„Наследство“, еп.733: „Не заминавай“ – какво ще се случи…

В епизод 732 на „Наследство“: Яман е убеден, че Нана се вижда с друг мъж, и заслепен от ревност, започва да се държи лошо с нея. Той решава лично да разнищи какво е правил Недим в бедняшкия квартал, без да подозира, че враговете му са по-близо, отколкото си представя.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 733 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Ревността заслепява Яман! Той разбира, че в къщата, която Нана посети по-рано, живее млад мъж – учител по английски на име Коркан. Без да подозира, че Нана просто помага за годежа на приятелката си Пънар, Яман веднага започва да подозира най-лошото. Когато Коркан се появява пред имението, за да вземе Нана, Яман не успява да овладее гнева си. В опит да избяга от чувствата, които го разкъсват, той взема неочаквано решение: заминава за три месеца в Русия. Нана се преструва на безразлична и дори заявява, че ще си почине от него, но дълбоко в себе си е съкрушена.

Айше е непреклонна. Разочарованието ѝ от мъжете е толкова голямо, че тя категорично отказва да даде нов шанс на Ферит и дори съветва Неше да не се доверява на Волкан. Притиснат от нейното ледено мълчание, Ферит решава, че е време за истината. Той се готви да признае на бившата си съпруга защо се е превърнал в женкар и каква рана крие от години. Дали това ще помогне?

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

В детската стая Нана се опитва да обуе чорапите на Юсуф, който капризничи.

– Хайде, пиленцето ми. Крачетата ти са ледени, миличък. Сложи ги, за да ти е топло през нощта. – Не искам, Нана, сърбят ме! – мръщи се детето. Нана променя тактиката и започва да говори с гласа на чорапчето, разсмивайки го: – Здравей, приятелю Юсуф... Аз съм твоят чорап за сън. Толкова ми липсваха крачетата ти! Бях толкова самотен в чекмеджето... Юсуф избухва в смях: – Много си забавна, Нана! Днес си много весела. – Да, случват се хубави неща – усмихва се тя мистериозно. – Но ще ти разкажа подробностите по-късно. Сега е време за сън.

Междувременно Яман е в кабинета си, разяждан от подозрения.

– Сякаш нощните ѝ разходки не бяха достатъчни, сега взе и специално разрешение. Ако ще променя живота си, поне трябваше да ме информира. Каква безотговорност! – мърмори си Яман.

В този момент телефонът му звъни, Халил е, новият му асистент.

– Има ли напредък с проучването? Пита Яман. – Господин Яман, адресът, който искахте да проверя, принадлежи на млад учител по английски на име Коркан Сойлуджан – докладва Халил

. Яман стиска зъби, а вената на челото му пулсира. Той не знае, че Коркан е просто годеникът на Пънар, а Нана само му помага да организира за годежа им. В ума на Яман вече се плете мрежа от предателство.

В същото време в стаята си Нана вдига телефона си. От другата страна е Коркан. – Здравей, Нана. Готова ли си? Тръгвам да те взема, нямам търпение. Текстът, който написа, готов ли е? Прочети ми го! Нана поема дълбоко въздух и започва да чете с плам в гласа:

– Любовта е стрела, която пронизва сърцето ти, когато най-малко очакваш. Тя е огън, на който не можеш да устоиш. Където и да погледнеш, тя е там. Не можеш да избягаш... Искам да преоткрия всичко с теб. Вече няма живот за мен без теб. Вземи ръката ми, нека вървим вечно заедно... Ти си моята сбъдната мечта и никога не искам да се събуждам от този сън. Как е? Харесва ли ти?

Нана е с гръб към открехнатата на стаята врата и не вижда, че Яман чува всичко прочетено от нея

По-късно вечерта напрежението в имението ескалира. Когато пред портата спира непозната кола и Коркан слиза от нея, за да вземе Нана, търпението на Яман свършва. Той наблюдава сцената от терасата, а погледът му се впива в гърба на Нана.

