В епизод 721 на „Наследство“ Докато Нана се озовава в опасната прегръдка на Яман точно както в кошмарите си, подлият план на Айнұр е на път да я погуби окончателно. Една разлята чаша чай отприщва опустошителния гняв на Дивака, но този път Нана няма да мълчи… Междувременно Ферит се озовава в леглото на Айше.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 722 и епизод 723 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана продължава да има романтични сънища за Яман. Той, от друга страна, е убеден, че бавачката сънува някой друг.
Ферит се опитва да спечели Селчук, но без успех. Айше се страхува за здравето на баща си и решава да замине с него. Тя разказва на Ферит за решението да скъса с него. Междувременно съседка, която не може да се примири с преместването на Дога, решава да отвлече момичето!
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Нана се отпуска на леглото си, уморена след дългите часове прекарани над превода. Сън или реалност, границата се размива и изведнъж пред нея изниква Яман. Но той не е онзи студен мъж, когото познава. Стъпва бавно, почти безшумно, а погледът му... погледът му е различен. Мек, обгръщащ, изпълнен с непозната нежност.
– Обичам те... – прошепва той, а гласът му гали кожата ѝ като топъл вятър.
Нана се стресва, сърцето ѝ започва да бие лудо. Тя хуква да бяга, иска да се скрие от това признание, което звучи като присъда. Тича през тъмни коридори, завива зад ъгъла, но той е там. Навсякъде. Където и да погледне, среща неговия лик. Присъствието му я задушава, притиска я до стената, но в същото време... я тегли към себе си с непоносима сила.
На следващия ден слънцето е високо, но сянката от съня все още преследва Нана. Тя държи телефона до ухото си, докато разговаря с Пънар.
– Нещо става... Той се промени – казва тя, опитвайки се гласът ѝ да звучи равнодушно, но треперенето на ръцете ѝ я предава. – Имам странни сънища с него. Не мога да ги изгоня от главата си, Пънар. Сякаш са се запечатали там.
– Това е така, защото потискаш чувствата си – заявява уверено Пънар от другата страна на линията. – През деня ги отблъскваш, убеждаваш се, че е невъзможно... но нощем подсъзнанието ти не ти дава мира. Всичко изплува на повърхността.
– Той не ме оставя на мира, разбираш ли? – избухва Нана. – От два дни постоянно ми се изпречва на пътя. И на яве, и в съня ми. Става непоносимо.
– Кажи ми... какво точно сънува? Какъв беше той в съня ти?
Нана млъква за момент, преглъщайки буцата в гърлото си. Не е сигурна дали иска да каже тези думи на глас.
– Беше... див. Но не по онзи груб начин, по който съм свикнала да го виждам. Не беше рязък, не ме гледаше със студен поглед. Беше пълната му противоположност. Нежен, спокоен. И казваше неща, които... които никога не би трябвало да излизат от устата му.
– Като например? Какво ти каза?
– Остави това. Просто сън. Глупости, нищо значимо... – Нана бързо сменя темата, усещайки как бузите ѝ пламват.
– Казват, че някои сънища се сбъдват... – подхвърля Пънар с лека усмивка в гласа.
– Дори не го изричай! Искам и двамата да ме оставят на мира – и онзи Яман от съня, и този от реалността. Не знам как да издържа на това раздвоение. Истинският е пълна негова противоположност... Как да се справя?
Пънар замълчава за миг, после предлага тихо: – Може би, когато те ядоса, трябва да си спомниш за онзи Яман от съня. Не казвам да се влюбваш в него. Просто, ако си го представиш такъв, какъвто би искала да бъде... може би ще ти е по-лесно да запазиш спокойствие. Може би тогава ще спрете да се карате. А кой знае... може би някъде дълбоко в този дивак наистина се крие онзи мъж, когото си видяла в съня си?
Нана не отговаря. В очите ѝ се появява сянка на безпокойство, но и нещо друго, което тя самата не смее да назове. Надежда?
Яман преглежда превода, направен от Нана, когато изведнъж погледът му се заковава върху пасаж, който категорично не е част от оригиналния документ. Веждите му се свиват в гнева черта, а очите му стават опасно недоверчиви. Без дума, той тръгва към стаята на бавачката и нахълтва вътре без да чука. В ръката си стиска листа, от който започва да чете на глас с нарастващо раздразнение:
– „Къде би могла да избягаш? В най-далечната страна на света? В дълбините на океана, на планинските върхове, в горските дебри? И там ще те открия – по аромата на косите ти и по ударите на сърцето ти...“ – гласът му за миг трепва на последното изречение, но той веднага възвръща ледения си тон. – Това ли е моят документ за търга?!
