„Наследство“, еп.732: Яман е убеден, че Нана се вижда с друг...

В епизод 731 на „Наследство“: Акча, загрижена за продължителното отсъствие на Яман, му се обажда. Нана вдига телефона. От нейните обяснения става ясно, че тя и Яман са прекарали нощта заедно, възрастната жена е шокирана.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 732 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Яман е убеден, че Нана се вижда с друг мъж, което го изпълва с горчиво разочарование. Ревнувайки, той започва да се държи грубо с нея.

Междувременно, благодарение на съвета на Идрис, Недим успява да излъже преследвачите си.

Яман лично се заема да разбере какво е търсил Недим в бедняшкия квартал, не подозирайки, че врагът му е само на крачка разстояние – скрит сред отломките в миризливия контейнер за смет…

Междувременно Айше и Ферит се наслаждават на мигове на близост, а Неше застрашава живота си, за да отблъсне Башак от Волкан.

Какво ще се случи, че Айше отново ще се разочарова от Ферит, ако искате да разберете, прочетете по-долу.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Яман следи всяко движение на Нана, вижда как тя влиза в една от къщите, а в главата му пулсира само една мисъл. „Твоята тайна е там, зад онази врата“, изрича той на себе си, докато слиза от колата.

В съзнанието му нахлуват нейните думи: „Аз съм свободна! Никой не може да ми каже какво да правя. По-добре свиквай!.“ Той спира, като опитва да овладее гнева си. „Не мога просто да нахлуя и да се изправя пред нея, докато не съм напълно сигурен.“

Яман веднага набира Халил, гласът му е остър като бръснач: – Изпращам ти адрес. Искам веднага да разбереш кой живее там. Улица „Нилюфер“ №11. Чакам.

Още не е затворил, когато получава обаждане от Джунейт: – Г-н Яман, Недим влезе в един от бедните квартали. Отби се от маршрута си за първи път днес. Реших, че трябва да знаете. – Следвай го – отсича Яман. – Не го изпускай от очи. Искам да знам всяка негова крачка в този квартал.

Действието се пренася в къщата, където влезе Нана. Коркан, приятелят на Пънар оставя химикалката: – Списъкът е готов. Сега отиваме на пазар.

Майка му влиза с поднос в ръце: – Ето го чая, заповядайте. Нана се усмихва топло: – Благодаря ви. Не трябваше да се притеснявате, аз щях да го направя. – В никакъв случай, скъпа. Ти си ни гостенка – отвръща жената с майчинска нежност.

– Майка ти е толкова мила – казва Нана, след като жената излиза. – Голям късметлия си. Имаш късмет и че ще се ожениш за Пънар. Но обещай ми, че ще обичаш приятелката ми много, разбра ли? Иначе няма да ти помагам повече.

Коркан се усмихва искрено: – Няма нищо, което да искам повече от това да я направя щастлива. Това е най-голямата ми мечта... стига да приеме предложението ми. – Как ще ѝ предложиш? Измисли ли го? – очите на Нана греят от любопитство. – Да, ще го направя тук, вкъщи. Ще декорирам всичко и ще направя романтично видео с наши снимки. – Колко хубаво... – усмихва се Нана. – Бог да ви благослови и двамата. – И теб – отвръща Коркан. – Дано и ти изживееш такива моменти. Дано мечтите ти се сбъднат.

В този момент усмивката на Нана замръзва. – Не – казва тя рязко. – Нека мечтите не се сбъдват. Няма нужда. Добре съм си и така. Тя посяга към чая, отпива нервно и извиква: – Ох, горещо е!

Коркан я наблюдава с недоумение. Той не подозира, че за Нана „мечтите“ са се превърнали в забранена зона – място, където огънят на Яман Къръмлъ вече е изгорил всичко до основи.

Яман продължава да стои в колата си, неподвижен като хищник в засада, когато телефонът му извибрира. – Слушам – отсича той. – Както наредихте, проследих г-н Недим – докладва Джунейт. – Разбрах какво е правил в онзи район. Кварталът се казва Селамсъзлар. Спрял е колата си пред група играещи деца, слязъл е и им е раздал пари. Нищо друго. – Добре – отговаря кратко Яман и затваря. Той остава замислен. Недим и благотворителност в Селамсъзлар? Пъзелът все още не се подрежда в главата му.

