В епизод 719 на „Наследство“: Нана попада в клопка! Яман открива емоционално гласово съобщение, което тя му е оставила, докато са го смятали за мъртъв. Притисната до стената, Нана трябва да даде обяснение за думите си. Ще намери ли сили да признае чувствата си, или отново ще се скрие зад дълга си към Юсуф?
НА КРАТКО какво се случва в епизод 719 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Един некролог се превръща в огледало на истинските чувства! Докато Нана се опитва да убеди себе си, че Яман е просто неин работодател, очите ѝ, пълни със сълзи, разказват друга история. Страхът от загубата се оказва по-силен от омразата, а един среднощен кошмар изправя двамата горделивци лице в лице в тишината на нощта. Ще се пропука ли ледената броня на Яман и ще намери ли Нана сили да му каже какво изпитва?
Докато в имението се раждат нови копнежи, един предател се завръща под маската на приятел. Недим се изправя пред Яман с молба да се върне на работа.
В същото време Айше не може да забрави признанието на Ферит и неговата молба за втори шанс.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Яман седи в спалнята си и отново и отново пуска записаното съобщение, сякаш в него се крие ключът към собственото му оцеляване: „Не можеш да си отидеш, не можеш да ме оставиш... Ако беше пред мен точно сега, имам толкова много неща да ти кажа...“
В ума му изплуват думите на слепеца от колибата, тежки като пророчество: „Случайностите показват на хората това, което са слепи да видят. Те ни учат на онова, което отказваме да разберем. Съдбата ти обръща гръб, а после ти се усмихва, за да сключите мир.“
Гласът на Вели също кънти в главата му: „Докато часовникът тиктака, трябва да уловиш момента. Времето тече и не търпи отлагане, иначе винаги ще закъсняваш. Винаги ще живееш в съжаление.“
Яман спира записа на последното изречение: „Ако беше пред мен точно сега...“ Лицето му помръква, маската на ледено величие се завръща.
– Нана... аз нямам какво да ти кажа. И никога няма да имам – изрича той в празното пространство, но очите му го издават.
Долу в хола Нана затваря очи и изпуска дълга, мъчителна въздишка. Адалет поглежда към вестника на масата и пребледнява.
– Това не е ли некрологът на господин Яман? – пита тя с разтреперан глас.
Дженгер кимва тежко: – Да, забравихме да го отменим.
– Господи, пази го! – Адалет се прекръства, ръцете ѝ треперят. – Лошо ми е само като го гледам.
Нана се приближава бавно, погледът ѝ е прикован в черната рамка. – Мога ли да го видя? – гласът ѝ е студен, но в него се долавя пукнатина.
По-късно, усамотена в стаята си, тя попива всяка дума от вестника: „Сърцата ни кървят от загубата на ценния бизнесмен, собственик на холдинг Къръмлъ... Яман Къръмлъ почина.“
Нана се вторачва в снимката му, сякаш го поглежда за последен път. – Какъв е той за теб, Нана? – пита се тя. – Врагът, който живее в теб? Или вирусът, който е превзел сърцето ти?
В ума ѝ нахлуват думите на Ферит: „Още не сме го открили, но е невъзможно да оцелееш в такъв инцидент.“ Сълзите започват да се стичат по лицето ѝ. С рязко, почти яростно движение, тя смачква вестника и го запраща в боклука.
– Нана, станала си истинска плачка – казва тя през зъби, бършейки очите си. – Справяш се чудесно. А той... той продължава със своите диващини. Не се тревожи за него.
Нощта не носи покой. В съня на Яман тъмна сянка се промъква в имението, насочила оръжие към него. Той тича към опасността, но изведнъж се оказва заобиколен. Пистолетите са насочени в гърдите му.
Един изстрел огласява тишината.
– Не! – крещи Нана в съня си и се хвърля пред него, превръщайки се в жива бариера.
