В епизод 746 на „Наследство“: Черните облаци се сгъстяват над Нана. Не само че я преследва грузинската мафия, но сега я заплашва и депортация! Ще успее ли Яман да я спаси?
НА КРАТКО какво се случва в епизод 746 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Напрежението в имението Къръмлъ достига точка на кипене! Ето какво предстои:
Бягството на Нана завършва с провал! Нана се опитва да избяга към Грузия, но Яман я пресреща на гарата и я отвежда обратно в имението. Но истинският ужас тепърва предстои...
Кървавото послание на мафията! Шефът на грузинската мафия не познава милост. В смразяващ видеоразговор той екзекутира любимото същество на Нана пред очите ѝ.
Единственият изход: Сватба или депортация! Адвокатът е категоричен – единственият начин Нана да избегне депортацията е светкавичен брак с турски гражданин.
- Кубилай действа първи: Той предлага на Нана да се оженят веднага, за да я спаси.
- Яман е извън себе си от гняв! Той е против този брак, но дали ревността му няма да го подтикне към още по-драстично решение?
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Нана говори с приятелката си Пънар, която не е на себе си, гласът ѝ трепери от неописуем ужас през слушалката: – Ти съвсем ли си загубила ума си, Нана?! Какво означава, че Серго, главатарят на грузинската мафия, те преследва? В какъв смъртоносен капан си попаднала?
Нана свежда глава, сякаш приятелката ѝ е точно пред нея: – Знам, виновна съм... Не ти казах нищо досега. Съжалявам.
– Остави извиненията! – прекъсва я Пънар. – Казваш ми, че трябва да заминеш за Грузия, че си купуваш билет за автобус от мое име... Как можеш да се излагаш на такава опасност? Добре ли си изобщо?
Нана стиска телефона, погледът ѝ е твърд, макар очите ѝ да плуват в сълзи: – Нямах друг избор, Пънар. Всички около мен са в опасност. Разбери го! Първо ще стигна до Артвин с автобуса. После ще премина в Батуми. Никой няма да ме разпознае, ще се дегизирам. Ще отида право в полицията и ще подам жалба. Ще поискам защита. Едва тогава ще се върна в Турция.
– Не го прави! – моли я Пънар. – Те те търсят навсякъде, за да те убият. Мислиш ли, че нямат хора на митницата? Щом стъпиш там, не дай си Боже, ще ти се случи най-лошото!
– Безсмислено е да спорим повече – отвръща Нана, докато се оглежда неспокойно. – Вече тръгнах. Иначе Къръмлъ никога нямаше да ме пусне. Опасността щеше да тегне над всички ви. Не се тревожи за мен. Ще ти се обадя.
– Къде си сега? – пита Пънар със затаен дъх. – На сигурно място – отговаря Нана, в този момент до нея изниква фигурата на Вели.
– Добре дошла, добро момиче! – гласът на стареца я сепва. – Затварям. Ще ти звънна по-късно – бърза да приключи разговора Нана. – Добре. Пази се! – чува се за последно от слушалката. – Добре, добре... Ще внимавам – отговаря Нана и прибира телефона.
Вели я подканва с топъл жест: – Ела, ела. Седни. – Исках само да те поздравя – казва тя, опитвайки се да скрие вълнението си. Старецът я претегля с мъдрия си поглед: – Дошла си да кажеш „здравей“ и „сбогом“, нали? Чантата е на гърба ти.
– Да – въздъхва Нана. – Ще отсъствам за известно време. Исках да те видя, преди да потегля. – Далеч ли е целта ти? – пита Вели, взирайки се в лицето ѝ. – Тази тъга в очите ти заради пътя ли е? – Не е далеч, но... не знам дали ще има връщане назад. Затова дойдох. Не успях да се сбогувам с него, когато си тръгвах.
Вели се усмихва под мустак: – Той е Дивака (Ябан). Труден човек е, нали? Груб, рязък, безсърдечен... – Не – прекъсва го Нана веднага, а в очите ѝ светва пламък. – Не е безсърдечен. Има сърце и то бие за семейството му. Корав е, но е добър човек.
– Трябваше сама да му го кажеш – отбелязва старецът. Нана свежда глава, пръстите ѝ нервно мачкат презрамката на чантата: – Не мога. Той само ми се ядосва, вика ми, прекъсва ме... Просто не можем да намерим общ език.
– Може би просто не намирате правилните думи един за друг – казва философски Вели. – А кои са правилните думи? – пита тя с надежда. – Не знам. Кажи ми ги. Ти го познаваш. Ще ги науча, за да знам как да говоря с него, когато се срещнем следващия път... ако се срещнем.
