В епизод 745 на „Наследство“: Нана попада под прицела на грузинската мафия! Яман ще направи всичко, за да я защити, но дали ще успее?
НА КРАТКО какво се случва в епизод 746 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Лошият късмет преследва Нана по петите. Тя не само е под прицела на мафията, но сега е заплашена и от депортация. Ако се върне в Грузия, ще попадне директно в ръцете на мафиотите. Яман веднага започва да планира как да защити любимата си , но междувременно Нана предприема фатална стъпка – тя бяга от имението...
Башак продължава да плете своите интриги, за да събуди съжаление у Волкан. Мъжът се оказва лесна мишена – той отменя срещата си с Неше, за да остане с бившата си и да я утеши. В същото време Айше гони Корай от дома си.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Идрис и Казим седят в полумрака на скривалището, вторачени в малкия екран на телевизора. Казим не отделя очи от предаването, а Идрис го поглежда с досада.
– Какво гледаш толкова, Казим? – пита накрая Идрис, отпивайки от чая си.
– Документален филм за бедните животни, батко... Гледай как ги залавят, измъкват ги от дивата гора и ги затварят в клетки – отговаря Казим със съжаление. – Лъвовете... опашките им са увиснали, главите им клюмнали. Тъжна работа.
Идрис оставя чашата и се заглежда в екрана. Лицето му помръква.
– Ах, Казим... точно като нас са. И ние сме откъснати от нашата гора. Сега сме пленници в този квартал. Погледни ни – гривата ми е остригана, опашката ми я няма, ноктите ми са изпочупени. Зъбите ми изгниха, а навремето... навремето бяха като бисери. Тогава бях кралят на джунглата. Сега сме просто мухи, които живеят в храсталака. Станахме безполезни.
Идрис се обляга назад и погледът му става празен, сякаш вижда миналото си. – Липсва ми миризмата на прясна кръв, Казим.
Казим се усмихва широко, разкривайки жълтите си зъби: – Кръв ли...
В този момент на вратата се чува оглушителен трясък. Някой блъска толкова силно, че пантите изскърцват. Казим моментално скача и изважда пистолета си.
Вратата подава и Недим нахлува вътре, целият треперещ от ярост. Той не обръща внимание на оръжието на Казим, а се нахвърля директно върху Идрис, сграбчва го за гушата и го изправя на крака.
– Ти го направи! – крещи Недим в лицето му. – Ти им каза къде е Нана, нали? Казвай!
Идрис го гледа със застинала маска на изненада: – Недим, какво говориш? Нищо не ти разбирам.
– Казал си на грузинската мафия къде се крие Нана! – Недим затяга хватката си. – Кажи ми истината, или ще те убия на място!
– Каква грузинска мафия, какви ги говориш? – Идрис се опитва да поеме въздух.
– Виж ме добре, не се шегувам! – беснее Недим. – Вие ли направихте това? Казвай!
Идрис бавно сваля ръцете на Недим от яката си и въздъхва тежко: – Боже, дай ми търпение! Ям си бисквитите, пия си чая... на такъв ли ти приличам? Приличам на онзи ревматичен старец, който е тренирал Роки Балбоа! За какви глупости говориш?
Недим го изпепелява с поглед: – Тогава кои са тези мъже?
– Сигурно пак е забъркала някоя каша – отговаря Идрис със сигурен тон. – Аз знам какво правя, но с това нямам нищо общо. Бъди спокоен.
Недим го посочва със заканителен жест: – Ако ги насочиш към нея... ако я докоснеш, ще те унищожа!
Недим си тръгва ядосан, оставяйки след себе си напрегната тишина. Идрис внезапно се разсмива – сухо и зловещо.
– Какво казваха... лекарят сам идва при пациента, когато му е времето. Но не, Казим, на нас ни казаха друго: ако ти не отидеш при злото, злото ще дойде при теб! Ето, седях си тук кротко, ти си ми свидетел. Но вселената ми изпрати съобщение. Това е подарък! Казва ми: „Идрис, недей да седиш, бруталността на кръвта те зове!“.
Той посочва към масата: – Там има един тефтер с черни корици, дай ми го.
Казим му го подава веднага. Идрис започва да прелиства страниците с тънка усмивка.
– Ако грузинската мафия е стигнала толкова далеч, значи нещата около Нана са много сериозни. Но ще им бъде трудно да прескочат бариерата „Къръмлъ“. Какво ще правим, Казим?
