В епизод 720 на „Наследство“: Един некролог разтърсва света на Нана и я изправя пред истина, която тя отчаяно се опитва да погребе. Докато тя и Яман сънуват един и същ кошмар, маските започват да падат, разкривайки водовъртеж от емоции, които никой от тях не смее да изрече.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 720 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Епизодът започва с истинска буря в имението! Докато Нана и Яман са принудени да работят над обща оферта, напрежението между тях достига точка на кипене. Едно неволно докосване и един фатален поглед изкарват Нана от равновесие. Опитвайки да избяга от Яман Нана си навяхва крака. Но в болката се ражда неочаквана близост – спомените от хижата оживяват и ледовете започват да се топят под броенето „едно, две, три...“.
Нощта обаче носи нови изпитания. Нана попада в капана на странен и нежен сън, в който „Дивакът“ е сменен от нежен мъж в зелено сако. Събуждайки се в ужас, тя се опитва да убеди себе си, че това е просто кошмар. Дали зеленият цвят наистина е волята на сърцето, или Нана е обречена да бъде преследвана от „Черния Дивак“?
Междувременно, Айше и Ферит се изправят пред най-големия си страх. Едно невинно кафе се превръща в опасна игра на криеница, когато бащата на Айше се появява в дома ѝ. Ферит е приклещен в спалнята, а един телефонен звън е напът да взриви всичко.
Не пропускайте развръзката: Ще успее ли Яман да скрие чувствата си зад черната маска и ще открие ли бащата на Айше натрапника в стаята на дъщеря си?
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Действието продължава от предния епизод. Напрежението между Нана и Яман може да се среже с нож, докато двамата са принудени да работят рамо до рамо. Всеки път, когато погледите им се срещнат, Нана извърта глава, сякаш се е опарила. Тя се взира в документите, а мислите ѝ препускат: „Какво иска да каже това тук? Нищо не разбирам... Ще трябва да го попитам.“
Тя плахо поглежда към Яман. Той усеща погледа ѝ върху себе си и веднага я смъмря с грубия си тон: – Защо се въртиш така? Какво стана?
Нана се опитва да запази самообладание, макар гласът ѝ да трепери. – Има нещо, което не разбирам... – Тя посочва текста. – Пише, че в офертата ще има четири плика. Нещо трябва да се сложи във втория плик, но не разбирам този израз на турски. Как трябва да го преведа? Сигурно има документи от предишни сделки, които са свързани с това...
Яман не казва нищо. Той просто се приближава исяда прекалено близо до нея – толкова близо, че Нана усеща топлината му. – Покажи ми къде точно е това – нарежда той сухо.
Нана посочва с пръст: – Ето тук, виж.
Но Яман не гледа документа. Очите му са приковани в косите ѝ, в профила на лицето ѝ. В този момент сякаш стрела пронизва леденото му сърце. Нана рязко се обръща и погледите им се срещат. Лицата им са на сантиметри разстояние. Тя първа отклонява поглед, усещайки как бузите ѝ пламват.
Яман, видимо смутен от собствената си реакция, се опитва да скрие вълнението си зад грубост: – Мръдни се малко настрани, за да виждам! Нищо не се вижда от косата ти!
Нана го поглежда с ярост, дръпва се рязко и му освобождава място. Яман хвърля бърз поглед към листа и изсумтява: – „Сертификат за техническа компетентност“. Какво не разбра тук?
Търпението на Нана се изчерпва. Тя избухва, гласът ѝ отеква в кабинета: – Не ми е никак приятно да ти превеждам! Ако не ти харесва как работя, намери си някой друг!
Бясна, Нана скача от стола, но в бързината тежката папка се изплъзва и пада със сила върху крака ѝ. – Ох, кракът ми! – извиква тя от болка.
В това време Акча върви по коридора и спира Айнур. – Къде е бавачката? Вчера изглеждаше потисната, сигурно някакъв спомен я мъчи. Исках да я питам как е. В стаята си ли е? – Не, госпожо – отговаря Айнур. – Тя е при господин Яман. Предполагам, че отново е започнала работа като негова асистентка.
Айнур си тръгва, а Акча измърморва под носа си: –Тази девойка съвсем забрави за какво е наета тук.
Тя стига до вратата на кабинета и спира, дочувайки виковете отвътре. – Ти си толкова непохватна! – гърми гласът на Яман. – Всяка минута с теб е катастрофа!
– Благодарение на теб! – отвръща Нана през сълзи. – Винаги ми се караш, затова стават тези неща! Боли ме! – Ти не можеш да се погрижиш за себе си, камо ли за нещо друго! – продължава да я навиква той. – Но да обвиняваш другите – там нямаш равна!
