В епизод 722 и епизод 723 на „Наследство“: Айше се страхува за здравето на баща си и решава да замине с него. Тя разказва на Ферит за решението да скъса с него, но на следващия ден Дога изчезва.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 724 и епизод 725 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана отново готви. Поведението ѝ потвърждава убеждението на Яман, че тя има друг. Когато той се опитва да я притисне и да разбере с кого го сравнява, тя лъже и казва, че е починалият й брат. Неспособен да се справи с чувствата си, Яман напуска къщата.
В апартамента на Шенай полицията намира Дога заключена в куфар, в безсъзнание. Следва драматичен сблъсък – Шенай насочва пистолета към детето и ранява Ферит. Само чудо спасява Дога. По-късно, в болницата, раненият комисар признава на Айше колко много обича Дога – без да знае, че говори за... собствената си дъщеря.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Нана е решена да докаже на Яман, че може да се справи сама в кухнята – без ничия помощ и безкрайни наставления. Но това, което на думи изглежда лесно, в действителност се превръща в истински кошмар. Адалет, забелязала отчаяните ѝ опити, започва да подсказва тайно, но Нана е твърде разсеяна. Грешките се трупат една след друга, особено когато Яман се появява зад гърба ѝ и започва да следи всяко нейно движение с леден поглед.
– Какво правиш?! – изригва той остро и рязко грабва една кърпа, оставена твърде близо до пламъка на котлона. – Искаш да подпалиш къщата ли? Къде ти е умът?
– Сложила съм я толкова близо? Съжалявам... Но това е заради теб! – избухва тя, опитвайки се да прикрие разтрепераните си ръце.
– Заради мен? Ти трябваше да готвиш, а не се разделяш с телефона си! Същото беше и докато превеждаше документите. Постоянно гледаш часовника и се усмихваш. Държиш се странно. И правиш всичко наопаки!
– Гледането в телефона не ми пречи на работата! – сопва се тя, вирейки брадичка.
– Това работа ли му казваш? Правиш грешка след грешка!
– Заради теб е! – крещи тя, губейки самообладание. – Ти си в главата ми през цялото време. „Нана няма да се справи“, „Нана е безотговорна“, „Нана само пречи“... Но той не мисли така!
– Той ли? – Яман свива вежди, а погледът му помръква от подозрение. Той пристъпва застрашително близо. – Кого имаш предвид? Говориш за него от дни. Кой е този мъж, който „не бил като мен“? Отговори ми! Кой е той? Кого поставяш пред мен?
Нана застива, стъписана от яростта в гласа му. В очите му вижда нещо повече от гняв – вижда пламъка на ревността, който той отчаяно се опитва да потуши.
– Това... това е брат ми – отронва тя накрая, свеждайки тон.
– Брат ти? – Яман отстъпва крачка назад, видимо объркан.
– Винаги е бил до мен, подкрепяше ме във всяка ситуация. Казваше ми, че ще се справя. Вярваше в мен. Никога не ми е подрязвал крилата така, както го правиш ти!
– А него не го ли докарваше до лудост така, както мен?
– Не. Защото той ме обичаше – отговаря тя спокойно, но в гласа ѝ се долавя дълбока тъга. – И това беше голямата разлика.
Настава тишина. Яман я гледа още миг, след което се обръща и безмълвно напуска кухнята. Навън, на хладния въздух, той спира и затваря очи.
– Изгубих контрол без причина... – мърмори той на себе си. – Какво право имам да искам обяснения? Брат или не, рано или късно... някой наистина ще се появи в живота ѝ.
Той се качва в колата и потегля към Вели – единственият човек, пред когото не е длъжен да се преструва, че владее ситуацията.
Дога е отвлечена от Шенай, съседката на Айше. Сега детето е затворено в нейния апартамент, седи на масата и с несигурна физиономия преглъща пудинга, приготвен от жената.
– Може ли да се обадя на мама? – пита тихо момиченцето, оставяйки лъжицата настрани.
– Не ти ли харесва? Нали това е любимият ти десерт – казва нежно Шенай, усмихвайки се с една насила изтръгната нежност, която изглежда плашещо.
– Ще го изям, но... мама сигурно се притеснява.
– Дъще, нали ти казах – майка ти има важна работа и ме помоли аз да се погрижа за теб.