Куршумът я поразява. Тя пада, а веднага след нея и Яман е повален от нов изстрел. Двамата лежат на земята, притиснати един до друг, докато животът изтича от тях. Погледите им се срещат за последен път сред агонията.
– Не! Имах да ти казвам нещо! – крещи Нана.
В този момент двамата се събуждат едновременно, плувнали в студена пот. Кошмарът е бил толкова реален, че въздухът не им достига. Без да мислят, те изскачат от стаите си и се засичат на стълбите.
Нана го поглежда Яман с поглед, в които все още се чете ужасът от смъртта: – Добре ли си? Сънувах кошмар... ти умираше. Помислих, че отново се е случило нещо с теб.
Яман я фиксира с тежък, шокиран поглед: – Аз също.
– Аз... – проговарят и двамата в унисон, след което млъкват.
Двамата влюбени застиват един срещу друг, а в тишината на коридора се чува само учестеното им дишане. Те се гледат така, сякаш се виждат за първи път след края на света, но гордостта все още стои между тях като непробиваема стена...
В този момент се чува гласът на Акча, която ги гледа с подозрение.
– Деца? Какво правите тук по това време на нощта? – Тя оглежда нощницата на Нана и повдига вежди. – Току-що сте станали от леглата... Нещо случило ли се е?
Нана едва си пое дъх: – Имах кошмар... Яман я прекъсва, довършвайки изречението с леден глас: – А аз чух шум и излязох да проверя какво става.
Лелята въздъхва съчувствено: – Минахме през толкова трудни неща, нормално е. Всичко приключи вече. Искаш ли да остана с теб, Нана, докато заспиш?
– Не, не, само сън беше, мина ми – отговаря бързо Нана, избягвайки погледа на Яман. – Добре съм. Извинете, че ви притесних. Лека нощ. Тя се забързва към стаята си, без да се обръща.
Яман кимва сухо: – Лека нощ, лельо. Лелята ги изпраща с очи, клатейки глава: – Какво беше това сега? Господи, пази ги...
Нана затваря вратата на стаята си и се подпира на нея, сърцето ѝ блъска в гърдите като птица в клетка. – Какво стана, Нана? – шепне тя на себе си. – Застина точно на ръба на бездната. Какво щеше да стане, ако лелята не се беше появила? Какво?
Тя си спомня момента в коридора, когато и двамата казаха това фатално „Аз...“. В главата ѝ препускат думите, които не посмя да изрече: „Сънувах, че умираш, почти те загубих. Останах без дъх. Питах се как ще живея без теб... Трябва да знаеш. Ти си навсякъде. Аз... аз...“
Изведнъж тя си представя лицето на Яман, изкривено от ярост, и сякаш чува неговия безмилостен глас: „За каква се мислиш? Как можа да се хванеш на този глупав сън? Мислиш ли, че си специална за мен? Тук си само заради Юсуф! Ако не си знаеш мястото, ще си заминеш!“
Нана затваря очи, опитвайки се да прогони видението: – Точно така е. Вразуми се... тук си само за детето. Това е всичко. Как ще живея така? Сърцето ми не спира да препуска, когато го видя. О, да бях старата Нана...
Тя се изправя пред огледалото и фиксира отражението си с решителност: – Ще бъдеш! Обещай си го. Отсега нататък ще бъда същата като преди. Какво би ми казал той? – Тя имитира грубия му тон: – „Дори в сънищата ми не ми даваш покой, бавачке.“ Ето това би ми казал.
В кабинета си Яман е като ранен звяр. Думите на Вели се забиват в съзнанието му като шипове: „Трябва да уловиш момента... иначе винаги ще закъсняваш. Винаги ще живееш в съжаление.“
Яман удря с юмрук по бюрото, очите му искрят от упорство: – Нямам съжаления! И никога няма да имам. Дал съм обещание и ще го спазя. Дори да се върна от оня свят, думата ми си е дума. Нищо не може да промени решението ми!
Той се заклева пред тишината, но усеща, че крепостта, която е градил с години, започва да се руши под тежестта на един единствен поглед.