Акча е чула достатъчно. Свива устни и се отдалечава. Тя не подозира, че зад тези обиди се крие пожар, който и двамата се опитват да потушат, но пламъците леко полека обхващат всичко наоколо.
– Седни тук! – нарежда Яман. Нана обаче не му остава длъжна. Тя го поглежда с пламтящи очи и изкрещява: – Достатъчно! Спри да ми заповядваш!
Яман дори не трепва. Само посочва стола с властен жест. Нана го фиксира с гневен поглед, опитвайки се да му се противопостави с мълчание. Той повтаря жеста с ръка – по-категорично, по-сурово. – Добре! – предава се тя накрая. – Седнах, капитане!
Нана се отпуска на стола, но веднага лицето ѝ се сгърчва и тя изплаква от болка. – Раздвижи го ето така – казва Яман, посочвайки ударения крак. – Боли! – проплаква тя, очите ѝ се пълнят със сълзи. – Не мога да го направя...
Яман сяда срещу нея, гласът му малко омеква, но все още е строг: – Не се дръж като дете. Спри да хленчиш и опитай пак. – Наистина боли, когато го мръдна! – сопва се тя. – Ти никога ли не разбираш от човешка болка?
В този миг в съзнанието на Яман изплува споменът от хижата, когато той беше раненият, а тя – неговият спасител. Вижда лицето ѝ тогава: „Нана: Ще те заболи много. Яман: Харесва ти да ме караш да страдам. Нана: Не се шегувай. Не ми е до смях сега.“
Той прочиства гърлото си, маската му на суров господар за миг пада. – Добре, успокой се. Ще го направим заедно. На три.
Погледите им се засичат. В стаята става тихо, а въздухът натежава от неизказани чувства. Нана също си спомня хижата – момента, в който извади треската от тялото му. Тогава брояха заедно: „Едно, две... три!“ Спомня си неговия вик, своята паника, как стисна раната му, за да спре кръвта: „Моля те, притисни го! Чакай, чакай...“
Тя кимва бавно и несъзнателно хваща Яман за ръката. – Погледни ме – казва той. – Давай. Едно... – Две... три! – изричат двамата в унисон.
Нана разтяга крака си с усилие. Лицето ѝ се изкривява, но болката е поносима. – Боли, но го помръднах... значи не е счупен.
Яман става и донася малка тубичка с мехлем. Нана го изглежда изненадано: – Ти нямаш ли си друга работа? – Това помага при футболни травми – отвръща той сухо. – Ти? Да играеш футбол? – Толкова бързо ли забрави урока, който ти изнесох на игрището? – Урок ли? – Нана повдига вежди. – Да не би да говориш за времето, когато ми счупи носа?
Яман отваря мехлема, подава ѝ го и се изправя в целия си ръст, възвърнал леденото си изражение. – Намажи го. Не стъпвай на крака, седи мирно, работи повече и не ме занимавай с глупости.
Нана го проследява с поглед, докато той се отдалечава към бюрото си, и промърморва под носа си: – Ако не се държеше като дивак, нищо нямаше да ми се случи...
Но докато тя мажеше болното място, не забеляза как Яман тайно я наблюдава през отражението на прозореца, а в очите му, за първи път от много време, няма гняв, а нещо друго – загриженост.
Нана е в стаята си, подготвя се за сън, но думите на Яман още отекват в главата ѝ като удари на камък. „Щях да се оправя и без теб, дори да не беше идвала“ – гласът му беше толкова студен, че я смразява. Спомня си и ужаса, когато Акча се появи в коридора: „Деца, какво става тук? Какво правите по това време на нощта?“
Нана въздъхва тежко, галейки болния си крак. – Господ ме спаси... Още малко и щеше да ни разкрие. Не го наричам „Дивакът“ без причина. Човек без сърце. Без никакви емоции – промърморва тя и се свива под завивката, докато болката в стъпалото ѝ пулсира.
През нощта Нана се събужда от остра болка в крака. – Забравих мехлема... – шепне тя. – По-добре да слезна и да го намажа сега, иначе утре няма да стъпя на крак.
Тя започва да слиза по стълбите, но кракът ѝ поддава. С глух стон тя сяда на стъпалата, притискайки лице в шепите си. Изведнъж пред нея се появява фигура. Яман стои там, но нещо е различно. Той я гледа и... се усмихва. Не е онази крива, подигравателна усмивка, а мека, нежна.
