към бюрото на Волкан. Очите ѝ са подпухнали, сякаш току-що е спряла да плаче. – Всичко наред ли е? – пита полицаят и оставя документите. – Надявам се, че не е заради баща ти. – Не, не е татко... – отвръща тя тихо и свежда глава. – Но не искам да ти развалям настроението или да създавам напрежение. – Башак – Волкан се навежда към нея, нежно, но настоятелно. – Кажи ми какво се случи. – Говорех по телефона с приятелка... Радвах се, че убедих татко за операцията. И тогава влезе Неше. Започна да ме обижда без причина. Опитаха се да ѝ обясня, че не ме е разбрала, но тя не искаше и да чуе. Обвини ме... че те мамя. Лицето на Волкан помръква от гняв, но той поема дълбоко дъх, за да не я разстрои още повече.
Симай усеща, че времето ѝ изтича. Директорът на полицията все още е жив, а нейните поръчители губят търпение. Предупредили са я ясно: ако днес не завърши задачата, тя ще бъде следващата жертва. Притисната до стената, медицинската сестра взема решение – ще инжектира отрова в системата на пациента. Когато обаче Айше се изпречва на пътя ѝ, ситуацията излиза извън контрол. Симай, без да се колебае, забива спринцовката в шията на полицайката.
Малко по-късно в болницата пристига Ферит. От охраната разбира, че Айше е била нападната. Той лети по коридора и нахлува в лекарския кабинет. – Как е тя?! – пита той, стискайки юмруци до побеляване. – Състоянието е критично – отговаря докторът с каменно лице. – Не знаем каква е отровата. Опитахме всичко, но никое антидот не действа. Ако не разберем бързо какво е това, ще я загубим. Ферит се отпуска на стола под стената, сякаш целият живот се е изцедил от него. Скрива лицето си в дланите.
В този момент на коридора се появява Симай. С маска на фалшива загриженост, тя се приближава: – Толкова съжалявам, комисарю... Ти и близките ти постоянно сте в опасност. Бившата ти съпруга се бори за живот, а ти... все още си на пост. – Службата е над всичко – отвръща Ферит безизразно. Гласовете им звучат кухо. – Надявам се Айше да се справи. – Още ли не сте открили отровата? – проучва Симай, свивайки очи. Ферит само поклаща глава. – Бъди готов за всичко тогава – добавя жената зловещо.
В този момент се чува гласът на Ибрахим: – Комисарю! Имам добри новини! – вика той от края на коридора. – Установихме субстанцията! Лекарите дадоха антидот и Айше се подобрява. Опита се да каже името на този, който я отрови, но заспа от изтощение. Ферит скача, сякаш е получил втори живот: – Устата ти е златна, Ибо! Кога ще се събуди? – След няколко часа – отговаря полицаят.
Симай застива. В главата ѝ пулсира само една мисъл: „Тя трябва да умре, преди да си отвори устата. Не мога да позволя да ме предаде“. Тя затяга зъби и без да губи време, се насочва към стаята на Айше. Вратата е открехната. Със силно биещо сърце изважда спринцовката от джоба си. Приближава се до леглото и вдига ръка, готова да нанесе финалния удар. Изведнъж ледена длан се затваря около китката ѝ. Айше отваря очи и с пламък в погледа щраква белезниците с едно рязко движение. – Край, Симай – казва тя спокойно, без следа от слабост. – Този път аз бях по-бърза.
В стаята влизат Ферит и Ибрахим. Въздухът трепти от напрежение. – Филмът свърши – промълвява хладно Ферит, насочвайки пистолета си към нея. – Кажи ми, Симай... онези, които те наеха, ли са толкова глупави, или ти самата си подценила врага?
Симай пребледнява, ръцете ѝ се разтреперват, а в очите ѝ избива паника. – Лекарите казаха, че тя умира... че няма надежда... – шепне тя, гледайки втрещено Айше, която седи на леглото, усмихната и напълно адекватна. – Както каза Ферит, стигнахме до края на епизода – отговаря Айше с ледено самочувствие. – Само че ние написахме сценария. А ти, без да подозираш, изигра главната роля в капана.
Ретроспекция: Ферит стои до леглото на Айше, лицето му е разкривено от болка. Притиска дланта ѝ и казва с разтреперан глас: – Айше, моля те... не ме оставяй сега. Не и когато след седем години всичко си идва на мястото. Оправи се и се заклевам – никога повече няма да те нараня. Айше отваря очи. На устните ѝ цъфва нежна усмивка. – Не плачи, Ферит – шепне тя с лека насмешка. – Симай не успя да вкара цялата отрова. Добре съм. След преливането на кръв се възстанових по-бързо, отколкото мислеха. Ферит извърта глава, за да скрие сълзите си. – Бях на крачка от лудостта... Толкова се страхувах. Но защо се преструваше? – Защото исках да разбереш. Да съжаляваш истински. Ти вече повярва... сега трябва да повярва и Симай.
Настояще: Ферит поглежда към Симай, на чийто ръце блестят белезници. – Беше хваната в собствения си капан. Защото комисар Айше е не само красива, но и дяволски умна. Ибо, отведи тази фалшива сестра в ареста. Ибрахим я хваща под ръка и я повежда навън. Жената е смазана, лицето ѝ е изкривено от безсилие. Когато вратата се затваря, Ферит и Айше се споглеждат. В очите им има облекчение, но и нещо повече – знанието, че въпреки бурите, все още могат да разчитат един на друг.
