В епизод 743 на „Наследство“: Акча разбира защо Нана е отхвърлила Кубилай. Това не ѝ хареса и се кара на бавачката. Нана отрича всичко, а Яман отново чува разговора. Вечерта в градината Яман поваля Нана на земята.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 744 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана се опитва да спаси положението и моли Акча да запази в тайна онова, което е научила от майката на Кубилай.
В имението искрите отново прехвърчат, когато Яман заварва Нана, покатерена на перваза, да се бори с един прозорец. Кавгата между двамата е неизбежна, но този път намесата на Акча предотвратява по-голям скандал.
Нана обаче е на път да се забърка в още по-опасна ситуация. Тя получава обаждане от мистериозния Мете, който твърди, че се обажда от името на стар приятел на брат ѝ, който иска да се срещне с нея. Заслепена от надежда, тя приема срещата, пренебрегвайки всички предупреждения и опасения на Яман. Дали интуицията на „Дивака“ ще се окаже вярна и Нана сама ще влезе в капана?
Какво ще се случи в любовния триъгълник между Айше, Ферит и Корай? И какви игри плете Башак, за да оплете Волкан в мрежите си? Отговорите на тези въпроси ще научите в редовете по-долу.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Акча излиза от стаята си, потънала в молитва. Устните ѝ едва се движат, докато шепне: – Дай ми смирение и доброта, Боже мой...
Нана я пресреща веднага, сякаш цяла нощ е стояла пред вратата ѝ: – Добро утро, лельо Акча! Нека денят ти започне с благословия. – И твоят да е светъл, момиче – отвръща Акча, спирайки.
Нана се усмихва: – Дай Боже, за всички да е така! – Гледам, че си тук от ранни зори... – Акча я претегля с пронизващ поглед. – Толкова ли ти липсвах, че не изчака и кафето да се свари?
Нана се стъписва за миг, а маската ѝ на увереност е на път да падне: – О, не... тоест, не е точно заради това. Макар че... ти си златен човек, как да не ми липсваш? – Стига си увъртала, дъще – прекъсва я Акча с ледено величие. – Казвай направо за какво си дошла.
Нана се оглежда панически към коридора, за да се увери, че Яман не е наблизо, и пристъпва съвсем близо до нея: – Знаеш... онова, което стана с Кубилай. Ти разбра от него, после и аз ти признах... че между нас нищо няма да се получи. – Момиче, говори ясно! – сбръчква вежди Акча. – Нищо не ти се разбира.
Нана отново поглежда през рамо и снижава глас до шепот: – Искам да кажа... нека всичко, което си казахме вчера, си остане само между нас двете. Ако той научи, ще настане истински ад, а нещата и без това са достатъчно сложни.
Възрастната жена мълчи дълго, фиксирайки я с тежкия си поглед, след което кима едва забележимо: – Щом толкова държиш на това... нека бъде така. Този път ще си премълча. Но оттук нататък си отваряй очите на четири! Внимавай как се държиш и какво правиш.
Нана не издържа на облекчението, което я залива. Лицето ѝ засиява: – Златна си! Сърцето ти не е толкова кораво, колкото се опитваш да го изкараш! – Тя спонтанно прегръща Акча и я целува по бузите.
– Чакай, момиче! Спри се! – възкликва Акча, опитвайки се да запази дистанция. – Какво ти казах току-що? Да се владееш! А ти пак не знаеш мярка. – Обещавам! – кима енергично Нана. – От днес ставам друг човек. Ще внимавам за всяка своя дума и движение. – Тя прави кратка пауза и добавя по-тихо: – Е, с малко късмет...
Акча отминава с достойнство, а Нана издиша тежко, докато я изпраща с поглед: – Браво, Нана... и този път се измъкна от капана.
Нана влиза в стаята си, чувствайки се сякаш целият свят се е сговорил срещу нея. – Юсуф също замина... Ще остана тук, няма да изляза, докато той не се върне. Ще си изчистя стаята и времето ще мине.
Тя отваря прозореца широко и започва да реди планове в главата си: – Мога да си сложа в шкафа малка печка, да си имам всичко... Ще живея тук, без да виждам никого. Така няма да виждам Дивака и няма да ядосваш леля Акча.