В същото време, скрити в мизерното си убежище, Казим сервира чай на Идрис. – Ела тук, Казим. Погледни ме. Какво виждаш? – пита Идрис с лисича усмивка. Казим го оглежда внимателно: – В отлично настроение си, братко. Очите ти искрят. – О, да! Гледай добре тези очи, Казим. Слушай какво казват. – И какво казват, братко? – Казват, че Къръмлъ може и да е умен, но аз съм самият дявол! – Идрис се обляга назад с тържествуващ вид. – Умният мъж използва своя ум, но аз... аз използвам умовете на другите, Казим. Аз управлявам мислите им! – Направо им скриваш шапката, братко! – възкликва Казим. – Нека си допием чая и да се насладим на момента. Ако онзи идиот Недим не беше на телефона с теб, сега щяхме да сме в ада и да пием чай с демоните. Без теб сме свършени. Ти си човек, от когото трябва да се страхуват. – Как можеш да се страхуваш от такъв мил човек като мен? – Идрис се преструва на обиден, след което избухва в смях. – Шегувам се, шегувам се! Хайде, да излезем малко на въздух.

Двамата излизат навън, но Идрис веднага сбръчква нос: – Колко мръсно и кално е това място... Дори боклукът им смърди повече от обикновено.

Тъкмо отпиват от чая си, когато Идрис застива. Очите му се разширяват – колата на Яман се задава по улицата. – Адът дойде! – изхрипва той. – Какво става? – панира се Казим. – Идва! Бързо! – Идрис посочва големия контейнер за смет.

Двамата се втурват и се скупчват зад миризливия метален съд. Яман приближава бавно с колата. – Какво ще правим сега, братко? – шепне Казим, треперейки от страх. – Ще бягаме обратно в бедняшките улички, бързо! – отвръща Идрис, но Казим го хваща за ръката. – Братко... забравих ключа вътре... – Проклет да си, Казим! Довърши ни! Този път сме мъртви! – Братко, да скочим ли някъде? Тук сме като на длан, ако той дойде насам! – Мърдай! Сгъни се! – Идрис започва да се катери върху Казим, за да се вмъкне в смъмрящия контейнер за смет , смачквайки приятеля си под тежестта си. – Пусни ме, идиот такъв!

Яман спира колата точно до тях. Идрис и Казим затаяват дъх в мръсотията. Яман слиза от автомобила, оглежда се и промълвява под носа си: – Какво търсиш тук, Недим?

В този момент се появяват няколко деца. Яман ги спира: – Деца, искам да ви попитам нещо. Минавала ли е оттук някоя скъпа кола тези дни? – Да, видях една – отговаря първото момче. – Понякога минава една сива луксозна кола. – Знаеш ли каква марка е? И при кого идва? – пита Яман, докато предателите слушат със забити в боклука носове. – Не знам марката, но такава кола никога не е идвала в нашия квартал преди. Просто обикаля тук. Но не видях в коя къща влезе. – Хайде, приятел, закъсняваме за играта! – извиква другото дете.

Топката им пада и се изтъркулва към краката на Яман. Той я вдига и я подава на децата. – Благодаря, батко! – извиква момчето и те изчезват. Яман поглежда ръцете си – топката е била кална и мръсна. Той изважда салфетка, избърсва се и тръгва към контейнера, за да я изхвърли. Точно когато посяга към капака, телефонът му извънява...

– Слушам те, Дженгер – казва той, без да подозира, че на сантиметри от него двама души се молят за живота си в боклука. – Г-н Яман, кръвното на г-жа Акча се повиши малко. Сега е по-добре, но нали ми заповядахте да ви звъня веднага при здравословен проблем... затова ви безпокоя. – Добре, идвам веднага – отсича Яман, обръща се рязко и се качва в колата.

Щом ревът на двигателя заглъхва, Казим подава глава от миризливото убежище, подсмърчайки: – Братко, излизай... отиде си. Идрис се измъква целият в смет, треперейки от ужас: – Далеч ли е? Сигурен ли си? Да не ни издебне отнякъде, Казим... Може би е по-добре да остана тук? Тук е сигурно. – Отиде си, казвам ти! – Казим изскача и неволно настъпва Идрис. – По-леко, бе! Ще паднем! – изкрещява Идрис. – Идвам, братко, идвам! – Проклет да си, Казим! Проклет да си! – Идрис се подхлъзва, двамата се заплитат и се изтъркулват по калния наклон. – Уби ме, Казим! Проклет да си!

