В епизод 720 на „Наследство“: Едно неволно докосване между Нана и Яман отприщва неподозирана буря, която завършва с болезнен инцидент и принудителна близост. Докато тя се опитва да прогони образа на „Черния дивак“, един нежен сън в зелено ще разтърси света ѝ и ще я изправи пред най-големия ѝ страх – собствените ѝ чувства.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 721 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
В имението на Яман Къръмлъ спокойствието е само илюзия, а един сън е напът да се превърне в реалност. Докато Нана се бори с предчувствията си, тя попада под ледения поглед на Яман. Една опасна близост на терасата и няколко разпилени документа изправят двамата в челен сблъсък. Но докато те премерват сили, в сенките се крои подъл план – Айнур умишлено съсипва превода на Нана, предизвиквайки яростта на Дивака. Този път обаче Нана няма да мълчи и се изправя смело срещу гневния Яман!
Междувременно, хаосът обхваща и другата двойка. Ферит прекарва нощта в леглото на Айше, криейки се от баща ѝ Селчук, а сутрешното събуждане се превръща в истински шок за момичето. Айсе предупреждава Корай да не споменава за Ферит пред баща ѝ. Корай се съгласява, но иронично обявява, че сега има предимство пред Ферит
Ситуацията става критична, когато бащата на Айше се появява неочаквано в полицейското управление, принуждавайки Ферит да влезе в ролята на беглец и да прави комични опити да спаси кожата си.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
В стаята на Яман лекарят преглежда раната на Яман.
– Раната ви е започнала да заздравява, господин Яман. Преминали сте през голямо изпитание. Ако не беше младата дама до вас, щеше да бъде много трудно.
Яман замира за миг. В главата му нахлуват спомени – гласът на Нана, нейният настоятелен поглед. Спомня си как тя му говори, че всичко е за негово добро, и как той, заслепен от гордостта си, ѝ крещи: „Не съм искал помощта ти! Ти сама ме преследваше. Не можах да се отърва от теб... щях да се оправя и без теб!“
Спомня си и нейния отговор, изпълнен с огорчение: „Ти... ти си един дивак!“
Гласът на лекаря го връща в реалността: – Коя е тази госпожица?
Яман издишва тежко, опитвайки се да скрие вълнението си:
– Тя е бавачката на племенника ми.
– Наистина, свършила е чудесна работа – усмихва се лекарят и прибира стетоскопа си.
След малко доктора си тръгва, а Яман остава сам. Въздишката, която изпуска, издава объркването му. Благодарност или гняв? Той самият вече не знае какво изпитва.
В стаята си Нана е като в клетка. Нервите ѝ са опънати до краен предел. Тя стиска документите за превод и поглежда към тавана с надежда:
– Трябва да отида при него... Господи, моля те, дай ми сили. Спаси ме от този „черен дивак“!
Тя тръгва решително, но в коридора се спира. Сърцето ѝ прескача удар.
– Първо ще изпия един чай от лайка. Трябва да се успокоя малко. Да... така ще направя.
Нана оставя документите и тръгва към стълбите, но внезапна болка в глезена я кара да спре и сяда на стъпалата. Точно както в съня си. В този момент се появява Яман. Той я фиксира със суровия си поглед:
– Боли ли те глезенът?
Нана го поглежда със свито сърце. В съзнанието ѝ изплува картината от съня – Яман, който ѝ се усмихва влюбено. Тя преглъща трудно и си мисли: „О, не... нима се сбъдва?“
Яман прави крачка към нея, за да слезе, но Нана скача като ужилена, криейки болката:
– Не, не ме боли! Виж, мина ми!
Тя буквално побягва надолу, оставяйки го изненадан.
– Добре съм, не се притеснявай! Отивах за чай. Ти върви, аз веднага идвам!
Яман я изпраща с недоумяващ поглед, а Нана, стигнала до кухнята, се подпира на плота:
– Мислех, че сънищата никога не стават реалност... Какво беше това? Господи, пази ме!
Яман е в кабинета си. Той почуква нервно с пръсти по бюрото, поглеждайки часовника:
– Къде се бави?