Миналото оживява в ретроспекция, връщайки ни няколко часа назад. Дядото е завел Дога в парка, където тя се забавлява безгрижно на катерушките. В момента, в който се спуска по пързалката, тя чува познат глас.
– Дога! – вика Шенай, приближавайки се с бърза крачка. – Дойдох да те взема, миличка.
– Но... дядо нищо не ми е казвал. Трябва да му кажа, за да не се тревожи.
– Няма нужда – казва жената, приклякайки пред нея. – Дядо ти в момента говори с майка ти по телефона. Те знаят, че съм дошла за теб. Мама не можа да дойде, защото остана в управлението. Ще прекараш една нощ у нас, съгласна ли си? Приготвила съм ти любимите сармички.
– Наистина ли? Много съм гладна... – казва детето и доверчиво хваща Шенай за ръка.
Така Дога напуска парка – без да подозира, че току-що е започнало най-опасното приключение в живота ѝ.
Ферит и Айше от сутринта претърсват околността. Лицата им са изпънати от напрежение, а погледите им – разсеяни и неспокойни. Изведнъж забелязват Шенай, която се връща от пазар.
– Има ли новини за Дога? – пита с вълнение, спирайки точно до тях.
– За съжаление, още нищо – отговаря Айше с глас, пресипнал от умора и отчаяние.
– Какво мога да направя, за да помогна? – настоява Шенай, стискайки нервно найлоновите торби. – Ще тръгна и аз да я търся по улиците, ако трябва!
– Цялото управление е вдигнато на крак – казва Ферит хладно, докато оглежда внимателно торбите с покупките ѝ. – Ще направим всичко възможно.
Шенай кима, но погледът ѝ става странно празен. Тя се обръща и бавно си тръгва.
– Айше... коя всъщност е тази жена? – пита тихо Ферит, без да сваля очи от отдалечаващата се съседка.
– Това е Шенай. Преди е работила като медицинска сестра. Винаги е била много мила с Дога. Помагала ни е често.
– Хмм... – Ферит замълчава, а погледът му става по-проницателен от всякога. – Да тръгваме.
Шенай се прибира, затръшва вратата и превърта ключа в ключалката. – Дога, върнах се! – вика весело тя. – Вече си будна, прекрасна моя дъще?
Момиченцето излиза от хола с тревога в очите. – Лельо Шенай... ти заключи вратата. Не можах да изляза. Трябва да си ходя, мама се притеснява.
– Спокойно, съкровище. Ще си отидеш, разбира се, но първо ще закусваме. Купих пресен хляб, точно както го обичаш.
– Не съм гладна. А щом мама работи, леля Неше ме чака.
– Говорих с майка ти – лъже жената, без да ѝ мигне окото. – В момента е на много важна полицейска акция. А леля ти Неше замина с дядо ти за Ескишехир. Ще останеш с мен, докато всичко се успокои.
Детето кима несигурно, а Шенай влиза в кухнята. – Ще забравиш за майка си, за леля си и за дядо си... – шепне тя на себе си с безумен блясък в очите, докато реже хляба. – Ти си моята дъщеря. Моята Филиз...
Тя изважда стара снимка на усмихнато момиченце и я притиска до сърцето си. – Аз съм твоята майка, разбираш ли? Ще изядеш яйцата и ще спреш да задаваш въпроси!
Когато Дога започва да закусва, след малко клепачите ѝ натежават. Главата ѝ клюмва. – Колко хубаво спиш, ангелчето ми – прошепва Шенай, галейки косите ѝ. – Сега ще бъдем заедно. Завинаги. Но първо... трябва да направя нещо.
Тя посяга към аптечката. – Обещавам, че няма да те нараня – казва тя, а в гласа ѝ звучи зловеща нежност. – Трябва ми само малко от твоята кръв...
Малко по-късно в полицията пристига анонимен сигнал – в близкия парк, в кошче за боклук, е намерено детско яке с видими следи от кръв. Айше пристига веднага. Само един поглед е достатъчен – това е якето на Дога.
Полицайката се свлича на колене и избухва в раздиращ стон, който срязва тишината като нож. С треперещи ръце тя притиска дрешката до гърдите си, сякаш се опитва да спаси спомена за топлината на дъщеря си.
Скоро пристига потвърждението: анализът показва, че кръвта е на Дога. За Айше това е удар, който почти я прекършва.
– Ферит! – крещи тя отчаяно, гледайки го с безумие в очите. – Намери чудовището, което направи това! Обеща ми! Направи го!