Нана пребледнява като платно. Очите ѝ се разширяват от ужас, но тя отчаяно се опитва да запази самообладание.
– Това... не трябваше да попада там. Беше за Пънар. Тя работи над магистърската си работа и имаше нужда от есе на руски. Пишех ѝ чернова, и двата файла бяха отворени и... всичко се обърка.
– Хиляда пъти съм ти повтарял да се съсредоточиш върху работата си! – отвръща Яман, а гласът му изпълва стаята. – Аз мисля, че превеждаш важен документ, а ти си пишеш... поетични глупости! Не ме интересува какво се случва в личния ти живот. Ти си тук, за да работиш. Трябва да бъдеш професионалист. Разбираш ли?
Нана свежда поглед и силно прехапва устни, за да не се разплаче. В мислите си проклина собственото си невнимание. Без да иска, тя е пренесла на хартия думите, които Яман ѝ прошепна... в съня ѝ.
– Няма да се повтори – казва тя едва чуто.
Яман я фиксира с твърд поглед още няколко секунди, сякаш се опитва да пробие бронята ѝ и да види какво крие зад това мълчание. Накрая се обръща рязко и излиза, подхвърляйки през рамо:
– Приведи се в ред. И се връщай на работа.
Вратата се затваря с трясък. Нана остава сама – с пламтящо лице, разтреперени ръце и един въпрос, който не ѝ дава мира. Откъде подсъзнанието ѝ познаваше тези думи толкова добре? И защо, докато ги четеше, гласът на Яман звучеше точно така, както в съня ѝ?
Въздухът в полицейското управление натежава за секунди, когато Селчук нахлува в кабинета. Гневът му е като прииждаща вълна, подхранена от думите на Корай. Той спира рязко, а погледът му се забива като острие в Айше и Ферит, които в този момент спокойно пият кафето си.
– Татко...? – успява да каже Айше, а в очите ѝ се чете вледеняващ страх.
– Мълчи! – прекъсва я той остро, а гласът му отеква в празния коридор. – Затова ли дойде в Истанбул? Срамота! Мислеше, че можеш да ме измамиш толкова лесно?
– Татко, не е това, което си мислиш... – опитва се да обясни тя с разтреперан глас.
– Нито дума повече, Айше! – изригва Селчук, а лицето му почервенява от ярост. – Този човек ти е шеф, а ти не стига, че се виждаш с него, но и ме лъжеш право в очите!
Ферит става бавно от стола си, опитвайки се да запази самообладание. – Господин Селчук... – започва той със спокоен тон.
– Затваряй си устата! – срязва го бащата и прави крачка напред, сякаш иска да го изтрие от земята. – Това, което направи преди седем години... Никога няма да ти го простя. Разбра ли? Никога!
– Татко, моля те, чуй ме... – намесва се отново Айше, протягайки ръка към него.
Селчук я поглежда с толкова болка и разочарование, че тя застива на място. – Мислех, че мога да се гордея с теб. Сбъркал съм. Направо ме съсипа...
Той се обръща рязко и излиза, оставяйки след себе си тежка, задушаваща тишина. Ферит се отпуска обратно в стола и разтрива челото си с тежка въздишка. – Изпихме по едно кафе и едва не избухна Трета световна война...
Сълзите вече се стичат по бузите на Айше. Двамата напускат кабинета и отиват към столовата, където тя едва си поема дъх от вълнение. – Стана ужасно. Как ще му обясня всичко? Татко никога няма да ми прости тази лъжа...
– Бащите понякога са сурови, но сърцата им омекват по-бързо, отколкото си мислиш – казва тихо Ферит и я поглежда в очите. – Ти си неговата първородна дъщеря. Обича те безкрайно. Просто мен не може да ме понася. Сега кипна, но като се поуспокои, ще премисли всичко. Ще ти прости, повярвай ми. Ела, да отидем и да поговорим с него заедно. Ще му кажем, че работим на едно място, че сме съседи... в края на краищата, това е истината.
– Не, Ферит. Видя как реагира, щом те видя. Ако те види пак, само ще налееш масло в огня. Трябва да говоря с него сама.