– Не знам, батко... ти кажи.
– Трябва да им помогнем – очите на Идрис светват от злоба. – Ако те не могат да дойдат тук, ние ще изпратим Нана при тях. Съвсем сама. Без нито един Къръмлъ, който да я защитава. Има хора, които познаваме...
Идрис грабва телефона и набира. – Ало? Муамер? Как вървят документите? Трябват ми онези разрешителни за работа, които ти одобряваш.
Отсреща се чува стъписан глас: – Братко... ти нали беше мъртъв?
– Жив съм и здрав съм – усмихва се студено Идрис. – Но не казвай на никого. Ако пророниш и дума... знаеш какво ще те сполети. Не смей!
Идрис затваря телефона и поглежда към Казим. Капанът е заложен – анулираните документи щяха да превърнат Нана в бегълка без защита, захвърляйки я право в лапите на вълците.
Вечерта Нана върви нервно пред входа на имението, а в ръката ѝ проблясва остро ножче. Погледът ѝ е прикован в желязната порта, готов да срещне всеки враг. Тя размахва ножа във въздуха, сякаш се сражава с невидими сенки.
– Елате де, момчета! Хайде, елате да видите острието на Нана! – вика тя през зъби, а гласът ѝ трепери от потиснат гняв.
Яман излиза на прага и застива, наблюдавайки с изумление как тя борави с ножа. Той се приближава с бързи крачки и властно улавя китката ѝ. Нана изпъшква от изненада и вдига очи към него. Лицата им са на сантиметри едно от друго – неговият поглед е суров, нейният – изпълнен с отчаяна решимост.
Яман изтръгва ножа от ръката ѝ със сухо движение.
– Дай ми го! Имам нужда от него! – сопва се тя, опитвайки се да си върне оръжието.
– Я ми кажи... какво мислиш да правиш с това ножче? – гласът на Яман е леден.
– Няма да позволя на никого да припари до имението! Ще го пазя! – изкрещява Нана, а в очите ѝ напират сълзи.
– Това не е твоя работа – отсича той.
– Не искам никой да пострада заради мен! Мога да се бия, знам как! Дай ми ножа, ще чакам тук!
Яман я прекъсва, а тонът му не търпи възражение: – Вече има пазачи, няма нужда ти да стоиш на пост. Влизай вътре!
Нана поглежда към портата, сякаш очаква нападение всеки момент, и отказва да помръдне.
– Веднага! – изревава Яман.
Тя го изпепелява с поглед, обръща се рязко и влиза в къщата. Яман поглежда ножа в ръката си с доза възхищение и почуда, преди да я последва.
На сутринта изпращат Юсуф за училище. Малкото момче гледа към строените гардове и пита с любопитство: – Чичо, защо днес отивам с толкова много охрана? Яман кляка до него и го хваща за раменете.
– Те отиват с теб, за да те пазят, юначе. Не се отделяй от тях нито за миг. Нана наблюдава сцената със свито сърце. – Да не би да е проблем за теб? – пита Яман племенника си.
– В никакъв случай, чичо! – усмихва се Юсуф. – Даже ще се похваля пред приятелите ми. Ще изплаша и Али, който все ме закача. Яман поглежда към Нана, изненадан от думите на детето.
Юсуф се разсмива и добавя: – Пак те излъгах, чичо! Не се притеснявай, казах го само за да те накарам да се усмихнеш, че днес си много сериозен. Ще те слушам, обещавам. – Браво, юначе. Хайде, тръгвай.
След като Юсуф заминава, Нана застава пред Яман с наведена глава. – Всички са напрегнати заради мен... – казва тя тихо. – Спри да говориш така – прекъсва я той. – Взели сме всички мерки, всички са в безопасност. Онзи тип ще бъде заловен рано или късно. В този момент на вратата се появява пощальонът. – Добро утро, имам официално известие за Нана Мариам. – Аз съм – казва тя и поема документа с несигурни ръце. Пощальонът си тръгва, а Яман забелязва как лицето на Нана пребледнява, докато чете писмото. – Какво пише там? – пита той със задавен глас. Нана вдига поглед, в който се чете истински ужас. – Разрешителното ми за работа е анулирано. Трябва да напусна страната до петнадесет дни. Яман изтръгва листа от ръцете ѝ и преминава през текста с очи. – Ако не си тръгна в този срок... ще ме депортират – промълвява Нана, докато светът около нея започва да се руши. Двамата се споглеждат, осъзнавайки, че враговете им са намерили начин да ги ударят там, където боли най-много.