В голямата зала на имението Адалет подкрепя леля Акча, която изглежда пребледняла. – Защо се разстройвате така, госпожо Акча? Какво се случи? – пита загрижено Адалет. – Просто се изнервих... – отвръща Акча със слаб глас. – Раната на Яман не ми дава мира. Едва се прибра и веднага излетя навън. Сърцето ми щеше да изскочи...

В този момент вратата се разтваря и Яман влиза с бързи крачки. – Лельо! – Сине мой! – Акча се опитва да се изправи. Яман сяда до нея и нежно поема ръцете ѝ: – Добре ли си? – Добре съм, чедо. Защо са те притеснили? Трябвало е да оставиш работата си заради мен. – Нямам по-важна работа от твоето здраве, лельо – казва той с ледено величие, в което обаче прозира дълбока обич. – Ти си моето семейство. – Благодаря ти, сине. Бог да те благослови. – Веднага тръгваме към болницата – отсича той, без да търпи възражения. – Няма нужда, наистина. Вече съм добре. Моят лек е да те видя здрав. Тази твоя травма ме съсипва... Обещай ми! Оттук нататък, ако имаш проблем, ще ми казваш веднага. Иначе сърцето ми няма да издържи и ще отлетя от този свят.

Яман я гледа право в очите, гласът му е твърд като скала: – Няма да се тревожиш за мен. Ще ми се довериш. И няма да спираш да се молиш за мен. Няма беда на този свят, която да не мога да преодолея. – Имаме ли сделка? – Акча се усмихва през сълзи. – Велик мъж си. И ти не слушаш никого, но каквото кажеш, това става, сине мой...

В същото това време Нана влиза в имението, натоварена с множество покупки, а телефонът ѝ не спира да звъни. Тя вдига с усмивка, без да подозира, че всяка нейна дума е под прицела на Яман.

– Здравей! – казва тя в слушалката. – Знам, че ми възложи много задачи, но не се притеснявай, имай ми доверие. Успях да избера и вратовръзката, и ръкавелите. Гласът на Коркан от другата страна е превъзбуден: – Сигурен съм, че си избрала прекрасни неща! Ами венчалните халки? Какво стана с тях? – Успокой се де! – засмива се Нана. – Купих всичко. Следобед ще ти ги предам. – Добре, не приемам оправдания! – настоява Коркан. – Където и да си следобед, ще дойда да те взема.

Нана продължава да говори, докато прекрачва прага на хола: – Вълнувам се точно колкото и ти, но нека запазим самообладание. Ще се видим!

Тя затваря телефона и едва тогава забелязва, че всички в залата са притихнали и я наблюдават. Яман я фиксира с тежък, смразяващ поглед, в който се чете нарастващ гняв.

– Здравейте на всички – казва Нана, опитвайки се да игнорира напрежението. – Добре дошла, момиче – отвръща Адалет, докато погледът на Яман се забива в торбите с покупки. Той прави остър знак на Дженгер да помогне. – Нека ви помогна – казва Дженгер и посяга към пликовете, но в суматохата част от покупките се изсипват на земята. – Благодаря, сама ще ги прибера! – Нана бързо започва да събира вещите си, докато всички я гледат с нескрито любопитство. – Отивам горе, и без това имам толкова много работа.

– Това момиче не спира да излиза... само Бог знае какво прави – подхвърля леля Акча, клатейки глава.

Нана бързо се изкачва по стълбите, но не забелязва, че на пода е останало нещо. Яман пристъпва бавно и се навежда. От килима той вдига лъскав ръкавел, върху който ясно се чете буквата „К“ – първата буква от името на Коркан.

Яман стиска ръкавела в дланта си толкова силно, че кокалчетата му побеляват. Лицето му помръква, а в ума му отекват думите ѝ за венчални халки и следобедна среща.

Действието се пренася в скривалището на Идрис. Казим полива Идрис с кофи вода, докато онзи се опитва да отърве от вонята от контейнера.