– Още ли те боли? – пита той тихо. Нана го поглежда сепнато, без да подозира, че е попаднала в лабиринта на собствения си сън. – Това не те засяга! – сопва се тя. – Тръгвай си. Яман обаче не се отмества. Усмивката му става още по-широка. – Отсега нататък не искам никаква помощ от теб – продължава тя, опитвайки се да звучи твърдо. – И аз няма да ти помагам за нищо!
Вместо да се разгневи, Яман слиза едно стъпало надолу и сяда плътно до нея. – Няма да си тръгна – казва той, а гласът му е като кадифе. – Ти... да не си си ударил главата? – Нана го претегля с очи. – Изглеждаш странно. И... носиш зелено сако? Ти никога не обличаш такова нещо. – Зеленото е специален цвят – прошепва той, скъсявайки дистанцията. – Защо да е специален? – Скоро ще разбереш смисъла на зеленото... – Яман протяга ръка. – Дай ми ръката си. – Какво ще правиш? Не! Няма да ти я дам. Веднага ще се разгневиш, ако те докосна.
Яман внимателно поставя пръст върху устните ѝ, карайки я да замълчи. – Знаеш ли какъв е проблемът ти? – очите му горят с непознат пламък. – Говориш твърде много, а не слушаш нищо. Всъщност, ако ме погледнеш, можеш да разбереш всичко само от погледа ми.
Той хваща ръката ѝ, обгръщайки я с топлина. Нана преглъща трудно, сърцето ѝ започва да бие лудо. – Впечатли ме още от първия миг, в който се срещнахме – казва той с онзи свой нисък, прелъстителен глас. – Твоята смелост... твоята лудост. Твоят инат и твоята чудатост. Твоят ум и твоята хитрост. Ти си различна от всички останали. Защото ти си единственото същество на този свят, което може да ме победи.
Яман се навежда към нея, дъхът му е на сантиметри от лицето ѝ... и в този момент Нана рязко отваря очи.
Тя лежи в леглото си, задъхана, а сърцето ѝ все още препуска със същия ритъм от съня. Стаята е тъмна и тиха, но думите „ти си единствената, която може да ме победи“ все още вибрират във въздуха.
Нана скача от леглото, обляна в студена пот, а сърцето ѝ блъска в гърдите като птица в клетка. Погледът ѝ се стрелка из тъмната стая, търсейки изход от капана на съня. – Господи, какво беше това? – издишва тя, а пръстите ѝ докосват устните, където още усеща призрачния допир на Яман.
В главата ѝ натрапчиво звучи кадифеният му глас от съня: „Знаеш ли какъв е твоят проблем? Говориш твърде много... Можеш да разбереш всичко само от погледа ми.“ Нана рязко се изправя, обзета от ярост към собственото си подсъзнание. – Това не може да се случи дори на сън! – заканва се тя. – Откъде дойде това? Разбира се... защото ми крещя толкова много. Този вирус в главата ми е виновен за всичко. Край, Нана! Никакви сънища повече. Свърши се!
На сутринта в кухнята Адалет веднага забелязва сенките под очите ѝ. – Момиче... не си спала добре, нали? Лош сън ли видя? Изглеждаш изтощена. – Кошмар – отвръща Нана, докато бърка механично в чашата си. – И то от най-лошите... – Какво видя? Кажи ми, ще ти олекне. – Появи се пред мен изведнъж – Нана застива, а пред очите ѝ изплува моментът, в който Яман се навежда да я целуне. – Какво беше? Чудовище ли? – пита загрижено Адалет. – Нещо такова – кимва Нана с горчивина. – Идваше след мен. Приближи се. Гледаше ме право в очите... – Ох, да не е бил Карабасан? – кръсти се Адалет и започва да шепне молитви, духайки към Нана, за да прогони злите сили. – Господ да пази! Той е като олово, притиска те с хиляди тонове, докато не се вдървиш от страх. – Точно така се почувствах – признава Нана. – Дори да се събудиш, не можеш да се мръднеш. Не можеш да извикаш. – Казват, че сънищата не се сбъдват, нали, како Адалет? – пита тя с надежда. – Да, така казват, детето ми. – И без това няма как да се случи – успокоява се Нана, но в ума ѝ изниква образът на зеленото сако. – Како Адалет, зеленото специален цвят ли е?
– Да, специален е – прозвучава гласът на Акча, която влиза в кухнята. Нана веднага скача на крака. – Зеленото е воля. – Воля? Какво означава това? – Това е копнежът на сърцето ти, Нана – обяснява Хала с многозначителна усмивка. – Зеленото е много хубав знак, особено в съня. Добра поличба е. Ти ли го сънува? – Не, не! – отрича бързо момичето. – Просто го чух някъде и ми стана любопитно.