Изведнъж студеният вятър я кара да потрепери. – Достатъчно свеж въздух. Ако се разболея, онзи Дивак веднага ще каже, че трябва да ходя в болница.
Тя се опитва да затвори прозореца, но той заяжда. Нана го дърпа с все сила, но механизмът не поддава. – Какво му стана пък на това? Счупи ли се? Както и да е, аз знам как да го оправя. Тя завързва косата си стегнато, качва се на перваза и започва да се бори с дограмата.
В това време Яман излиза от стаята си. Погледът му веднага се стрелва към вратата на Нана. – Какви ли ги мисли отново тази объркана глава? – говори той под нос.
Яман влиза в стаята ѝ и замръзва, виждайки я покатерена на прозореца. Лицето му веднага почервенява от гняв: – Спри веднага! Какво си въобразяваш, че правиш? Да не си полудяла, бавачке? – Остави ме, оправям прозореца! – отвръща тя, без да го поглежда.
Яман я хваща през кръста и буквално я сваля на земята с едно движение. – Не се седи така, ще паднеш! Какво му е на този прозорец? Някой ден ще събориш имението върху главите ни, сигурен съм в това. – Не искаше да се затвори! – сопва се тя, оправяйки дрехите си. – Какво трябваше да направя според теб?
– Казваш на някого и той го оправя. Сега ще ми кажеш, че разбираш и от ремонт на прозорци? – Аз съм много добър техник! – заявява гордо Нана.
Яман се изсмива подигравателно, претегляйки я с поглед: – Добрият техник го поправя, без да го разглобява на части. Мръдни се, аз ще се заема.
– Единственото нещо, което не мога да поправя, си ти! – отвръща Нана с дързък поглед. – Завинаги ще си останеш Дивак. Няма начин да бъдеш поправен. – Е, няма начин да се поправи и твоята липса на такт и вечното ти неподчинение – отвръща Яман.
В стаята влиза леля Акча и поглежда към разглобената дограма: – Какво става тук, деца? Какво му е на този прозорец? – Повреден е, лельо, нищо важно. Ще го оправя – казва Яман, опитвайки се да запази спокойствие. – Но той си беше съвсем здрав... Как се счупи, момиче? Да не направи нещо, без да знаеш? – Стана ми студено и затова го откачих – обяснява Нана чистосърдечно.
Яман отвръща с ирония: – Правиш се на интересна. Било ти студено, затова си го свалила... Пълни глупости! – Значи съм смешна? Никога не можем да се разберем с теб. Никога! – Вярно е. Виж, за това съм съгласен с теб. Не можем да се дишаме – казва той, докато очите им се срещат в мълчалив двубой.
Акча ги наблюдава и си мисли:
„Крякащите птици винаги кацат на един клон преди залез. Дано краят е добър, Господи...“
Яман започва да затяга пантите и дава заповеди: – Дръж прозореца и не мърдай, докато затягам.
Нана обаче се разсейва, ръката ѝ трепва и прозорецът се залюлява. – Какво правиш? Ако го мърдаш, няма как да стегна пантата! – Аз исках да го направя, ти не ме остави! Да не беше се месил! – тросва се тя.
Яман я изпепелява с поглед и продължава да работи. В този момент Нана киха звучно. – Наздраве – казва той машинално. – Да сме живи и здрави всички заедно – отвръща тя, но веднага се поправя: – Казах всички заедно, но нямах предвид да живеем винаги под един покрив, разбира се! Да не дава Господ... Искам да кажа, само докато Юсуф порасне.
– Така е най-добре – отсича Яман. – Готово, няма нужда да държиш повече. Отивай да си облечеш нещо, да не се разболееш и да заразиш всички ни. – Не мога, всичко ми е за пране... – измърморва Нана.
Яман я поглежда странно, а в главата на Нана веднага нахлуват мисли: „О, Боже, какво казах сега... сега ще реши, че му искам сакото...“ Яман обаче само посочва шала на леглото. Нана го грабва светкавично и се загръща. – Ето, оправих се, шефе. Благодаря за помощта, довиждане.
– Тръгвай, ела в стаята ми – заповядва той. – Какво? Прозорецът е оправен, оставам тук! – Казах да вървиш! Трябва да работим по решението за сградата на фондацията. Трябва да го направим сега.
Нана кима примирено. Яман въздъхва тежко, поглежда я още веднъж и повтаря: – Тръгвай...