Вели се изправя бавно и я поглежда спокойно: – Ти сама знаеш кои са те. А и той ги знае. Когато дойде времето, часовникът ще удари. Всички думи ще излязат наяве. А сега... нека ти сипя един чай.ъ
Действието прескача. Нана стои на тротоара, погледът ѝ трескаво оглежда улицата, а в гласа ѝ се долавя нарастваща паника: – Нито едно такси ли няма да мине оттук? В този момент непознат мъж се втурва към нея, дишайки тежко: – Хей, погледни ме де! Казвам ти, спри! Само за момент! Чакай!
Нана, уплашена, тръгва да бяга, а Яман изниква от нищото, препречва пътя на непознатия със заплашителна стойка и леден глас: – Ти кой си? Какво искаш? Животът ли ти омръзна? Непознатият вдига ръце, целият разтреперан: – Нямах лоши намерения, кълна се! Дамата си изпусна портфейла... Затова тичах след нея.
Нана взема портфейла си, усещайки как вълна от неудобство я залива. Когато човекът си тръгва, Яман се обръща към нея с поглед, по-остър от бръснач: – Това можеше да е истинско. Този мъж можеше да те преследва, за да те убие! През живота си не съм виждал някой толкова инатлив като теб! Нана не му остава длъжна и вири брадичка: – Тогава погледни се в огледалото!
– Никъде няма да ходиш. Набий си го в главата! – изрича той. – Където и да отидеш, ще те намеря и ще те върна вкъщи! Нана застива за миг, след което се досеща: – Пънар ти каза, нали? Осъзнала е, че отивам при часовникаря Вели и веднага те е информирала. – Браво, сети се най-после – отвръща Яман и посочва към колата. – Сега да вървим. Прибираме се у дома. Размърдай се! – Не! – Нана се дърпа. – Не искам да имате неприятности заради мен! Ще замина. Сама ще се справя с това!
– Казах ти да вървиш! – повтаря той, но когато тя не помръдва, Яман губи търпение. С едно рязко движение той я вдига на рамо, сякаш е перце. – Свали ме! Какво правиш? Пусни ме веднага! – Нана блъска по гърба му, но той я хвърля на седалката и затръшва вратата. Яман сяда зад волана с каменно изражение: – Това се нарича употреба на сила!
В имението напрежението достига точка на кипене. Яман дърпа Нана към вътрешността, а тя се бори с всяка фибра на тялото си. – Пусни ме! – вика тя. – Не можеш да ме принуждаваш по този начин! Яман спира за миг и я фиксира с тежък, почти яростен поглед: – Оттук нататък си затворница в това имение! За твое добро е. Тръгвай!
Акча наблюдава сцената с тревога: – Какво ли се случва с тях отново? Сякаш бурята никога не напуска този дом...
– Казах ти, пусни ме! Пак ли ще ме заключваш? Яман спира рязко и я фиксира с пронизващ поглед: – Кое е по-важно за теб – това, че си заключена, или това, че ще останеш жива? – Не се страхувам от смъртта! Ако ти си Къръмлъ, аз съм Нана Мариям! Пуснете ме! – Слушай ме добре, Нана Мариям. Прави каквото щеш, викай колкото искаш, но ще останеш заключена тук, докато не се усмириш. Това е.
– Абсурд! Не искам да застрашавам никого от вас! Само аз мога да реша този проблем! Яман пристъпва заплашително към нея: – Ако продължиш да упорстваш, ще превърна това място в истински затвор за теб! Телефонът ти звъни. Вдигни го най-после!
Нана поглежда екрана и пребледнява: – Някой от родината ми... Не познавам номера. На екрана се появява лицето на Серго, изкривено в зловещо задоволство: – Нана Мариям, връщаш се у дома! Подготвил съм ти посрещане... Черни карамфили, венец и ковчег! Подготвил съм гроба ти точно до този на Илия! – Не дръзвай да произнасяш името му с мръсната си уста! Убиец! – Моят отговор към теб ще бъде един-единствен куршум в главата! – отвръща Серго.
Превеждай! – Каза, че ще ме застреля в главата веднага щом се прибера. Яман
грабва телефона и се впива в екрана: – Кажи му, че докато аз съм жив, никой не може да те нарани. Нека
знае добре, че той самият няма да има дори гроб!