Нана бърза да излезе от кухнята, но на завоя се сблъсква челно с Яман. Тя го фиксира с поглед и веднага отбелязва: „Облечен е в черно. Добре.“ Двамата тръгват в една и съща посока, рамо до рамо, без да си отстъпват път. Накрая спират и се изправят един срещу друг. – Махни се от пътя ми – срязва я студено Яман. – Добро утро и на теб! – отвръща тя с хаплив тон. – Лекарят ще дойде при мен днес. Ела в стаята ми, след като си тръгне. Преводите те чакат.
Яман я изпепелява с поглед за секунда, преди да се обърне към Акча: – Добро утро, лельо. Адалет, кафе за мен!
Той подминава Нана като малка пречка на пътя си. Тя го проследява с очи, а в главата ѝ се реди само една мисъл: „Черен отвътре и черен отвън. Той е истинското чудовище, което ме преследва ден и нощ... Черният Дивак.“
Но докато Нана се радваше на черното му облекло, тя не подозираше, че в гардероба на Яман едно ново, зелено сако чакаше своя момент, за да превърне кошмара ѝ в реалност.
Айше е потънала в мислите си, разкъсвана между гласа на разума и този на сърцето. Тя сяда на бюрото, взема химикалката и решава да сложи край на хаоса в главата си. Листът пред нея се разделя на две: „Плюсове и минуси на Ферит“. Вярва, че един студен анализ ще ѝ покаже пътя – дали този мъж заслужава още един, последен шанс.
Тя е толкова съсредоточена, че не забелязва сянката, която се надвисва над нея. Ферит стои плътно до нея, занича в списъка и без да каже нито дума, грабва химикалката. С бързо движение дописва в колоната с плюсовете: „Обича те безкрайно и ще направи всичко за теб“.
Айше застива, усещайки близостта му. Ферит я фиксира с тежък, изпитателен поглед, в който напрежението може да се разреже с нож. – Прочети го внимателно и реши – казва той тихо, но гласът му трепери от вълнение. – Ако доброто натежи... може би ще пием по кафе?
Младата жена мълчи, изненадана от неговата дързост. Маската на ледено величие, която се опитва да носи, започва да се пропуква. Преди да успее да се спре, думите сами се изплъзват от устните ѝ: – Съгласна съм.
Ферит повдига вежди, сякаш не вярва на ушите си. – Наистина ли го каза? – Да – кимва тя и го поглежда строго. – Но знай, че това няма да е просто приятелска среща. Ако се съгласявам, значи нещо в мен се е раздвижило. Не си играй с тези неща, Ферит. Не и с мен.
Лицето на мъжа светва от облекчение, на устните му изгрява победоносна усмивка. – Няма да злоупотребявам с късмета си. Само едно кафе. – Добре. Само кафе – отсича Айше. – Но забрави за ресторанти, кафенета и романтични изненади. Ще го пием у дома. Изпиваш го и си тръгваш. Веднага! – Както пожелаеш – отвръща той с лекота, която не е изпитвал от векове. – Но все пак ще взема със себе си малко захар... и една шепа надежда.
В този момент тишината е прорязана от острия звън на телефон. Айше поглежда екрана и рязко се изпъва на стола, пребледняла. – Баща ми! Звъни с видеоразговор!
Паниката мигновено обзема Ферит. Той започва да се оглежда като подгонен звяр. – Не му позволявай да ме види! Кълна се, този човек може да ме убие само с поглед... дори през екрана! – Спокойно – опитва се да прикрие смеха си тя, докато натиска бутона. – Той не знае, че отново работим заедно.
Ферит не чака втора покана. Излита от офиса, мърморейки под носа си: – Какво правя? Човек, който не се плаши от куршуми, бяга през глава от гласа на бившия си тъст...
На коридара се сблъсква челно с Волкан, който го хваща за раменете. – Какво става, комисарю? Блед си като платно! – Остави бледността – издишва тежко Ферит, но очите му искрят. – Това е само отвън. Отвътре сърцето ми е цяла дъга! След дългия дъжд най-после изгря слънце... Ще пия кафе с Айше, Волкан! – Сериозно?! Това е страхотна новина! Но защо изглеждаш така, сякаш бягаш от местопрестъпление? – Защото баща ѝ се обади – отговаря той мрачно. – Онзи човек обича греховете си повече от мен. Добре, че е далеч, в Ескишехир. Ако беше тук... вече щях да лежа в земята.