Ферит мълчи известно време, после кима примирено. – Имаш право... Но има нещо, което не разбирам – добавя той със сериозно изражение. – Когато искахме да се оженим преди седем години, той беше против, защото не ме хареса. После се разведохме. Минаха толкова години. Не трябваше ли този гняв вече да е изчезнал? А той изглежда така, сякаш е станал още по-голям...
Айше се усмихва през сълзи, но в усмивката ѝ има само тъга. – Това е бащиното сърце, Ферит. Пази ме като лъв, дори от спомените. Ти се промени. Когато дойдох в Истанбул, видях в теб нов човек. Но баща ми... той все още вижда в теб онзи Ферит от миналото.
Ферит навежда глава, осъзнавайки тежестта на думите ѝ. – Разбирам. Щом не искаш да идвам, иди сама. Кажи му истината. Кажи му, че си ме опознала наново. Ти си негова кръв. Може мен да не разбере, но теб ще те чуе.
Айше се прибира у дома, носейки в сърцето си тежест, по-голяма от планина. На прага тя спира за миг, поема дълбоко въздух и събира всичките си сили, за да влезе. В хола, точно до прозореца, стои баща ѝ. Селчук е обърнат с гръб към нея, загледан неподвижно в притъмняващото небе.
– Татко... – казва тя едва чуто, гласът ѝ е почти шепот.
– Как е възможно собствената ми дъщеря да прави същата грешка след толкова години? – подхвърля Селчук, без дори да трепне. – Мисля за това непрекъснато и не мога да намеря обяснение.
– Татенце, знам колко си ядосан на Ферит, но моля те, изслушай ме... – опитва се тя да омекоти тона му, пристъпвайки плахо напред.
Селчук се обръща бавно. Лицето му е изпито, белязано от болка и горчиво разочарование. – Преди години този човек направи всичко, за да му дам съгласието си – изрича той с глас, пресипнал от гняв. – Ожени се за теб и те предаде. И то за по-малко от месец! Ти роди дете, а аз гледах как нощем плачеш в възглавницата, как се стопяваш пред очите ми ден след ден. А сега той пак е до теб. Работите заедно, идва в дома ти... Нима наистина забрави през какъв ад премина? Нима аз заслужавам това, Айше?
Ядосан, той се сяда в креслото. Айше, въпреки че ръцете ѝ треперят, сяда до него на дивана и внимателно поставя длан върху ръката му. – Татенце, повярвай ми... аз също му бях бясна. Щом го видях, първата ми мисъл беше да поискам преместване. Тази среща след толкова време беше като удар. Но после... – гласът ѝ се пречупва.
– После? – Селчук я поглежда с пълно недоверие.
– После се оказа, че Ферит е до мен във всеки труден момент. Неведнъж спаси мен... и Дога. Той се промени. Вече не е онзи човек от миналото.
– Хората не се променят, Айше! – прекъсва я баща ѝ рязко, а в очите му отново пламва ярост. – Той не се е променил, а знаеш ли какво със сигурност си е останало същото? Моето мнение за него!
– Имаш право, татко. Каквото и да кажеш, имаш право. Трябваше да поговоря с теб по-рано. Но... не можех. Нито с теб, нито с мама. Исках да си тръгна, наистина. Но всеки път нещо ме спираше. Татко, ако само видиш как Ферит се държи с Дога... Колко много я обича, как се грижи за нея...
Селчук скача внезапно, лицето му се вкаменява. – Не вярвам на думите му, не вярвам и на жестовете му. Той е безотговорен лъжец! И не искам да те виждам как страдаш заради него отново. Затова имаш избор: или искаш преместване и се връщаш в Ескишехир, или оставаш тук и правиш същата грешка за втори път. Това е твоят живот, но аз няма да стоя и да гледам как се погубваш!
Без да каже и дума повече, той излиза от стаята, оставяйки Айше сама.
Вечерта е хладна, а въздухът в градинката близо до управлението е натежал от неизказани думи. Айше стои пред Ферит, забила поглед в земята.
– Каза ли му? – пита Ферит, а напрежението в гласа му е осезаемо.
– Постави ми ултиматум – отговаря тя, без да го поглежда. – Или се връщам в Ескишехир, или...
– Ще си тръгнеш ли? – прекъсва я той тихо, а в очите му се чете страх, който не може да скрие.
Айше мълчи дълго, борейки се с напиращите сълзи.