Яман излиза на двора, където двама охранители шушукат, без да подозират, че Яман стои зад гърба им. – Тази бавачка излиза всяка вечер по някаква причина. Какво става? – подмята единият. – Тя е млада, красива... Днес е с един, утре с друг. Кой може да ѝ се бърка? Може би един ден ще дойде и нашият ред... – подхилква се другият. Яман застива, лицето му почернява от ярост. Той ги хваща за яките, очите му метат мятат: – Какво каза току-що?! Махайте се оттук веднага! Ако някога отново ви видя близо до това имение, никой не може да ви спаси от мен!

Охранителите бягат в паника, а Яман остава сам в тъмнината, стиснал юмруци до побеляване.

– Не ме интересува къде ходи и какво прави... – прошепва той на себе си, но болката в погледа му издава истината.

Нана помага на Коркан в подготовката за годежа. Стаята е препълнена с балони, свещи и ръчно изписани картички – всичко трябва да е съвършено. Работят в пълен синхрон, докато накрая Коркан не оставя ножиците и не поглежда Нана с искрена благодарност.

– Как ще ти се отплатя за всичко това? – пита той тихо. – Най-хубавото от всичко са твоите думи. Този текст за писмото... сякаш е изтръгнат право от сърцето ти. Аз съм влюбеният, а не можах да напиша и половината от това, което ти сътвори. Сигурна ли си, че в живота ти няма никой?

Нана се усмихва леко, но в погледа ѝ преминава сянка от миналото. – Научих го от филмите... и от болката – казва тя, опитвайки се да звучи безразлично. – Но тези думи нямат нищо общо с мен.

Коркан я кимва с възхищение. – Надявам се съдбата ти да се преобърне, Нана. Някой ден някой неочаквано да ти предложи нещо вълшебно... Може би дори брак?

Лицето на Нана мигновено се вкаменява. Гласът ѝ става остър като бръснач. – Това никога няма да се случи! И ако кажеш още една дума, веднага звъня на Пънар и ѝ издавам, че ще ѝ предлагаш!

Коркан вдига ръце в знак на капитулация. – Добре, добре! Мълча си. Отивам да направя кафе.

Щом той излиза в кухнята, Нана остава сама сред празничните декорации. Тя се подпира на масата и се взира в една празна кутия от свещи. – Предложение за брак? От кого изобщо? – промълвява тя с горчива ирония.

Но преди да успее да излъже себе си, в съзнанието ѝ изплува образът на Яман. Неговият студен поглед, неговото властно мълчание, неговият аромат. Тя разтърсва глава, опитвайки се да прогони влудяващата мисъл. – Спри... – шепне тя на себе си. – Винаги си била сама и винаги ще бъдеш. Така е по-добре. Поне умът ти ще е спокоен.

Фирмата на Яман печели мащабен търг в Русия – идеалното оправдание за бягство. Той отчаяно се нуждае от тези три месеца далеч от Нана, далеч от нейния аромат и от чувствата, които го разкъсват отвътре. Заблуждава се, че хилядите километри ще приспят бурята в сърцето му. С леден тон той нарежда на новия си асистент, Джунейт: – Купи ми билет за първия възможен полет.

Късно вечерта Нана се прибира в имението, като се качва внимателно по стълбите и си говори сама. – Не искам Яман да ме вижда... – шепне тя на себе си, – иначе пак ще ме изкара виновна за всичко. В този момент гласът на Дженгер я кара да застине. – Господин Яман, съжалявам, забавих се с куфарите. – Няма проблем, Дженгер. Аз ще поема останалото – отвръща Яман със своя леден, контролиран тон. Погледът му се стрелва към Нана, която стои като вкаменена на стълбището. – Ще те питам за другите неща сутринта. Ще говорим по-късно.

Нана гледа куфара в ръката на Яман, а сърцето ѝ бие като полудяло. – Къде отиваш? – пита тя, опитвайки се да звучи безразлично. – Заминавам за Русия – отвръща той хладно, без дори да трепне. – Спечелихме търга. Ще остана там три месеца.

Нана преглъща трудно. – Ами Юсуф? – Няма проблем. Говорих с него. Освен това не е сам – леля му е тук, хората от имението... бавачката му. – Последната дума излиза от устата му като горчилка.

В главата на Нана мислите крещят: „Не заминавай! Моля те, не заминавай...“ Но гордостта е по-силна от болката. Тя извива устни в изкуствена усмивка. – Добре, разбира се, върви. Ще се справим и без теб. За мен това ще е ваканция. Най-сетне ще си почина от теб и ще си избистря главата.

