В епизод 726 на „Наследство“: Яман осъзнава, че е бил прекалено строг с Нана и ѝ прави подарък. Той няма представа, че пресъздава съня на Нана почти до най-малкия детайл... Последните събития карат бащата на Айше най-накрая да промени мнението си за Ферит.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 727 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана не се прибира в имението през нощта, което побърква Яман. Въпреки че продължава да отрича чувствата си към бавачката той започва да се държи необичайно в нейно присъствие.
Недим, който тайно наблюдава имението, получава заплахи от Карачал – ако не неутрализира Яман, ще умре. Хората на Яман също следят Недим.
Айсе се грижи за Ферит в болницата. Когато става свидетел на опитите на една медицинска сестра да съблазни Ферит, тя не може да скрие ревността си.
Неше се опитва да убеди сестра си да поговори честно с Ферит за раните от миналото.
Появява се бивша колежка на Волкан от Анкара, което го изненадва много.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Бягайки от натрапчивите сънища, в които Яман отново и отново протяга ръце към нея, Нана напуска имението и потъва в черната прегръдка на нощта. Краката ѝ сами я водят към колибата на часовникаря Вели. Тя чувства, че само този стар мъдрец може да разплете възела, който стяга гърлото ѝ.
– Бягаш от съня ли? – пита кротко старецът, докато двамата седят пред пращящия огън.
Нана свежда глава, загледана в танцуващите пламъци. – Не... – отвръща тя почти шепнешком. – Заспивам веднага, щом докосна възглавницата. Но...
– ...но бягаш от това, което идва при теб в тъмното.
– Защото сънищата са красиви... – гласът ѝ затреперва. – Но само когато него го няма в тях.
Вели я поглежда пронизващо. – Него? Кого?
– Някой... който за мен беше чудовище.
– Гони ли те? Плаши ли те още?
– Не. Вече не. Преди бягах от него, но после... нещо се пречупи. Започнахме да говорим. Разбрах, че под маската на звяра се крие човек. И макар това откритие да ме успокои... не го искам в сънищата си. Нито в сърцето си.
Старецът я претегля с погед, сякаш чете в душата ѝ. – Да бягаш от сънищата си, момиче, е като да бягаш от самата себе си. Сънищата не са реални... но ти си. Имаш тяло, душа, рани. И всичко, което е дълбоко разтърсено в теб, се опитва да излезе на повърхността – понякога точно когато затвориш очи.
– Но това са само образи! – протестира тя, а в очите ѝ блестят сълзи.
– А любовта? И тя ли е само образ? Страхът, радостта, болката... нима са по-малко истински само защото не можем да ги пипнем? Сънят е порта към твоето „аз“. Понякога там се появява страх, понякога копнеж, а понякога онова, което не смееш да признаеш пред себе си, но всичко това си ти.
– Значи... трябва да спра да се страхувам?
– Не се страхувай от сънищата. Научи се да ги слушаш. Те не са дошли, за да те измъчват – дошли са, за да ти покажат пътя. Разбери ги. И тогава товарът ще падне от плещите ти.
Нана застива, а в погледа ѝ се прокрадва сянка на облекчение. Сякаш сред хаоса в главата ѝ най-после се е появила светлинка.
Яман е прекарал нощта в мъчително чакане Нана да се прибере. Когато на зазоряване вратата изскърцва, той отваря очи и веднага се изправя, целият напрегнат като струна. Момичето пресича прага, опитвайки се да се промъкне незабелязано.
– Не можеш просто така да излизаш и да се връщаш по изгрев! – избухва той, а гласът му отеква в тихата къща. – Какво си въобразяваш?!
Нана спира и го поглежда ледено. – А защо да не мога?
– Защото не си тук само заради себе си! Живееш в това имение, някой се тревожи за теб!
– Кой? Ти ли? – тя прави крачка към него, а маската на покорна бавачка окончателно пада. – Не съм твоя собственост, Яман. Аз съм наета да гледам детето. Имам си работа, но имам и живот. И няма ти да ми диктуваш кога да спя и кога да се прибирам.
– Не е така, аз само... – гласът му се пречупва, изненадан от нейния отпор.
– Прощавай – отрязва тя твърдо. – Сега имам задължения. Юсуф вероятно вече е буден.
Тя се обръща и изчезва в коридора, оставяйки Яман сам с гнева.
Недим седи в паркираната кола и не отделя очи от телефона си. На екрана се редуват образи от скритите камери в имението. Той наблюдава Нана, а челюстите му са стиснати до болка.
– Всичко се разпада... – казва той тихо. – Плановете ми се провалиха. Всеки иска нещо от мен, всички ме притискат... Но трябва да бъда търпелив. Още не съм загубил.
Изведнъж вратата до него се отваря с трясък. В колата нахлува едър, гологлав мъж. Без да губи време, той опира пистолет в ребрата на Недим и му подава телефон.
– Имаш разговор – подхвърля кратко той.
Гласът в слушалката е леден. Това е Карачалъ – един от най-опасните гангстери в града.
– Доверих ти се, Недим. Целият трафик минаваше през теб. Дадох ти власт, влияние, пари... А ти? Кажи ми, сгреших ли, като започнах работа с теб?
– Не, шефе, аз...
– Обеща, че ще се справиш без Яман! – прекъсва го остро Карачалъ. – Че имаш план. А ти превърна всичко в прах! Ако не поправиш това веднага, ще свършиш в чувал, разбра ли?