Нана влиза в кабинета на Яман с купчина документи в ръцете. Погледът ѝ е разпръснат, а гласът ѝ – едва доловим. – Ето документите, които искаше... защо са ти нужни точно сега? – За адвоката са – отсича Яман, без да я поглежда, и ги прибира в чекмеджето на бюрото си. Погледите им се срещат за миг – в нейния се чете несигурност, в неговия – желязна решимост. Нана излиза, но спира пред прага. Сърцето ѝ подсказва, че трябва да чуе истината. В този момент телефонът на Яман иззвънява. – Казвай, какво открихте? – гласът на Яман е нетърпелив. – Г-н Яман, проучихме ситуацията – чува се гласът на адвоката от другата страна. – Неизвестно лице е подало сигнал за незаконна работа. Срещу Нана Мариам е постъпило обвинение и процедурата е задействана светкавично. – Добре, има сигнал, но документите ѝ са изрядни! – избухва Яман. – За съжаление, в системата е отбелязано, че тя е напуснала работа преди месец. Има имейли, изпратени от вашата фирма, всичко е платено... документите са пред мен.
– Това е фалшификация, чиста манипулация! – крещи Яман. Спомня си думите на Мете, които още отекват в съзнанието му: „Серго стига навсякъде... Това момиче ще умре, каквото и да правиш!“ Яман затваря очи за секунда, осъзнавайки мащаба на капана. – Всичко е работа на онзи тип, Серго... Иска да я депортират, за да си отмъсти на собствена територия. Нана, притисната до стената отвън, закрива устата си с ръка, за да не извика от ужас. – Казвай решението тогава! – продължава Яман към адвоката. – Искам решение! – Ще обжалваме, но... има голяма вероятност тя да бъде депортирана още докато делото тече. – Искаш да кажеш, че ако не приключим за 15 дни, тя ще трябва да се върне в Грузия? – гласът на Яман е като наточено острие. – Това няма да се случи! Завеждаш делото веднага! Трябва да се реши днес, разбра ли ме? Днес! Нана не чака да чуе повече. Страхът я парализира, но в ума ѝ изплува само едно – тя е опасност за това семейство.
По-късно Юсуф нахлува в кабинета: – Чичо! – Влез, момчето ми. – Не мога да намеря Нана. Потърсих я навсякъде, но я няма. Знаеш ли къде е?
Яман се стряска. – Сигурен ли си, юначе? Провери ли в градината? Юсуф кима тъжно. Яман се опитва да запази спокойствие пред детето: – Не се притеснявай, сигурно е излязла по работа. Иди да се преоблечеш.
Щом момчето излиза, Яман затръшва лаптопа и хуква към стаята на Нана. Той отваря гардероба – празен е. Връща се в кабинета и дърпа чекмеджето – документите на Нана липсват.
Той удря с юмрук по бюрото, докато предметите отгоре отскачат от яростния удар. – Не ме послуша! Как можа да го направиш? Кога ще се научиш... – гласът му трепери от гняв и прикрита грижа.
Яман грабва пистолета си и набира Джунейт: – Бавачката е избягала от имението! Иска да се върне в Грузия, мисли си, че така ще реши проблемите, но тя е абсолютно беззащитна! Прати хора на летището веднага! Проверете дали е купила билет. Търсете я навсякъде, преди да успее да напусне страната. Аз тръгвам веднага!
Яман изхвърча от къщата като разярен звяр. В очите му личи, че е готов да подпали света, само и само да я открие, преди враговете му да са я зърнали първи.
В болницата Айше и Ферит успяват да спрат охранителя, у когото е намерена спринцовката с отрова. Но за комисаря това е само върхът на айсберга – той продължава да разплита нишката и подозренията му към медицинската сестра Симай почти се затвърждават.
Айше се прибира вкъщи, тъкмо посяга към закачалката, когато до ушите ѝ достига гласът на Корай. Той говори оживено по телефона, без да подозира, че Айше се е прибрала.
– Да, казвам ти, напълно се възстанових! – хвали се той, а в гласа му личи отлично настроение. – Чувствам се страхотно. Мисля да остана у Айше още известно време, тук ми е удобно...
В този момент Айше прекрачва прага на хола. Погледът ѝ е леден, претегляйки бившия си съпруг, който се е разположил царски. Корай я вижда и лицето му моментално се променя – маската на страдалец се завръща със скоростта на светлината.