Нана стои пред вратата, борейки се със себе си. „Ами ако всичко се случи като в съня ми?“ – пита се тя. Спомня си как той поставя ръка върху устните ѝ, за да я накара да замълчи, и ѝ казва: „Знаеш ли какъв е твоят проблем? Говориш твърде много, а не чуваш какво ти се говори.“
Нана кима сама на себе си с пламък в очите:
– Може би няма да закъсам, ако направя точно обратното на това, което направих в съня. Ще мълча, за да не се сбъдне нищо! Точно така.
Тя почуква и влиза, забила поглед в пода.
– Къде беше? – гласът на Яман е студен.
Нана сяда, но вместо отговор, само му праща една широка, изкуствена усмивка. Мълчи. Яман повдига вежди, изненадан от поведението ѝ:
– Докъде стигна с превода? Сигурно едва си успяла да нахвърляш няколко страници в този хаос.
– Аз... – Нана прехапва език в последния момент. Тя се изправя и му подава готовите страници.
Яман започва да ги преглежда внимателно, докато тя стои пред него като статуя.
– Добре. Има прогрес.
Нана само кима, без да каже и дума. Яман оставя листата и я поглежда с пронизващ поглед. Тишината в стаята е проницваща, а необичайното ѝ мълчание започва да го влудява повече от хилядите ѝ думи.
Но докато Нана се опитва да избяга от съня си, тя не подозира, че сама влиза в капана на собствения си план...
В същото това време, пред вратата на кабинета Акча е притаила дъх. Тя притиска ухо до вратата.
– Пак са заедно... – прошепва тя на себе си. – Изненадващо е колко е тихо днес. Нещо не е наред.
Акча чука рязко и влиза, без да чака покана. Оглежда стаята с поглед, опитвайки се да улови всеки детайл от езика на телата им.
– Исках да те попитам дали имаш нужда от нещо, сине? – гласът ѝ е меден, но погледът ѝ търси истината.
Яман дори не вдига глава от документите: – Не, благодаря ти, лельо.
– Добре, добре... – Акча се оттегля бавно, а щом вратата се затваря зад нея, Нана изпуска дълга въздишка на облекчение.
Яман я фиксира с пронизващ поглед. Нещо в това необичайно мълчание го изважда от равновесие. – Добре ли си?
Нана само кима, захапала устни. – Има нещо в теб днес... – Яман оставя химикалката и се изправя бавно. – Пак ли си направила нещо?
Нана клати глава в знак на отрицание. Яман скъсява дистанцията, спира точно пред нея и гласът му става нисък, почти заповеднически: – Погледни ме в очите!
Нана се изправя, сякаш под натиска на невидима сила. Яман я заставя с жест да вдигне глава и я приковава с поглед. – Кажи ми, какво става?
Нана извърта глава встрани, отказвайки да срещне очите му. Това влудява Яман. Той изпуска кратка, горчива усмивка: – Правиш го, за да ме изкараш от равновесие, нали?
Нана продължава да упорства в мълчанието си. Яман прави крачка напред, гласът му е вече съвсем близо до лицето ѝ: – Знаеш ли какъв е твоят проблем?
В този момент в главата на Нана всичко избухва. Картината от съня се повтаря до последната подробност – неговите пръсти върху устните ѝ, неговият глас, който казва: „Говориш твърде много, а не слушаш нищо“.
Преди той да довърши изречението, Нана го прекъсва рязко. Тя вдига ръка и притиска пръстите си върху устните на Яман, затваряйки му устата. – Спри! – крещи тя, а очите ѝ се пълнят с гняв. – Не го казвай! Моят проблем е, че говоря твърде много, нали? Но ето, аз мълчах! Виж, не обелих нито дума!
Яман я гледа смаян, отстранявайки ръката ѝ от лицето си: – За какви глупости говориш?
Нана вече не може да се сдържа, маската на мълчанието ѝ пада с гръм и трясък: – Да мълчиш е престъпление, да говориш – също! Каквото и да направи Нана, тя винаги е виновна!
Тя го изтласква встрани с неочаквана сила и се насочва към вратата. – Къде отиваш? – провиква се Яман след нея.