Яман я претегля с очи. „Явно няма търпение да се махна, за да започне новия си живот без мен“, мисли си той горчиво. Двамата се разделят, отнасяйки бурята в стаите си.

В спалнята си Нана хвърля халата и се опитва да убеди себе си:

– О, Боже, ще оцелея! Най-после се отървах от него. Това е най-добрата новина! Искам да си тръгне, за да се успокоя. Тя се просва в леглото, затваря очи, но сънят е мираж. Върти се, мачка възглавницата, докато накрая не сяда в полумрака, обзета от тежки мисли.

В съседната стая Яман стяга багажа си с механични движения. Поглежда телефона си, вижда съобщенията, но не ги чете. Просто го прибира.

– Всеки по своя път... – промълвява той. – Така е най-добре.

Малко по късно Яман заспива и в съня му реалността се пречупва. Вижда се как слиза по стълбите с куфара, а на лицето му е изписана безкрайна тъга. Изведнъж Нана, облечена в онази изумруденозелена рокля, се втурва към него.

– Не, заминавай! Не можеш да ме оставиш! – вика тя.

Яман пуска куфара и я притиска до себе си.

Нана го прегръща през сълзи: – Не мога да дишам без теб дори за миг. Не мога да бъда далеч от теб!

Яман я хваща през талията, прокарва палец по нежната ѝ кожа и прошепва:

– Никога няма да отида никъде без теб. Вземам те със себе си. Как можа да си помислиш друго? Ние си принадлежим един на друг...

Яман се сепва и се изправя рязко в леглото. Дишането му е учестено. – Стига! Стига с тези глупости! – кара се той на себе си. – Успокой се. Няма кой да ти каже „Не заминавай!“.

Той излиза в коридора, за да си вземе вода, и внезапно чува вика на Нана от стаята ѝ: – Не заминавай!

Двамата се засичат в коридора, погледите им се сблъскват. Нана се сепва, лицето ѝ пламва.

– Искам да кажа... ако си жаден, имам вода в стаята си, мога да ти дам. Яман я гледа с онзи негов гневен, пронизващ поглед. – Погледът ти пак се бори с мен... – казва тя, едва сдържайки сълзите си. – По-добре да отида в кухнята, огладнях.

Тя почти побягва надолу. Яман влиза в стаята ѝ, където забелязва кутийката с пръстените, отваря я и гневът му кипва отново.

На следващата сутрин Яман се среща с Ферит в стария им квартал. Двамата мъже стоят един срещу друг, както в детството, но сега помежду им зее пропаст.

– Срещам стария си приятел, а той ми заявява, че заминава, преди дори да сме си казали „добър ден“ – казва разочаровано Ферит. – Какво значи това „три месеца“? Откъде дойде това внезапно пътуване?

– Работа е, Ферит. Така трябва – прекъсва го остро Яман. – Значи пак се връщаме към онова време, когато отговорът ти за всичко беше: „Така трябва“? – пита Ферит с горчивина в гласа. – Помниш ли малката банда от нашия квартал? Връхлетя ги и ги разпръсна на четири страни. Какво каза тогава? „Така трябваше, Феро“. Наистина ли това е единственото ти обяснение за всичко в този живот?

Яман мълчи, но в очите му се чете борба. Ферит въздъхва тежко, гласът му омеква, но става още по-пронизващ. – Върна се от прага на смъртта, братко, но пак не поумня. Искаш ли да ти кажа какъв е проблемът ти? Истината, която не можеш да приемеш, е че бягаш от реалността. Заминаваш, за да стоиш далеч от нея.

Яман внезапно скача, гневът му избухва като вулкан. – Стига, Ферит! Стига толкова! Не съм аз този, който си тръгва... тя си тръгва!

Ферит бавно се усмихва, сякаш най-после е измъкнал признанието, което е търсил.

– Но да знаеш – продължава Яман, опитвайки се да си върне контрола, – не ми пука! Разбра ли? Изобщо не ме интересува!