Яман не отделя очи от Нана, докато тя разглежда сградите на лаптопа му в кабинета. Напрежението между тях е почти осезаемо.
– Реши ли вече? – гласът му е равен, но нетърпелив. – Не знам... колебая се между тези двете. Не мога да преценя – признава Нана, хапейки устни. – Казвай по-бързо. Не мога да седя тук и да чакам решението ти цял ден.
Нана вдига поглед към него, търсейки подкрепа: – Лесно ти е на теб... Едната къща има огромна градина, а другата е много луксозна, но е само стени. Ти коя би избрал? – Ти винаги имаш мнение за всичко – подмята Яман. – Защо изведнъж ти дотрябва моето? – Трябваш ми... – откъсва се от устата ѝ, преди да успее да го спре. Тя се сепва и бързо добавя: – Имам предвид, че мнението ти ми трябва. Вярвам ти. Свикнах с теб, не разбираш ли?
Яман я поглежда с дълбок, изпитателен поглед. Нана усеща как бузите ѝ пламват и започва да пелтечи: – Искам да кажа... свикнах с твоята лудост и с дивашките ти маниери. На това съм свикнала! Двамата се засичат с очи за миг, след което рязко отклоняват погледи, сякаш са се опарили.
– Луксозната сграда е просто студени стени – казва най-накрая Яман, омекотявайки тона. – Градината е важна за мечтите на едно дете. Там ще могат да тичат и да играят. – Да, така е! – грейва Нана. – Като дете и аз мечтах за това. Когато се притесня, съвсем се обърквам... Тя му се усмихва с чиста благодарност, а Яман веднага извърта глава, за да не покаже, че усмивката ѝ го е докоснала. – Видя ли, че имам нужда от помощта ти? – добавя тя победоносно.
В този момент телефонът ѝ иззвънява. Нана поглежда екрана с недоумение: – Непознат номер... Кой ли е? Ало? Кой е на телефона?
– Добър ден, госпожо Нана – чува се гласът на Мете Гечетанлар. – Обаждам се от името на моя шеф, господин Николай от Грузия. Той много държи да разговаря с вас. – Господин Мете, за какво става въпрос? – Моят шеф, Николай, беше близък приятел на брат ви Азиз. Познават се от години, още от времето им в Америка. – Приятел на брат ми Азиз? – Нана застива, а сърцето ѝ забива лудо. – Точно така. Той не ви ли е споменавал за него? – Не, никога... С какво мога да ви помогна? – Шефът ми изпраща своите съболезнования. Брат ви често говореше за вас. Знаем, че името ви се чува често в Грузия заради работата ви с децата. Когато разбра, че сте в Истанбул, ми нареди веднага да ви открия.
Яман следи всяка нейна мимика, а веждите му се сключват в подозрителна гримаса.
– Моят шеф се гордее с вас и иска да подкрепи фондацията, която създавате за сираците – продължава Мете. – Ние тъкмо по това работим – оживява се Нана. – Основаваме фондация на името на брат ми. – Чудесно! Ще направим нашите фондации побратимени в Грузия. Ще бъде отпуснат огромен бюджет за тази цел. Ако сте свободна днес, нека не губим време.
Нана започва да прави знаци на Яман, опитвайки се да му обясни, че новините са добри. – Да, разбира се, непременно! – Може ли в четири часа? – Да, в четири ми е удобно. Ще ви пратя адреса си. Ще се видим скоро. Пращам съобщение. Чакам ви тук. Добър ден.
Нана затваря телефона, сияеща от щастие, но леденият глас на Яман я приземява веднага: – Кой е този субект, чиято покана прие току-що? И то точно сега? – Нещо хубаво е, недей да се палиш веднага! – отвръща Нана, но по погледа на Яман си личеше, че се задава буря.
Камерата се пренася в офис. Виждаме Мете, същия мъж, който току-що е разговарял с Нана. Той набира нов номер с ледена загриженост на лицето. – Свързах се! Мина по-лесно, отколкото очаквах – докладва той. – Кога е срещата? – пита тежък, застрашителен глас от другата страна. – Днес в четири. – Отлично. Всичко трябва да приключи още днес. Не допускай грешка!