– Отивам да пия чай от лайка! – сопва се тя, без да се обръща. – Онзи изстина!
Яман остава насред кабинета, вдига ръце към небето и поклаща глава, молейки се за търпение пред този ураган от емоции.
Отвън, в коридора, Нана се подпира на стената и притиска ръце към главата си. Дишането ѝ е учестено. – Каквото и да правя, няма измъкване от този „черен дивак“... – проплаква тя тихо. – Дай ми търпение, Господи!
Но тя не знаеше, че точно този неин изблик бе събудил в Яман нещо, което той толкова дълго се опитваше да погребе...
Нана най-после се връща в кабинета, стиснала чаша с чай. Яман дори не вдига очи от бюрото, но гласът му я срязва като бръснач: – Защо се забави толкова?
– Бях в тоалетната, ако ми е позволено – сопва се тя, оставяйки чашата с трясък.
Яман я претегля с очи, в които се чете раздразнение: – Чаят от лайка не е подходящ за работа. Ще те успи.
– Пия и кафе, и чай – отвръща Нана, а гласът ѝ трепери от потиснат гняв. – Но това е единственият начин да те изтърпя! Лишена съм от сън, имах кошмар. С „Черния Яман“... искам да кажа, с „Торбалан-Ябан“!
Яман застива и я поглежда изпод вежди, озадачен от странното име. Нана продължава, жестикулирайки оживено: – Знаеш ли... онова чувство в съня, когато се чувстваш вкаменен, сякаш си от камък!
– Добре, разбрах – прекъсва я той студено. – Не ме занимавай с житейските си истории. Върши си работата.
Нана рязко се изправя, а очите ѝ светват от обида. – Ще бъде по-добре да подишам малко чист въздух. Имам нужда от смяна на обстановката!
Тя гневно дръпва тежките завеси и излиза на балкона, мърморейки под носа си: „Задава ми въпрос, а после ми се кара, когато му отговарям... Непоносим човек!“
В този миг силен вятър нахлува на терасата. Листите с поверителния превод се разхвърчават като подплашени птици. Нана ахва и се надвесва над парапета, опитвайки се да ги улови в полет.
– Какво правиш?! – извиква Яман и се втурва след нея.
Преди тя да залитне твърде много, той я сграбчва през талията и я притегля силно към себе си. Времето сякаш спира. Нана застива в прегръдката му, усещайки топлината на тялото му и учестения му пулс. Погледите им се срещат и за миг маските падат – в очите им се чете нещо, което нито един от двамата не смее да изрече на глас.
Объркан от внезапния прилив на нежност, Яман пръв отклонява поглед и рязко маха ръцете си от кръста ѝ, сякаш се е опарил. – Да не би да реши, че си птица? – гласът му е груб, опитвайки се да скрие смущението си. – Главата ти пак е в облаците!
Нана стои неподвижна, вперила поглед в ръцете му, а после в лицето му, все още замаяна от близостта.
– Казах ти да използваш компютър, но ти пишеш на хартия – продължава той, сочейки разпилените листове. – Тези документи са поверителни!
Нана започва трескаво да събира хартиите, без да каже и дума, и буквално бяга от него, търсейки спасение в коридора. Яман остава на балкона, загледан надолу към градината, опитвайки се да укроти дивия ритъм на сърцето си.
Той влиза обратно в кабинета, но ароматът на нейната лайка все още витаеше във въздуха, напомняйки му, че този кошмар тепърва ще става реалност...
Нана се отпуска в стола, опитвайки се да овладее разтуптяното си сърце, и фиксира Яман с предизвикателен поглед: – Пиша на хартия, защото така мисля по-добре. Важен е резултатът, а не методът. Ти току-що провери всичко и видя, че съм се справила.
Яман свива устни, прелиствайки страниците с ледено величие: – Не съм видял всичко, което си сътворила до момента. Надявам се преводите ти да са точни, а не плод на твоето въображение.
Нана само кима, стиснала зъби, за да не избухне. Яман посяга към телефона и набира номер, без да отделя очи от нея: – Проверихте ли преводите, които изпратих? Има ли някакъв проблем?