– Не знам, Ферит. Още не съм решила. Татко не е добре, прекара инфаркт... Не мога да му причиня това. Но и не искам да бягам повече.
Погледите им се срещат в тъмнината и времето сякаш спира. Айше е притисната до стената – между дълга към баща си и гласа на собственото си сърце.
Ферит стига до заключението, че единственият начин да разплете този възел, е да се изправи очи в очи с бащата на Айше. Решен на всичко, той отива право в апартамента ѝ. Когато Айше отваря вратата, тя буквално застива на място, а лицето ѝ пребледнява.
– Какво правиш тук? – пита тя, а в гласа ѝ ехти остро напрежение. – Излез, преди да е станало наистина грозно!
– Искам да поговоря с баща ти – отговаря Ферит със спокоен и уверен тон и прекрачва прага, преди тя да успее да го спре.
В същия момент в антрето се появява Селчук. Погледът му е остър като бръснарско ножче, сякаш е очаквал това посещение и е подготвил отровата си.
– Дъще, остави ни сами – казва той властно, без да отделя очи от Ферит.
Двамата мъже влизат в хола. Тишината между тях е толкова гъста, че може да се разреже с нож. Накрая Селчук проговаря, а гласът му е студен като лед: – Не съм изненадан, че дойде. Ти нямаш срам. Казах ти всичко, което мисля, а ти все още имаш наглостта да стоиш пред мен. Не си се променил въобще. Човек като теб никога не се променя, независимо колко години минават.
Ферит поема дълбоко въздух, усещайки как напрежението в гърдите му расте, но не трепва. – Ние, полицаите, хващаме престъпници. Съдът ги осъжда и те влизат в затвора. След като излежат присъдата си, излизат на свобода. И от този момент нататък вече не можем да ги наричаме престъпници. Знаеш ли защо? Защото са си платили дълга. Аз... не знам как се случи тогава, как можах да нараня Айше по този начин. Но платих за това. Седем години без нея – това беше моето наказание. Всеки ден без Айше беше като доживотна присъда. Татко Селчук, моля те, не ме гледай като някой, който все още заслужава проклятие. Айше е всичко за мен. Както Дога и Неше. Докато съм до тях, никой няма да ги нарани дори с дума. Но ако притиснеш Айше да избира... можеш да я загубиш завинаги.
Селчук вдига глава, а лицето му се вкаменява още повече, вените на врата му изпъкват. – Мислиш, че си излежал присъдата си и си излязъл на свобода? – изсъсква той през зъби. – Някои престъпници се осъждат на доживотен затвор без право на замяна. А ти, Ферит, заслужаваш точно това. Влезе в живота на дъщеря ми с красиви думи, а я остави с празнота и болка. Аз бях до нея, когато тя гаснеше пред очите ми! Всеки ден виждах как изчезва парче по парче. И няма да позволя да го причиниш отново. Тя няма да се върне към онези дни, докато аз съм жив!
Изведнъж Селчук се хваща за гърдите, лицето му се сбръчква от внезапна, режеща болка. Дъхът му става тежък, накъсан, а кожата му придобива мъртвешки блед цвят. Айше нахлува в стаята, виждайки баща си да се свлича.
– Татко! – изкрещява тя и подтичва към него, подкрепяйки го с разтреперани ръце. – Ферит, изчезвай! Веднага! Махай се!
Ферит не протестира. Той вижда ужаса в очите на Айше и разбира, че този път е пресякъл границата, от която няма връщане. В пълно мълчание той напуска апартамента, оставяйки Айше с баща ѝ, чието сърце – и в преносен, и в съвсем реален смисъл – едва издържа тежестта на тази последна битка.
Неше влиза тихо в кухнята, където Айше седи на масата, потънала в мислите си.
– Татко легна. Почива си – обявява тя кротко. – Всичко е наред, не се тревожи. Айше вдига поглед. В очите ѝ тлее дълбока тъга. – Взех решение – казва тя без колебание. – Ще поискам преместване. Заминаваме си оттук. – Наистина ли? Сигурна ли си? – Да. Ако не го направя... татко ще умира бавно в болка и разочарование. – Но Ферит не заслужава това. Ти също. – Нямам избор.
Настава тишина.