– Успокой се, моля те... – казва с мъка Недим и бърше потта от челото си. – Държа всичко под контрол. Къръмлъ ни диша във врата, вярно е, но знам как да го обезвредя. Трябва ми само малко време.
– Това е последната ти възможност – отсича гангстерът и затваря.
Камерата се премества към друга кола, паркирана наблизодо тази на Недим. Вътре седи млад мъж с бинокъл и слушалка в ухото. Телефонът му звъни.
– Нещо ново? – пита гласът от другата страна.
– Преди малко в колата му влезе непознат. Едър, изглежда опасен. Може да е имало сблъсък.
– Добре. Не ги изпускай от очи. Ако се случи нещо подозрително, докладвай веднага. Господин Яман трябва да знае всичко.
– Разбрано.
Агентът затваря и отново насочва погледа си към колата на Недим.
В болничната стая на Ферит млада медицинска сестра се приближава плахо към него и свенливо му подава листче с телефонен номер. Комисарят едва успява да кимне в знак на благодарност, когато Айше се спуска като ястреб и без дума изтръгва хартийката от ръцете му. Тя сяда ядосана на стола до леглото му и демонстративно му обръща гръб.
Ферит повдига вежди, едва сдържайки смеха си. – Да не би да се ядоса, че ми даде номера си?
– А защо да се ядосвам? – подхвърля хладно тя, макар че лицето ѝ пламти. – Твоя работа е кой ще ти превързва раните оттук нататък.
– И без това щях да го изхвърля – казва спокойно той, поглеждайки я нужно. – Тя дори не е мой тип. А и проблемът ми е друг... Моите очи не виждат никого освен един-единствен човек. Сърцето ми също е затворено за чужденци.
– О, станал си направо захаросан! – отвръща Айше, опитвайки се да скрие усмивката си. – Остави ли те човек за минута без надзор, веднага се събират мухи на мед. Но не се притеснявай – изобщо не ме интересува.
– Има само един номер, който наистина съм записал – снижава глас Ферит, а тонът му става сериозен. – И не го записах в телефона, а в сърцето си. И ти много добре знаеш на кого принадлежи този номер, госпожо комисар.
Айше замлъква, внезапно стъписана. Гордостта ѝ води яростна битка с чувствата, които напират в гърдите ѝ. – Добре, стига с тези глупости – прекъсва го тя след миг. – Време е за сън. Изтощен си. А и аз трябва да дам почивка на мозъка си от твоите измислици.
Айше седи в кухнята с Неше и нервно бърка чая в чашата си. Разговорът им неизбежно стига до Ферит.
– Казваш, че батко Ферит е взел номера от медицинската сестра? – пита Неше изненадана.
– Да! – отсича Айше с раздразнение. – Твърди, че и без това щял да го изхвърли. Но ако нямаше намерение да го пази, защо изобщо го взе?
Неше я поглежда спокойно: – Ако беше старият Ферит, без колебание щях да кажа, че лъже. Но сега... Имам чувство, че казва истината. Како, нищо вече не ви разделя. Може би е време да бъдеш по-смела?
Айше се усмихва тъжно и свежда поглед.
– Аз съм най-голямата преграда между мен и Ферит, Неше. Една част от мен иска да бъде до него... а другата крещи да бягам възможно най-далеч. – Тя спира за момент и продължава тихо: – Щом ми минат хубави мисли, старите рани се завръщат. И всичко отново се разпада.
– Тогава му кажи! – настоява Неше. – Кажи му, че тогава те е наранил, че затова си си тръгнала. Нека най-после научи истината.
– От онзи ден минаха седем години, Неше. Той се промени... напълно се промени. Но аз все още не мога да му кажа най-важното – че Дога е негова дъщеря. Ако отворя тази врата към миналото... страхувам се, че ще унищожа всичко, което градим сега.
Неше я гледа със съчувствие, но замълчава.
Волкан се усмихва на Неше, докато вървят по улицата: – Разбрах те. Влюбила си се в Истанбул. Иначе нямаше да си толкова щастлива, че не замина за родния край.
– Аз... ще купя вода от магазина на ъгъла. Ти ще пиеш ли? – отклонява темата тя.
– Благодаря – кимва Волкан.
– Капитане! – извиква женски глас зад гърба му.
Волкан се обръща и застива: – Здравей, Башак. Как си?
– Добре съм. Тъкмо мислех за теб и ето че се срещнахме.
– Какво правиш тук? – пита той, изненадан.
– Назначиха ме в отдела за убийства в Истанбул за шест месеца. Сама поисках това назначение. За да бъда близо до теб, Волкан. Знам, че направих големи грешки в миналото. Но не можах да те забравя. Искам да поправя всичко. Ако ми дадеш шанс, искам да започнем отначало.
В този момент се връща Неше: – Купих и за теб вода. Взех и вафли за момчетата от службата.
Волкан поглежда Башак, а гласът му става твърд: – Някои неща, които искаш в живота, не се сбъдват. Нека те запозная. Това е приятелката ми, Неше. Госпожица Башак е стара позната от Анкара. Колежка е. Ще работи в нашия отдел. Добре дошла, госпожице Башак. Да тръгваме ли, скъпа?
– Да – отговаря Неше, усещайки напрежението.
Докато двамата се отдалечават, Башак извиква след него: – Капитане! Знаеш, че не се отказвам лесно!
Тя стоеше и ги гледаше, а в очите ѝ се четеше закана, която обещаваше да превърне живота им в ад. Но тя не подозираше, че Волкан вече беше затворил страницата на миналото завинаги... или поне така си мислеше.