Отсреща се чува гласът на сътрудника му, изпълнен с уважение: – Първите страници са отлични, господин Яман. Всичко е преведено съвършено. Няма никакви забележки.
Яман бавно сваля слушалката, а погледът му става още по-тежък. – Истинско чудо... – отвръща той, сякаш не може да повярва.
Нана скача от мястото си, а маската на търпението ѝ се пропуква: – Ти просто не ми вярваш! Винаги очакваш да се проваля!
Яман също се изправя, извисявайки се над нея като непоклатима скала: – Начинът, по който работиш, не вдъхва никаква сигурност. Хаосът около теб е очевиден.
– Тогава защо ме извика? Защо поискае точно моята помощ? – гласът на Нана става все по-висок. – Каза, че е въпрос на живот и смърт, че е важно, но...
Изведнъж Яман прави рязко движение. Той поставя пръстите си върху устните ѝ, прекъсвайки потока от думи. В стаята настъпва мъртва тишина. Нана застива, а очите ѝ се разширяват от ужас – сцената от съня се повтаря с плашеща точност. Допирът му е горещ, а погледът му – непроницаем.
– Добре... – отвръща тя едва чуто под пръстите му. – Добре. Ще мълча.
„Господи, защо продължавам да стоя тук сама с него?“ – преминава през ума ѝ, докато тя бавно се отдръпва. Погледите им се преплитат в мълчалив двубой, в който никой не излиза победител. – Изморена съм – казва тя накрая, свеждайки глава. – Може ли да направим почивка?
– Не се бави – отсича Яман, докато се връща към бюрото си. – Тази работа е от критично значение.
– Не се притеснявайте, ще приключа бързо – отвръща тя през рамо и почти тичешком се измъква от стаята.
На вратата тя едва не се сблъсква с Дженгер, който влиза с обичайното си спокойствие, но с тревога в очите: – Господин Яман, има проблем със сигурността на главния вход. Ако разполагате с време, би било добре да направите инспекция на място.
Яман кима и излиза след него.
В кухнята Акча потрива доволно ръце, докато наблюдава Айнұр. В ума ѝ цари привидно спокойствие: „Слава на Бога, пътят е чист. Работят сериозно в кабинета. Моят Яман никога не би направил нещо нередно, но все пак...“
– Скъпа Айнұр... – обръща се тя към помощницата. – Направи чай и го занеси горе. Яман и бавачката работят от сутринта. Сигурно са изтощени.
Айнұр кипва отвътре. Тя хваща подноса с такава сила, че кокалчетата ѝ побеляват. „Мислех, че госпожа Акча ще превърне имението в ад за онази луда Нана,“ – мисли си тя гневно. – „А тя ме кара да ѝ слугувам! Вместо наказание, тя получава чай.“
Когато Айнұр влиза в кабинета на Яман, се изненадва, че там няма никой. – Кой знае къде са се запилели пак! – изсъсква тя. Погледът ѝ пада върху разхвърляните листове на бюрото. Тя взима един от тях с пренебрежение: – Гледай само, почеркът ѝ е съвсем сбит. А се прави на голяма работничка!
Злобата изкривява лицето ѝ. Тя оставя листа и прошепва: – Ако не мога да те изгоня от тази стая, ще я превърна в твой затвор.
С хладнокръвно движение Айнұр обръща чашата, предназначена за Нана, право върху преведените документи. Тъмната течност попива в хартията, размивайки мастилото за секунди. – Опа... ето така. Сега опитай да се спасиш! – Айнұр прибира чашите в подноса и излиза с победоносна усмивка.
След малко Нана се връща в кабинета, решена да приключи със задачата. – Няма го... – въздъхва тя с облекчение. – Ще завърша всичко, докато го няма. Веднага!
Но щом наближава бюрото, тя застива. Лицето ѝ пребледнява. – Господи, как се е случило това? Всичко е съсипано! – тя посяга към мокрите страници, но ръцете ѝ треперят. – Той ще ме убие, ако види това...
– Кое е това нещо, за което ще те убия, ако го видя? – гласът на Яман се чува от вратата. Той влиза с тежка стъпка, фиксирайки я с подозрение. – Какво криеш зад гърба си?