– Айше, трябва да се овладееш – казва Ферит, борейки се със собствените си емоции. – Нещо тук не се връзва. Якето е намерено след анонимен сигнал. Някой точно е знаел къде да го остави. Искал е да го намерим. Това е клопка.
Изведнъж Айше хуква навън, а Ферит тича след нея. На тротоара те почти се сблъскват с Шенай. От чантата, която жената носи, изпадат покупките ѝ. Ферит се навежда да ги вдигне – и тогава го вижда.
Бурканче с шоколадов крем, който Дога обожава. Детска пижама на цветчета... Сърцето на комисаря замръзва. За секунда той остава без дъх. Поглежда към Шенай, която се усмихва бледо – твърде бледо – и си взима покупките. Но Ферит не казва нищо. Още не. Оставя я да си тръгне, въпреки че в очите му вече свети опасна увереност.
Той отива при Айше, която се е отпуснала върху волана на колата в пристъп на безсилие. – Айше, послушай ме – казва той нежно, поставяйки ръка на рамото ѝ. – Ще я намерим. Имам предчувствие, че Дога е жива и е добре.
Айше и Ферит седят един срещу друг в кабинета на управлението. Айше едва задържа сълзите си, ръцете ѝ треперят неконтролируемо, а погледът ѝ бяга встрани – тя отказва да приеме ужаса, който започва да се оформя в съзнанието ѝ.
– Кака Шенай... тя е прекрасна жена – казва тя, а гласът ѝ е само един слаб шепот. – Винаги ни е помагала. Пазеше Дога като свое дете. Не вярвам, че би могла да направи такова нещо.
Ферит се навежда напред, фиксирайки я с тежък, изпитателен поглед. – Айше, разбирам емоциите ти, но... какво тогава правеше детската пижама в чантата на жена, която живее сама и няма деца?
– Не знам... Може да я е купила за племенница? За роднина? – опитва се да защити съседката си Айше.
В този момент Волкан нахълтва в стаята, стискайки папка с документи. Лицето му е сериозно, почти каменно. – Комисар, направихме проверка. Шенай Порсук е била медицинска сестра. Пенсионирала се е преди пет години. През 1981 година е родила дъщеря. Момиченцето е загинало в катастрофа през 1987-ма.
Ферит свива вежди, а в очите му просветва прозрение. – Била е на възрастта на Дога...
– Не знаех... – отвръща изумената Айше. – Никога не ми е казвала.
– След смъртта на детето се е развела – продължава Волкан. – Оттогава живее в пълна изолация.
– Камерите показват, че Дога е тръгнала спокойно, без съпротива – казва Ферит с леден тон. – Това означава, че е срещнала някой, когото познава добре. Някой, на когото е вярвала. Айше... Шенай знаеше ли, че смяташ да се местиш в Ескишехир?
Айше кима бавно, докато истината започва да я задушава. – Да. Казах ѝ, че заминаваме след седмица.
Ферит поема дълбоко въздух, лицето му е маска на решителност. – Не е могла да понесе мисълта, че Дога ще изчезне от живота ѝ. Отвлякла я е, за да я задържи при себе си. Превърнала я е в заместник на своята мъртва дъщеря. А кървавото яке? Това беше капан. Искала е да мислиш, че се е случило най-лошото. За да спреш да търсиш.
Настъпва мъртвешка тишина. Айше закрива устата си с длан, очите ѝ се пълнят със сълзи. – Това е безумие... – шепне тя. – Тя... наистина ли го е направила?
– Трябва ни само едно доказателство – казва Ферит и се изправя рязко. – Нямаме нито секунда за губене. Ако Дога е при нея, трябва да действаме сега. Тръгвам към апартамента ѝ. Ако е там, ще я открия!
Малко по-късно Айше и Ферит нахлуват в жилището на Шенай. Сред разхвърляните играчки и детски снимки, погледът им е прикован от огромен куфар в средата на стаята. Ферит се втурва първи. Отваря ципа с биещо сърце – вътре лежи неподвижната Дога, бледа като смъртта, с едва доловим дъх.
– Дога! – изкрещява Айше, хвърляйки се към дъщеря си.
Но преди да я докосне, зад гърба им се чува сухото, смразяващо щракване на затвор на пистолет. – Нито крачка повече! – крещи Шенай, насочила оръжието към тях. Очите ѝ блестят налудничаво. – Бъдете тихи, моята Филиз току-що заспа – добавя тя с нежна, плашеща усмивка. – Сега ще заминем. Никой няма да ни спре!