– Тази смрад няма да изчезне! Впила се е в мен! Търкай здраво, Казим! Одери ме, ако трябва, но ме измий! – стене Идрис под водната струя. – Търкам те от сутринта, братко, почти те оставих без кожа – отговаря Казим, подсмърчайки. – Може би трябва да те накиснем в белина? – Млъкни, Казим! Млъкни! Всичко това стана заради твоята некомпетентност. Не говори, а търкай! Ако Къръмлъ ме беше видял, сега щяха да мият трупа ми за погребение! – Добре де, добре. Опасността мина. Къръмлъ никога няма да се върне тук. Не ни видя, успокой се. – Нищо не е минало! Оня маниак може да почука на вратата ни във всеки момент – изкрещява Идрис и го поглежда със зачервени очи. – Затова довечера ще спим заедно. В едно легло! – Е, само това не бяхме правили... – мърмори Казим. – Сякаш аз съм много щастлив да спя с теб! Но се налага. Може да е поставил засада отвън. Не можем и да се преместим. Няма да си подаваме носа навън известно време. Трябва да измисля начин... но какъв? В този момент Казим го залива неочаквано, а Идрис изпищява: – Какво правиш бе, мечко! Внимавай! Дай ми телефона. Имам идея. Ще звънна на Недим.

В имението Дженгер влиза в стаята на Нана с внимателно сгънат мъжки костюм в ръце, който току-що е пристигнал по куриер. – Заповядайте – казва той любезно. – Благодаря ти – отвръща Нана, поемайки дрехите.

В същото време Яман излиза от кабинета си, кипящ от гняв. Той стиска в шепата си ръкавела и мърмори под носа си: – Сякаш нямам друга работа, ами да събирам вещите ѝ по земята...

Той се насочва право към нейната стая. През отворената врата чува гласа на Дженгер: – За кого е този костюм, госпожице Нана? – Да кажем, че е за един мой приятел – отговаря тя с мек тон. – Чудесен избор. Много елегантен. – Много ти благодаря.

Яман нахлува в стаята, а погледът му веднага се забива в мъжките дрехи, разстлани върху леглото на Нана. Гледката го пронизва по-силно от всеки куршум. Той грабва ръката ѝ и грубо пуска ръкавела в дланта ѝ. – Паднал е ръкавелът на твоя „приятел“ – изрича той, а гласът му е пресипнал от едва сдържан гняв.

Той се обръща да излезе, но Нана го спира: – Чакай! Как си? Възстанови ли се малко? Яман спира на прага и се обръща бавно, претегляйки я с леден поглед: – Значи се интересуваш, а? Нана кима плахо. – Когато не чувам гласа ти, когато не виждам лицето ти... тоест, когато не ми лазиш по нервите, се възстановявам много по-бързо.

Нана премигва, ужилена от думите му: – Така ли било? Тогава... утре имам лична работа. Щях да ти искам разрешение да изляза. Значи няма да имаш нищо против да ме няма. – Отлично! Разбира се, отивай. Тъкмо ще си почина малко от теб. Яман я оглежда от главата до петите с презрение и излиза, тряскайки вратата.

Нана остава сама, вторачена в златния ръкавел с буквата „К“.

Ферит и Айше излизат от сградата на управлението, заслепени от първите лъчи на утринното слънце. Очите им са зачервени от безсънието, но тежкият облак, който тегнеше над тях през нощта, сякаш се е разсеял. Атмосферата е странно лека, почти безгрижна.

– Все още не си ми казал накъде ме водиш – казва Айше, присвивайки очи и хвърляйки му подозрителен поглед.

– Водя те да ядеш най-вкусната риба в целия град! – заявява Ферит с момчешки ентусиазъм. – Пръстите ще си оближеш, казвам ти!

Айше се засмива, а в гласа ѝ се появява онази позната нотка на предизвикателство: – Няма как да ме заведеш на най-добрата риба в града... защото аз знам по-добро място.

– Ще хапнеш и сама ще се откажеш от думите си – отсича уверено Ферит, спирайки се пред нея. – Искаш ли да се обзаложим?

– И на какво?

– На целувка! – Ферит повдига вежди, а в очите му заиграват пакостливи пламъчета. – Щом си толкова сигурна в себе си, едва ли се страхуваш?

– Аз? Да се страхувам? – Айше вири брадичка, приемайки играта. – Добре. Облог за една целувка. Но ако ти загубиш, и аз искам нещо от теб.