– Нищо... – гласът на Нана е едва доловим.
Яман забелязва локвата на масата. Лицето му помръква. Той прави властен жест с ръка: – Покажи ми документите!
Нана неохотно протяга напоените с чай листове. Яман ги грабва, поглежда ги и очите му светват от ярост: – Казах ти да работиш на компютър! Часове труд отидоха на боклука! – крещитой, а гласът му ехти из коридора, където Айнұр слуша и се превива от смях. – Ти си толкова инатлив човек!
Нана навежда глава, а в очите ѝ избиват сълзи. – Никога ли не слушаш? Времето ни е ограничено! Какво ще правим сега? – продължава да беснее той.
Айнұр се отдалечава, сияеща от щастие. Вътре Яман настоява: – Отговори ми!
– Ти само викаш! – избухва накрая Нана. – Само се караш! Винаги си гневен! Но не всички са като теб!
– Всички? – Яман спира за миг.
В съзнанието на Нана отново нахлува сънят. Гласът на Яман там беше друг – нежен, кадифен. Тя сякаш усеща как той взима ръката ѝ и прошепва: „Впечатли ме още в първия миг. Твоят кураж, твоята лудост... Твоят инат и странности. Ти си различна от всички останали. Ти си единственото същество, което може да ме победи.“
– Кажи ми, какво означава това? Твоят ум, твоят боен дух... – продължава Яман, вече по-тихо, но все още настоятелно.
Нана го поглежда право в очите, опитвайки се да прогони видението: – Не всички са диваци като теб! Ако виковете ти са приключили, ще започна отначало. Ще започна от нулата и ще го завърша веднага!
Яман само вдига ръце, молейки небето за търпение. Той сяда тежко в стола си, докато Нана нервно прибира косата си назад, за да се концентрира. Но думите ѝ „не всички са като теб“ останаха да висят във въздуха, карайки го да се замисли за пръв път – дали пък тя не вижда в него нещо, което самият той се страхува да признае?
Айше се събужда рязко, сепната от странно чувство за чуждо присъствие. Обръща глава и... дъхът ѝ спира от ужас. Ферит лежи в леглото ѝ, подпрял глава на ръка, и я гледа с най-спокойната си и дразнеща усмивка.
– Добро утро, султанке моя – казва той с невъзмутим тон, сякаш това е най-естественото нещо на света.
– Това не е сън... това е кошмар! – изпъшка Айше и става в седнало положение, притискайки завивката към гърдите си. – Ставай! Веднага се махай от леглото ми!
– Успокой се, аз също не съм очарован... – започва той, но усмивката му става още по-широка. – Шегувам се. Очарован съм. Това беше най-хубавата ми нощ от много време насам. Дори хъркането ти ми липсваше.
Айше го стрелва с яростен поглед: – Ферит, аз не хъркам! Това е нагла лъжа!
– Нима? Знаеш, че винаги събирам доказателства, госпожо комисар.
Той победоносно грабва телефона си и пуска запис. От високоговорителя се разнася звучно, ритмично хъркане. Айше се хвърля към него, опитвайки се да изтръгне устройството от ръцете му.
– И си го записал?! Дай ми го! Веднага!
Преди да успее да го докопа, от коридора дохвърча познат, строг глас: – Има ли някой в банята?
Това е баща ѝ. Айше застива на място, а лицето на Ферит пребледнява.
– Добре, добре – шепне Ферит и бързо прибира телефона в джоба си. – Не се ядосвай! Хората хъркат, естествено е. А твоето? Беше като... приспивна песен. Честно казано, снощи планирах да избягам, но баща ти обикаляше из апартамента като надзирател в затвор. Всеки път, когато се опитвах да мръдна, той ставаше. Страхувах се повече, отколкото при гонка с въоръжен бандит. Затова останах.
– Страхотно. Сега аз ще отвлека вниманието му, а ти ще се изпариш – нарежда Айше със стиснати зъби.
– Ами ако ни хване? – пита тихо Ферит, докато се опитва да си обуе обувките. – Може би е по-добре да остана тук още няколко дни. Имам лаптоп, мога да работя дистанционно...