Действието се връща при Нана и Яман. Нана се опитва да сподели вълнението си, но среща стена от лед. – Нека видим какво ще стане, човекът каза, че ще се срещнем и ще обсъдим всичко – обяснява тя ентусиазирано.
Яман обаче свива вежди, а в очите му прехвърчат искри от подозрение: – Кои са тези хора, с които ще се виждаш в четири? Как може да приемаш среща, без да знаеш с кого си имаш работа? Първо ще проучим кои са и едва тогава ще мислим за срещи! – Пак стана Дивак! – избухва Нана. – Човекът е приятел на брат ми, защо му е да лъже? Ти винаги виждаш във всеки враг!
– Ако намеренията им са сериозни, ще почакат – отсича Яман, изправяйки се с тежко величие. – Никаква среща няма да има, докато хората ми не разберат кои са тези субекти. Това е последната ми дума. Отмени уговорката веднага! Яман излиза вбесен, затръшвайки вратата след себе си.
Нана остава сама, разкъсвана от съмнения. Тя колебливо набира номера на Мете: – Господин Мете... съжалявам, но трябва да отложим срещата. – О, колко жалко... – гласът на Мете звучи искрено разочарован. – Днес смятахме да обсъдим проекта за дома за деца със специални нужди. Изглежда този проект ще трябва да почака... Явно ще спрат финансирането и всичко ще приключи дотук.
– За децата със специални нужди... – казва Нана, а сърцето ѝ се свива. Тя не може да позволи тази възможност да се изплъзне заради ината на Яман. – Не, не бива да караме децата да чакат! Ще се видим, както се разбрахме. Но не в имението. Трябва да се срещнем на неутрално място. – Разбира се, ще ви очаквам в моя офис – отвръща Мете с прикрита усмивка.
В този момент Дженгер влиза в стаята и я поглежда изпитателно. Нана довършва разговора под неговия подозрителен поглед: – Така е... добре, разбрахме се.
След като затваря, тя се опитва да оправдае решението пред себе си: – Какво друго можех да направя? Става въпрос за деца... Пък и няма да ги водя в имението.
Нана вярваше, че прави добро, но тя не подозираше, че всяка нейна крачка към този офис я отдалечаваше от безопасността и я хвърляше право в ръцете на врага, който нямаше да се спре пред нищо.
В дома си Айше се грижи за Корай, притискайки хладен компрес към лицето му. Погледът ѝ е мек, а жестовете – изпълнени с нежност. Ферит наблюдава сцената от прага, а в гърдите му се надига вълна от гняв и ревност. Мисълта, че неговият съперник ще живее под един покрив с Айше, го изгаря отвътре.
Действието се пренася в полицейското управление. Волкан съобщава на Айше, че в стаята за разпити я чака опасен рецидивист. Когато тя отваря вратата, дъхът ѝ секва – на стола седи Ферит.
– Седи точно пред теб. Аз съм този „рецидивист“ – казва той с усмивка и ѝ подава папка. Айше започва да чете „акта“:
„Обвиняем: Ферит Булут. Престъпление: обича прекалено силно Айше Озюрт.“ Строгата маска на полицайката започва да се пропуква. Ферит се признава за виновен и моли за свобода, тъй като е действал под влиянието на „най-красивата жена на света“. Айше, влизайки в ролята на съдия, решава да го „освободи“, но го предупреждава – при повторно нарушение наказанието ще бъде двойно. Двамата се усмихват, без да подозират, че щастието им е само временен пристан пред бурята, която се задава от миналото.
Волкан излиза от участъка и забелязва Башак, свита на кълбо и потънала в сълзи. Сърцето му не му позволява да подмине чуждото нещастие. Момичето разказва през сълзи, че баща ѝ е отказал операция в Германия, а нейната виза е изтекла.
– Не знам какво да правя! Страх ме е, Волкан! – ридае тя и отпуска глава на гърдите му. Той я прегръща нежно, опитвайки се да я вдъхне кураж: – Не си сама. Всичко ще бъде наред. Волкан си тръгва, бързайки за задачи, без да подозира нищо. В същия миг отчаянието от лицето на Башак изчезва. Маската на жертва пада, а на нейно място се появява хитра и тържествуваща усмивка.
– Точно това исках… – прошепва тя със задоволство. Волкан току-що бе направил първата крачка към капана, който тя му бе заложила.