– Съгласен! – Ферит се усмихва победоносно. – Ако загубя, ти ще ме целунеш.

– Не толкова бързо, господине! – прекъсва го тя с леко движение на ръката. – Ако ти загубиш, през следващата половин година нямаш право да ме молиш за целувка, няма да спориш с мен и най-вече – няма да ме лазиш по нервите!

– Това звучи като чиста инквизиция... – промърморва Ферит, клатейки глава с престорен ужас. – Но приемам. Облогът е в сила!

След малко облогът между Ферит и Айше завършва с пълна изненада – оказва се, че и двамата са посочили една и съща малка, закътана кръчма, в която се приготвя най-вкусната риба в града. Те стоят пред скромното заведение, а въздухът около тях ухае на пържена ципура и пресен лимон.

– Е, сега какво правим? – пита Ферит с дяволито разположение на духа. – Да вземем да целунем рибаря, а?

– Никой никого няма да целува – отговаря Айше с победоносна усмивка. – Резултатът е равен.

– И все пак, какво спечелих аз? – Ферит я поглежда с надежда, очаквайки поне малка отстъпка.

– Печелиш сандвич с риба – отсича тя и му подава димящия, завит в хартия деликатес.

Башак отказва да приеме реалността. Въпреки че Волкан ясно ѝ даде да разбере, че за него тя е затворена страница, момичето го следва като сянка, надявайки се на поне един мимолетен поглед. Изгубил търпение, Волкан моли Неше да излязат на кафе – той се надява, че гледката на двамата заедно най-после ще охлади пламъка на бившата му.

Неше, макар от сутринта да води тиха война с алергичната реакция от халвата, приема без колебание. Тя се чеше постоянно, очите ѝ са зачервени и раздразнени, но инатът ѝ е по-силен от сърбежа.

– Не мога да повярвам... – казва Волкан, когато разбира каква е цена, за която Неше го отърва от Башак. – Заради мен страдаш така. Защо изобщо я изяде?

– А какво трябваше да направя? – сопва се Неше, докато нервно търка ръката си. – Онова момиче ми лази по нервите! Исках да се разкара от теб, затова... изядох проклетата халва. Край на въпроса!

Волкан я поглежда с недоумение, в което се чете и неподправена нежност. – Няма да забравя тази жертва. Хайде, отиваме на лекар, трябва да ти предпишат нещо силно.

– Да, умолявам те! Вече не издържам, ще се побъркам от този сърбеж!

Двамата напускат полицейското управление под ръка. Докато минават по коридора, пътя им пресича Башак. Неше не пропуска момента – тя ѝ изпраща широка, лъчезарна усмивка. Усмивка на победител, макар и прикрита зад маската на учтивост.

– Приятен ден! – подхвърля тя с лека ирония в гласа.

Башак застива на място, мълчалива и безсилна, усещайки как почвата под краката ѝ се свлича. Макар Неше да се чешеше до кръв, в очите на Башак тя изглеждаше като недосегаема кралица.

Айше и Ферит се разхождат, но спокойствието им е нарушено от внезапната поява на елегантна жена, която буквално препречва пътя им.

– Ферит... Скъпи мой Ферит! – възкликва тя с престорена изненада. – Колко време мина! Търсех те в небето, а те намерих на земята. Изглеждаш зает...

Айше отстъпва крачка назад, гласът ѝ е хладен: – Ние сме просто колеги.

– О, така ли? Добре – Гонча се усмихва победоносно и докосва рамото на Ферит. – Непременно ми се обади, става ли? Чакам те. – Гонча, много съм зает. Не мисля, че някога ще ти се обадя – отрязва я Ферит, но думите му нямат ефект върху нахалната ѝ самоувереност. – Винаги така казваш, но после звъниш. До скоро! – тя се отдалечава с предизвикателна походка.

Айше поглежда часовника си, лицето ѝ е помръкнало: – Късно е. Трябва да се прибирам.

– Айше! Моля те... не прави това – прави опит да я спре Ферит.

Тя се обръща към него, а в очите ѝ се чете дълбоко разочарование: – Не, Ферит. Това е единственото нещо, което не се променя, когато се опитвам да те опозная. Винаги изскача по някоя такава от ъгъла. Вече не съм сигурна, че искам да разбера кой си всъщност.