– Какво?! – Айше почти изкрещява, но в последния момент притиска длан към устата си.
С нерви, опънати до скъсване, и сърце, което бие лудо в гърлото ѝ, тя успява да преведе Ферит на пръсти през хола и да го изтика през вратата, без да вдигне и шум. Бащата на Айше дори не подозира, че неговият най-голям враг и бивш зет е прекарал нощта само на една стена разстояние... но късметът на бегълците нямаше да трае вечно.
Айше застава пред дъщеря си и я хваща нежно за раменете, взирайки се право в очите ѝ. Гласът ѝ е тих, но изпълнен с напрежение.
– Дога, трябва да ми обещаеш нещо много важно. Не споменавай нито дума за Ферит пред дядо си, чу ли ме?
– Защо? – малкото момиче сбърчва носле в недоумение. – Нали много го обичам! Дядо също ще го обикне, сигурна съм.
– Дядо ти познава Ферит отдавна, но... не се разбраха. Знаеш, че той лесно се пали, особено за някои неща. Затова, мило мое, това трябва да остане нашата тайна. Обещаваш ли?
Дога сплита пръсти и упорито вири брадичка.
– Не! Дядо трябва да се запознае с батко Ферит!
– Какво ти казах току-що? – Айше повдига вежди, а погледът ѝ става строг.
– Е, добре де... – въздъхва Дога с престорено примирение. – Но тогава... може ли да изям един пудинг?
– Без шантаж! – срязва я майка ѝ. – Ако обелиш и дума за Ферит, няма да получиш нито лъжичка. Дори след вечеря.
– Добре, мамо, нищо няма да кажа – уверява я Дога с невинна усмивка. – Не познавам никакъв батко Ферит.
– Чудесно. Сега иди при дядо си, аз трябва да проведа един разговор.
Щом момиченцето изтичва навън, Айше грабва телефона и бързо набира номера.
– Айше? – чува се гласът на Корай от другата страна. – Звъниш, за да ми се извиниш ли? Последния път ме изхвърли от апартамента, помниш ли?
– Знам... съжалявам. Ферит мислеше, че най-добрият му приятел е мъртъв. Ситуацията ни дойде в повече на всички. Освен това знаеш колко съм чувствителна, когато някой прекрачва границите ми. Не исках да те нараня.
– Може би и аз прекалих – признава Корай след кратка пауза. – След всичко, което той ти причини... в мен остана само един инстинкт: да те закрилям. Понякога твърде много.
– Разбирам те. Но точно затова ти звъня. Имам нужда от помощ.
– Разбира се. Какво се е случило?
– Баща ми пристигна.
– Чичо Селчук? Трябва да се видя с него! Не сме си говорили от векове.
– Естествено. Със сигурност ще се зарадва.
– Но каза, че имаш молба. Да донеса ли таблата? Най-често на това играехме с него.
– Можеш да я донесеш, но... става въпрос за друго. Баща ми не знае, че с Ферит работим в едно и също полицейско управление. Не знае и че се виждахме напоследък. И не трябва да разбира. Ще полудее от ярост. Затова те моля – нито дума пред него. Никакви намеци, никакви шеги, нищо!
От другата страна на линията настава тишина.
– Спокойно – казва най-сетне Корай. – Отношенията между мен и Ферит са едно, но твоята молба е съвсем друго нещо. Няма да го спомена с нито една дума. Имаш мъжката ми дума.
Той затваря телефона, но на лицето му се разлива ледена, загадъчна усмивка.
– Сега, Ферит... вече си в ръцете ми – прошепва той на себе си, а в очите му проблясва опасен пламък.
По-късно в полицейското управление се разиграва поредният акт от комедията на грешките. Бащата на Айше – Селчук – се появява внезапно и без предупреждение. Ферит, чувайки гласа му, изпада в истинска паника.
– Той ли е?! – шепне той, свивайки се зад един шкаф с досиета. – Този човек никога ли не се отказва?
– По-тихо, ще те чуе! – съска Айше, опитвайки се да застане като преграда пред него.
Но докато Ферит се опитва да стане невидим в сенките, вратата на кабинета се отваря бавно и тежките стъпки на Селчук отекват в помещението...