Серго избухва в насмешлив смях: – Къръмлъ, с теб ще се разплатим по-късно. Но първо имам изненада за Нана. Виж кой е тук... – Това е Доби! Моето куче! – писъкът на Нана раздира въздуха. – Не го докосвай! Недей! – Гледай сега как го убивам. Същото ще се случи и с теб.
– Не! Недей! Моля те! Доби! Неее! – Нана се свлича на земята, закривайки ушите си, докато изстрелите отекват през телефона.
Яман я хваща за раменете, гласът му е твърд като стомана: – Той ще си плати. Ще го накарам да плати за всичко. Пращам армия там, за да защитя близките ти. Но теб няма да те пусна. Разбери го най-сетне!
В следващата сцена Акча вече е приседнала до ридаещата Нана. Обгръща я през раменете, милвайки я нежно по гърба, сякаш се опитва да поеме част от тежкия товар на мъката ѝ. – Как може някой да причини нещо толкова чудовищно на невинно същество? – хлипа Нана. – Що за жестокост... О, Доби... – тя се дави в сълзи. – Прости ми, мило мое. Всичко е заради мен. Аз съм виновна.
Яман приключва разговора по телефона. Приближава се към Нана и се навежда над нея със сериозно изражение. – Не се тревожи. Хората ми в Грузия вече са в действие. Близките ти там са в безопасност. Погребаха Доби... както подобава. – Благодаря ти – отговаря тя през сълзи.
В този момент влиза адвокатът: – Може ли? Господин Яман, ситуацията е тежка. Не успяхме да изтеглим датата на делото. Невъзможно е да приключим за 15 дни. – Трябва да има начин, адвокате! Тя не може да напусне страната! – отсича Яман.
– Всъщност има един начин... но не знам дали ще го приемете. Брак. Ако Нана Марям се омъжи за турски гражданин, само тогава може да остане. Но пътят е рискован. Властите проверяват всичко под лупа. Ако разберат, че е фиктивно, следват арести и забрана за влизане в страната с години. Трябва да бъде напълно убедително.
– Трябва да има друг начин! – възкликва Нана. – Съжалявам, но това е единственият шанс да спасим живота ви – казва адвокатът. – Абсурд! Не искам! Никога... такова нещо няма да се случи! – Нана е категорична.
В коридора Акча говори по телефона с разтревожен глас: – Ако знаеше само какво се случва тук, приятелко... Нещата са толкова заплетени.
Действието прескача. Дженгер въвежда млад мъж в хола и съобщава: – Господин Кубилай дойде да види госпожица Нана. – Кубилай, синко, добре дошъл! – поздравява го Акча.
Кубилай пристъпва напред с решително изражение: – Благодаря, лельо Акча. Нека премина направо на въпроса. Чух леля Акча да говори с майка ми по телефона. Разбрах, че Нана е в сериозна беда и я заплашва депортация. Разбрах също, че един формален брак би решил всичко. Нана, искам да ти помогна. В крайна сметка става въпрос за живота ти. Затова... съм готов да се оженя за теб.
Кубилай пристъпва още по-близо до Нана, а гласът му става мек, почти изкушаващ: – Веднъж вече ме отхвърли. Но този път това ще бъде брак само на хартия. Вярвам, че сега отговорът ти ще бъде „да“, нали?
– Не! Абсурд! – Яман пресича думите му с леден тон, който не търпи възражение. – Не можете да се ожените. Моят адвокат се занимава с въпроса. Бракът е последното средство. Рисковете са очевидни. Проблемите на Нана трябва да се решат, без да се замесва никой друг. Имаме още 15 дни пред нас. Ще чакаме.
Нана кима плахо, опитвайки се да потуши напрежението: – Той е прав. Нищо още не е свършено. Може би адвокатът ще успее да придвижи нещата в съда. – А ако не успее? – Кубилай не отстъпва, фиксирайки Яман с предизвикателен поглед. – Смятате ли, че този въпрос търпи риск?
– Твърде си настъпателен за човек, който току-що е чул за проблема – отсича Яман Къръмлъ, а очите му искрят от потиснат гняв. – Аз не рискувам живота на никого. – Не искам да прекрачвам границите – продължава Кубилай, игнорирайки предупреждението, – но бракът е окончателното решение. Защо се колебаете? Вижте, тук съм още три дни. Ако кажете „да“, оставам. Рискувам всичко заради нея. Но ако отговорът е „не“, заминавам за Париж.
Яман едва сдържа яростта си. „Безсрамник! Кой си ти, че да дръзваш да ѝ предлагаш това?“ – мисли си той, докато го претегля с очи. В главата му всичко вече е ясно: Кубилай е влюбен в Нана и е решил да се възползва от първата възможност, за да я спечели.