Ръката ѝ трепери, но пръстът ѝ е на спусъка. Когато Айше прави крачка напред, игнорирайки опасността, Шенай моментално насочва дулото към Дога. – Ако аз умра, Филиз идва с мен! – заявява тя с леден глас. – Оставете оръжията. Веднага!
Полицаите се подчиняват без колебание. Ферит хвърля пистолета си на пода, Айше прави същото.
Ферит, запазвайки ледено спокойствие, започва да говори тихо и меко: – Успокой се, Шенай. Никой не иска да ти отнеме дъщеря ти... Филиз ще остане с теб, нали? Тя беше толкова добро дете. Помниш ли как решеше косите ѝ? Как се смееше на люлките в градината? Купуваше ѝ играчки, нали?
Жената започва да си спомня, умът ѝ се носи някъде между реалността и привиденията на миналото. – Да... Филиз беше толкова красива... Толкова много ми липсва...
Ферит вижда мига на колебание. Прави предпазлива крачка напред, протягайки ръка към оръжието на земята. Но изведнъж Шенай се сепва, сякаш се събужда от транс. В пристъп на паника тя натиска спусъка. Гърмът раздира тишината – Ферит пада на колене, улучен в рамото. Пистолетът изпада от ръката на жената и пода на пода.
– Ферит! – крещи Айше и светкавично грабва оръжието, хвърляйки го далеч от Шенай. – Добре ли си? – пита тя през сълзи, коленичейки до ранения мъж.
Ферит изсъсква от болка, но се опитва да се усмихне през стиснати зъби. – Нищо ми няма... Погрижи се за Дога...
Айше се втурва към куфара и измъква дъщеря си на ръце. Детето диша, макар и упоено. Майката я притиска до себе си с цялата си сила, хълцайки от облекчение. Зад гърба ѝ Волкан обезврежда Шенай, която продължава да бълнува за Филиз и тяхното общо пътуване.
Напрежението бавно утихва, но ехото от безумието на Шенай и драматичната битка за живота на детето ще кънти в ушите им още дълго. Айше държи детето си, но погледът ѝ е прикован в кървящото рамо на Ферит...
Айше разказва на баща си за драматичния край на издирването, подчертавайки, че именно благодарение на Ферит Дога е спасена. Селчук обаче остава непоколебим – омразата му към бившия зет не се е променила нито за миг.
Междувременно операцията на Ферит приключва успешно. Щом идва на себе си, той веднага започва да флиртува с една от медицинските сестри, верен на стария си навик. Айше, забелязала разсеяния поглед на жената, казва хладно:
– Аз съм неговата съпруга.
Думите ѝ действат като студен душ и всякаква надежда в очите на сесрата угасва. По-късно, в болничната стая, Ферит трудно отваря очи и веднага търси с поглед Айше.
– Как е Дога? – пита той шепнешком.
– Добре е. Нищо не помни, мисли си, че се е отровила с нещо. За щастие, онази ѝ е дала само приспивателно.
– Слава на Бога... Айше, трябва да ти кажа нещо – гласът му трепери. – Тези дни... те ме прекършиха. Никога не съм изпитвал такава болка. Сякаш някой изтръгна душата ми. Преживял съм много, виждал съм смъртта, бягал съм от куршуми, преживял съм представа... но когато разбрах, че Дога е в опасност... това ме унищожи отвътре.
– Вече всичко свърши – отговаря нежно Айше и сяда на края на леглото му. – Дога е в безопасност благодарение на теб. Боли ли те? Имаш ли нужда от нещо?
– Имам нужда... от вас – казва с усилие Ферит. – Не си отивайте. Останете тук. Оттегли молбата за преместване, Айше. Това е единствената ми молба. Знам, че не всичко може да се поправи. Някои неща са счупени завинаги. Но ако можеш, предай на Дога, че я обичам. Прегърни я силно вместо мен. Целуни я по сладките бузки... Исках аз да го направя, но виждаш в какво състояние съм. Обичам я... като собствена дъщеря.
Айше излиза от стаята и спира в пустия коридор. Притиска чело до хладната стена, а очите ѝ се пълнят със сълзи. В тишината тя промълвява сама на себе си:
– Защото тя е твоя дъщеря... Но не мога да ти го кажа. Още не.