– О, кога си дошла? – пита той, опитвайки се да скрие смущението си. – Изобщо не те чух да влизаш.
– Току-що се прибрах – отговаря Айше със скръстени на гърди ръце.
Корай веднага започва своя театър. Той се свлича в креслото, затваря очи и изхленчва театрално: – Ех, де да можех поне да се изправя... още не съм се оправил, Айше. Много ми е трудно.
Тя не трепва. Само извърта очи към тавана, а на лицето ѝ се изписва откровено отегчение.
– Ох... болката пак ме започна – продължава той, хващайки се за хълбока. – Сякаш ме режат с ножове.
–
Тогава изпий едно болкоуспокояващо и чакай да ти мине – срязва го тя. – Между другото, изглеждаш прекрасно. Сигурно си спал като къпан цяла нощ.
– Спал ли? – Корай изпъшква с престорена мъка. – Цяла нощ се превивах от болки, не съм мигнал. Възстановяването ми върви толкова бавно...
Айше прави крачка към него и гласът ѝ става твърд: – Слушай ме внимателно, Корай. Тук си вече 48 часа. Изглеждаш ми напълно здрав и достатъчно силен, за да си тръгнеш.
Можеш да продължиш своята „мъчителна“ рехабилитация в собствения си дом.
Корай застива, усещайки, че почвата под краката му се клати.
– Имам работа и не искам да се мотаеш повече тук – довършва тя, сочейки към вратата. –
Събирай си багажа и изчезвай от къщата ми!
Корай преглъща тежко. Осъзнава, че този път номерът му не мина, но решава да си тръгне с достойнство... или поне с опит за такова.
– Добре... макар че все още не се чувствам добре, виждам, че ставам бреме за теб и Неше.
Ще си тръгна, щом настояваш.
Айше само кимва рязко, без да каже и дума повече. Тя влиза в кухнята, а под носа си измърморва с отвращение: –
Гнусен експлоататор... само дебне за възможност.
Тя не подозираше, че макар Корай да си тръгва, той нямаше да се откаже толкова лесно от мястото си в живота ѝ, а гневът в очите му подсказваше, че следващият му ход ще бъде много по-подъл.
Ферит се е облегнал в колата си пред дома на Айше, потропвайки нетърпеливо по волана. Погледът му е прикован в чакане тя да се появи, когато изведнъж входната врата се отваря. Но вместо любимата му жена, оттам излиза Корай.
Ферит повдига вежди, наблюдава с нескрито задоволство как Корай мъкне багажа си и крачи по улицата с посивено лице и пречупена стойка. „Изглежда, бурята го е отвяла“, мисли си той с ехидна усмивка.
Когато Корай наближава колата му, Ферит натиска клаксона толкова силно, че онзи подскача на място.
– Какво искаш от мен сега?! – сопва се Корай, спирайки до прозореца.
– О, здравей, приятелю! – Ферит се подпира на лакътя си, а на лицето му цъфти най-широката му подигравателна усмивка. – Как си? Как е здравето? Гледам... Айше май те изхвърли на улицата, а?
Корай не отговаря, само го изпепелява с поглед.
– Е, ясно е, че те е изгонила – продължава Ферит, без да му дава думата. – Муцуната ти е толкова увиснала, че едва не я влачиш по асфалта.
– Благодаря за „милия“ разговор – процежда Корай през зъби. – Престани да ме занимаваш със себе си!
Ферит обаче не е приключил. Той се изправя в седалката и добавя с престорена загриженост: – Хей, един съвет от мен – не ходи толкова бързо! Ще ти се завие свят от чистия въздух, а ако паднеш някъде... не ме чакай да ти подам ръка. Ще мина покрай теб и дори няма да те погледна.
Корай стисва дръжката на чантата си до побеляване. – Ти изобщо ще спреш ли някога да се заяждаш с мен?
– Никога! – отсича Ферит, а в очите му пламва забавление. – Да те вбесявам е най-голямото ми хоби. А сега... изчезвай! Пътят те чака!
Корай го поглежда с омраза, преди да подметне през рамо: – Ще дойде ден, Ферит... ще дойде ден, в който аз ще разчиствам сметките с теб!
Той се отдалечава с бързи крачки, но Ферит само се разсмива на глас, без да подозира, че раненото его на Корай е по-опасно от всяко оръжие.