Ферит само кима, а усмивката му става още по-широка и разбираща. Яман се обръща и тръгва вбесен, без да каже и дума повече. Ферит го изпраща с поглед като си мърмори:

– Разбрах те, братко. Приех съобщението. Знам какво е да бягаш... Познавам това чувство отлично.

Нана седи на леглото в стаята си. В ръцете си стиска календар и механично прелиства страниците. „Три месеца...“ – мисли си тя. – „Как ще ги преживея?“ С всяко прелистване на хартията звукът става все по-силен, по-остър, сякаш реже тишината. Времето вече не тече – то тежи като олово. Яман наистина си отива. Но дали човек може да избяга от нещо, което отдавна е пуснало корени дълбоко в сърцето му?

Неше обикаля нервно из хола, докато сестра ѝ седи на дивана, вперила празен поглед в стената. – Как такъв прекрасен ден можа да приключи по този начин? – пита объркано Неше. – Откъде изобщо се появи онази жена? Сякаш изникна от земята, за да разруши всичко.

Айше се изсмива горчиво, а в очите ѝ блестят сълзи, които тя отказва да пророни. – Добре, че се появи, Неше. Даже е отлично! – Тя рязко се изправя и започва да събира разхвърляните вещи. – Най-накрая маската падна. Тази жена просто ми отвори очите. Отново видях истинското лице на Ферит... онова, което толкова умело криеше зад нежни думи. Неше я спира, хващайки я за ръката. – Но, како... ами ако не е това, което си мислиш? Ако Ферит ти е казал истината? Тази жена може да е дошла нарочно, за да ви скара. Виж как се подсмихваше! Айше въздъхва тежко и изтръгва ръката си, извъртайки глава настрани. – Вече не знам в какво да вярвам, Неше... Знам само, че всяко негово „обичам те“ сега звучи като лъжа.

Ферит и Волкан седят в полумрака на хола, загледани в чашите с чай, които отдавна са изстинали. Тежки мисли висят във въздуха, а тишината между тях е наситена с горчивина.

Волкан нарушава мълчанието, гласът му е тих и изпълнен със съжаление: – Наистина ми е тежко, комисар... Този ден трябваше да приключи по съвсем различен начин.

Ферит повдига глава, а в погледа му се чете умора. – Приключи трагично, Волкан. Тъкмо когато раните ми започнаха да зарастват, някой отново заби нож в тях. И то на същото място.

– Какво мислиш да правиш сега? – пита Волкан, притеснен от леденото спокойствие на приятеля си.

Ферит оставя чашата на масичката с рязко движение, което издава желязната му воля. – Няма да се предам. Ако се отказвах пред всяко препятствие, нямаше да съм човекът, когото виждаш днес. – Той се изправя, изпълвайки стаята с присъствието си. – Ако се наложи, ще започна от нулата. Целта ми е ясна. Не ме интересуват нито дупките по пътя, нито тези, които се опитват да ме спънат.

Волкан се усмихва бледо, но в очите му прозира тъга. – Ех, де да имах твоята сила. Аз също паднах веднъж... И макар да се събрах парче по парче, все още се боря да не се върна в онази пропаст. – Той замълчава за миг, а мислите му отлитат към Башак. – Има нещо в нея... нещо, което все още ме тегли назад. Опитвам се да го изтръгна от себе си, но... за щастие имам Неше. Благодарение на нея знам, че не съм сам в тази битка.

Двамата мъже потъват в мълчание, всеки затворен в своя свят, опитвайки се да разгадае сложния лабиринт на женското сърце.

На следващия ден, в полицейския участък Ферит сяда срещу Айше. Лицето ѝ е като от мрамор, а погледът ѝ – неразгадаем.

– Това ли беше краят? – пита той тихо. – Нямаш ли повече въпроси? – Не – отговаря той сухо. – Защото винаги се връщаме към една и съща твоя версия. Жени... Винаги са замесени жени. Защо не можеш да бъдеш друг, Ферит?

Ферит я наблюдава продължително, после бавно се изправя. Приближава се до нея, навежда се съвсем близо до лицето ѝ и прошепва: – Питаш ме защо съм женкар? Тогава ела. Ще ти покажа. Ще ти обясня всичко, от самото начало. Той я хваща нежно, но решително за рамото и я повежда към изхода.