Кубилай се обръща отново към Нана, гласът му е изпълнен с фалшиво смирение: – Нима не би се омъжила за мен дори формално? Толкова лош кандидат ли съм? Нана, не си мисли нищо лошо. Предложението ми е само за пред властите. Мисля единствено за теб.
– Благодаря ти, но не мога – отговаря Нана със сведен поглед. – Освен това... много опасни мъже ме преследват. Не можеш да се справиш с тях.
– Остави това на мен – усмихва се уверено Кубилай. – Виж, Нана... докато говореше за Юсуф, пред мен стоеше съвсем различна жена. Ти обичаш това момче. Помисли за него, не само за себе си. Представям си колко сте привързани един към друг. Не отхвърляй предложението веднага. Обмисли го добре. Ще чакам новини от теб.
Нана се извинява и се оттегля в стаята си, чувствайки се притисната в ъгъла. Кубилай се обръща към Акча: – Лельо Акча, аз ще тръгвам. – Кубилай, синко... това, което направи, е благородно, но сигурен ли си? Не искам и ти да загазиш. – Сигурен съм – казва той с тайнствена усмивка. – Освен това... може да започне като формалност, но знае ли човек, нещата се променят.
В стаята си Нана крачи нервно. „Тъкмо си мислех, че съм се отървала от него, и Кубилай се появи. Истински брак е труден, но и формалният не е по-лесен. Как се казва „да“ на такова нещо?“ Думите на Кубилай за Юсуф обаче отекват в главата ѝ. За Юсуф тя би направила всичко.
Тя излиза и намира Яман Къръмлъ в кабинета му. – Какво точно представлява този формален брак? – пита тя директно. Яман я поглежда рязко, а веждите му се свиват: – Защо питаш? – Трябва да знам, за всеки случай. Казаха, че ще правят проверки. Какъв е този контрол? Ще трябва ли да живея в една къща с Кубилай? – Не можеш да живееш в една къща с него! – избухва Яман, удряйки по бюрото. – Казах ти, нищо такова няма да се случи! Проблемът ще се реши в съда! – А ако не се реши? – Нана не му остава длъжна. – Тогава какво ще прави Юсуф? Трябва да знам всичко! – Ако толкова те вълнува, провери в интернет! – сопва се той.
Нана го изпепелява с поглед: – И двамата казвате „доверявай ми се“, а се гневите, щом задам въпрос. Благодаря за помощта. Ще проверя в интернет. А накрая ще питам и Кубилай. – Стига! – прекъсва я Яман. – Приготви се. След час сме при адвоката. Сега излизай!
Когато тя излиза, Яман остава сам с мислите си. „Тя отрича, но очевидно е в дилема. Значи идеята за фалшив брак е в главата ѝ...“. Той грабва телефона и набира адвоката си, крещейки в слушалката: – Има ли напредък? Какво означава, че няма?! Нали казах, че това трябва да се реши веднага! Не ми давай оправдания! Намери друг начин!
Междувременно Неше пристига в полицейското управление, стискайки в ръка билети за кино – малка надежда да си върне усмивката. Тя поздравява Кара, но погледът ѝ веднага замръзва върху мястото на Волкан. Вижда го да разговаря оживено с Башак и в този миг всичко ѝ става ясно: това е причината Волкан да отмени плановете им.
Когато вижда как Башак нежно докосва ръката му, Неше не издържа. Обръща се рязко и излиза, сякаш бяга от пожар. Навън тя разкъсва билетите на малки парченца. „Колко си глупава...“ – промълвява тя, а гласът ѝ се пречупва. – „Как изобщо си помисли, че между теб и Волкан може да има нещо повече?“.
Сърцето ѝ отказва да приеме лъжата, че са само приятели. – Как може да се върне при нея? – пита се тя, преливайки от възмущение. – Нима не вижда, че тази жена е пропита от злоба?
Точно в този момент Башак излиза от управлението. Тя дочува последните думи на Неше и на лицето ѝ се изписва ехидна усмивка. Решава, че е време да затегне примката. Изважда телефона си и се преструва, че говори с някого: – Да, скъпа, всичко между мен и Волкан върви прекрасно... Отново сме заедно!
Неше не издържа и избухва, изправяйки се срещу нея: – Рано или късно той ще види истинското ти лице, Башак! И тогава никога няма да ти прости! – изкрещява тя и си тръгва, без да погледне назад. Башак я изпраща с леден поглед и промълвява под носа си: – Глупачка...