– Свикнах с това място – признава тихо Неше. – С хората, с тази улица... – Знам, сестричке. И ще оставиш след себе си нещо недовършено. – Курса – отговаря тя бързо, твърде бързо. Айше свива вежди. – Само курса ли? Неше избягва погледа ѝ. – Да. А какво друго да е? Айше се усмихва леко, с нотка на загриженост. – Не е нужно да идваш с нас. Ще ти намеря добра съквартирантка, ще те подкрепям от Ескишехир. Неше се приближава и хваща ръката на сестра си. – Мила моя сестричке... Не мога да живея без теб и Дога. Айше я прегръща нежно. – В такъв случай... тръгваме заедно. Ще започнем отначало.
Изведнъж звънецът на вратата прекъсва разговора им. Двете сестри отиват да отворят. На прага стои съседката – госпожа Шенай – с усмивка и плик с покупки.
– Бях на пазара и се сетих за Дога. Купих ѝ шоколад – казва тя, подавайки сладкишите на Айше. – Благодаря, како Шенай. Наистина не трябваше – отговаря полицайката. – Какво става? Изглеждате така, сякаш и двете всеки момент ще избухнете в сълзи. – Имахме сериозен сестрински разговор – подхвърля Неше уклончиво. – Малко емоции... – Надявам се да не е нищо лошо. Слушайте, следващата неделя в киното пускат страхотен филм. Да заведем Дога, какво ще кажете?
Айше свежда поглед.
– Кака Шенай... вероятно вече няма да сме тук тогава. Подавам молба за преместване. Съседката застива. Усмивката ѝ изчезва мигновено. От очите ѝ се изпарява всяка топлина. – Местите се...? Но... аз така свикнах с вас. С Дога... Гласът ѝ затреперва. Тя се прибира вкъщи, но в погледа ѝ проблясва нещо много по-силно от обикновена тъга.
В апартамента си госпожа Шенай оставя плика с покупки и се подпира на вратата, сякаш е пронизана в сърцето. – Моето малко момиченце... иска да ми я вземат! – прошепва тя с отчаяние, което бързо се превръща в ярост. – Няма да позволя! Не можеш да ни разделиш! Тя отива до етажерката и сваля стар, прашен албум. Отваря го бавно – вътре има десетки снимки на малката Дога... и на едно непознато момиченце.
Айше отива при Ферит. – Взех решение – заявява тя твърдо. – Връщам се в Ескишехир. Подавам молбата си. Ферит не отговаря веднага. В очите му преминава вълна от болка. – Разбирам... – отвръща той накрая, почти нечуто.
В същото време Селчук извежда Дога на разходка в парка. Дядото сяда за миг на пейката... и тогава се случва. Дога изчезва. – Дога?! Къде си? – вика той все по-силно, изправяйки се с труд. – Дога! Но отговор няма.
Действието се пренася в управлението. Обявена е тревога за изчезването на Дога. Полицаите анализират всеки детайл.
– Разпитахте ли хората в парка? – пита Ферит с пресипнал глас. – За съжаление, никой нищо не е видял – отговаря Волкан. – Проверих записите от камерите – добавя Ибо. – Вижда се само как Дога тръгва към храстите... После картината прекъсва. – Защо би отишла там?! – пита отчаяната Айше. – Може да е видяла приятелка, куче... топка... може да е всичко! – Айше, трябва да запазиш спокойствие. Ще я намерим – казва Ферит, опитвайки се да я успокои. – Ферит, умолявам те... Намери дъщеря ми!
В офиса влиза Селчук, блед и съсипан.
– Татко, казах ти да останеш вкъщи! – обръща се към него Айше. – Не можех да седя със скръстени ръце. Има ли новини? – Още не, но ще я открием. Обещавам ти. – Аз съм виновен. Не успях да я опазя... – казва той с пречупен глас. – Изгубих я...
Селчук излиза в коридора и сяда на пейката, скривайки лицето си в шепите. Ферит се приближава и сяда до него.
– Не ме гледай – казва горчиво старецът. – Нямам сили да се боря с теб. Дойде ми в повече. – Знам, че ме мразиш. Но сега не е време за старите ни рани. Ще намеря Дога, ще направя всичко. Няма да оставя нещата така, докато не я върна у дома. С моите ръце ще ти я предам. – Не ми давай обещания, Ферит – казва Селчук с празен поглед. – Веднъж вече обеща нещо на дъщеря ми, и стъпка всичко.
Какво се е случило с Дога? Дали наистина е попаднала в ръцете на обсебената съседка, или някой друг е наблюдавал от сенките, чакайки своя момент да нанесе съкрушителен удар?