Ферит въздъхва дълбоко и на лицето му се изписва решителност. – Както и да е... днес ще пия кафе с нея. И това ми стига, за да повярвам отново в чудеса.
Но докато той мечтаеше за аромат на кафе и прошка, в Ескишехир един куфар вече беше стегнат и гневът в очите на стария Азиз не предвещаваше нищо добро за "чудото", на което Ферит се надяваше.
Вечерта се спуска над града, а с нея пристига и Ферит – точен както никога досега. Айше му отваря вратата с привидно спокойствие, но препускащото ѝ сърце издава истината, която тя отказва да признае дори пред себе си. Влизат в хола, където на масичката ги чака кафето, сервирано в миниатюрни чашки за еспресо.
– Чувствам се така, сякаш съм дошъл да искам ръката на момиче – подхвърля Ферит с лека усмивка, повдигайки порцелановата чашка с подчертана предпазливост. – Надявам се този ден наистина да дойде някога... Айше, не можа ли да намериш по-малка чашка?
Целта ѝ е ясна: да съкрати тази среща до минимум, преди стените на миналото да са ги притиснали. – Някога ми направи кафе в джезве, помниш ли? – добавя комисарят, фиксирайки я с мек поглед. – Какво трябваше да направя? Ти настояваше, че искаш кафе, а още не бяхме купили сервиз... нали се оженихме набързо – отвръща тя, и за миг искра от стария им живот прехвърча между тях.
Ферит изведнъж става сериозен. – Искам винаги да се усмихваш така, Айше – казва той тихо. – Искам да си щастлива. С мен... ако ми позволиш.
В този момент магията е грубо прекършена от рязко, властно почукване на вратата. Айше, чувствайки как емоциите я задушават, става почти с облекчение, за да отвори. Но това, което вижда в антрето, смразява кръвта ѝ. На прага стои баща ѝ – същият човек, който го мрази с всяка фибра на съществото си.
Щом чува познатия, заплашителен глас от коридора, Ферит изчезва от хола в мигновено. Нито Айше, нито Неше имат представа къде се е дянал. Оставят стария Селчук в хола и под предлог, че ще приготвят чай, се втурват в кухнята.
– Како, той май наистина е избягал през прозореца – шепне развеселена Неше. – И е задигнал чашката! – Не се смей! – съска Айше, прехапвайки устни. – Аз ще припадна от стрес, а ти се шегуваш! – Прати му съобщение – предлага Неше. – Може да се е сврял под леглото. – Не мога! Звукът на известията му е крякане на жаба. Татко ще го чуе и какво ще кажем? Че отглеждаме блатно влечуго ли?
Въпреки паниката, те се връщат в хола, преструвайки се, че всичко е наред. Но Айше забелязва с периферното си зрение, че вратата на стаята ѝ е открехната. Измисля си извинение за важен доклад и се измъква. Влиза и затваря бързо след себе си. Там, свит до стената, стои Ферит.
– Какво правиш тук?! – просъсква тя през зъби. – Това е моята стая! – Скрих се, за да не ме види баща ти! – отговаря той, разпервайки ръце в знак на безпомощност. – Не се ядосвай, ситуацията е извънредна. – Веднага излизай оттук! – Чудесно, но трябва да мина през хола. Може би да му се представя? „Добър вечер, господин Селчук. Помните ли ме? Онзи негодник, който разби сърцето на дъщеря ви?“
Айше затяга примката на търпението си. – Добре. Остани тук. Но бъди тих като дух!
Ферит, възползвайки се от ситуацията, се отпуска на леглото с типичната си нагла поза. – Представи си само: този апартамент е джунгла, аз съм беззащитна газела, а баща ти е гладен лъв. Ако изляза, ще ме разкъса за секунда. – Оф, Ферит... – извърта очи тя, побесняла от неговата арогантност. – Не е моя вина! Не знаех, че ще дойде. А и нали ти ме покани на кафе... Макар че – той се усмихва дяволито – леглото ти е доста удобно. Широко. Ще се съберем и двамата.
Преди да довърши, Айше му забива премерен ритник в коляното. – Не си въобразявай твърде много. И не тествай спокойствието ми, защото ножът е опрял до кокала!
Тя излиза, оставяйки го в капана на своята спалня. Но докато в хола баща ѝ започва да разпитва подозрително защо има две чаши кафе на масата, под леглото в стаята на Айше нещо иззвънява...
Дали Ферит ще успее да запази самообладание, или едно неволно „крякане“ на телефона му ще подпише смъртната му присъда в очите на стария Селчук?