На следващия ден Недим, предателят, който доскоро беше дясната ръка на Яман, спира пред имението. Телефонът му извънява – Идрис е.
– Казвай бързо, в имението съм – прошепва Недим, оглеждайки се нервно.
Идрис се изсмива подигравателно от другата страна: – Охо! Голяма смелост извади. Не те ли е страх да застанеш пред Къръмлъ? Ами ако разбере какво направи? Ще те довърши на място. Той не оставя работата си недовършена... за разлика от теб.
– Казах ти, че ми повярва! – изсъсква Недим. – Няма да рови повече в тази работа. Тук съм само за да проверя обстановката.
– На твое място не бих бил толкова спокоен, дребен убиецо – гласът на Идрис става сериозен. – Слушай ме внимателно. Къръмлъ не е убеден. И никога няма да бъде.
Недим се напряга: – Откъде знаеш?
– Защото го познавам по-добре от теб! Знам как действа той. Къръмлъ е изтъкан от скептицизъм. Никога не разкрива картите си. Плува в дълбокото като акула... един поглед и си разкъсан на парчета.
– Виж какво, няма да приемам съвети от теб – прекъсва го Недим, раздразнен. – Ако го познаваше толкова добре, нямаше да се криеш в миша дупка. Затварям!
Идрис запраща телефона си в стената, очите му искрят от злоба: – И твоят ред ще дойде, господин Недим...
В кабинета си Яман е потънал в мисли, когато на вратата се чука. – Влез! – отсича той.
Недим влиза с маската на загрижен приятел: – Любопитно ми беше как си. Чувстваш ли се по-добре?
Яман го фиксира с онзи свой неразгадаем, тежък поглед: – Добре съм.
– Всъщност, дойдох да ти кажа нещо, Яман – продължава Недим, пристъпвайки по-близо. – Мислих много за нас. Оставих те по средата на пътя. Исках да напусна и да вървя по свой собствен път... Но ако кажеш „върни се“, ще го направя, без да се замисля.
Яман се обляга назад в креслото си с ледено величие: – През цялото време, в което работихме заедно, ти беше човекът, на когото вярвах най-много. Беше лоялен. Но сега... това е невъзможно. Ти вече начерта нов път за себе си. Не мога да те отклоня от него.
– Все пак, когато и да имаш нужда от мен, тук съм – казва Недим, опитвайки се да звучи искрено.
Яман се привежда напред, очите му стават остри като бръснач: – Човекът, когото заловихме, е само инструмент. Знам, че онзи, който държи този инструмент, е някой отвътре. Със сигурност е някой от фирмата. Познава работата ми твърде добре. Ти какво ще кажеш?
Недим преглъща трудно, но запазва самообладание: – Прав си. Логично мислиш... но как ще го откриеш сред толкова много хора?
– Започнах да следя всички, които са постъпили на работа през последната година – отговаря Яман кратко. – Рано или късно ще сгреши и ще ми даде следа.
– Добре си го измислил – кимва Недим, бързайки да се изнесе. – Знаеш къде да ме намериш, ако потрябвам. Тръгвам си.
– Благодаря за подкрепата. Довиждане – казва Яман, без да трепне.
Щом вратата се затваря, маската на Яман пада. Той незабавно вдига телефона и избира номера на Джунейт.
– Човекът, когото назначихме, следиш ли го? – гласът му е студен и властен. – Добре. Искам да ми докладва за всяко негово движение. Стъпка по стъпка.
В същото това време Нана грижливо оправя дрехите на Юсуф, преди да го изпрати за училище. Малкият се кикоти, а тя го гледа с неподправена нежност.
– Беше много смешно, Нана! – възкликва детето.
Нана го спира с усмивка, в която обаче се чете лека умора: – Чакай, изслушай и този. Учителката казала на Темел: „Кажи ми десет диви животни“. Темел започнал: „Лъв, тигър, вълк...“ Знаеш ли какво казал след това?
Юсуф я гледа с очакване: – Какво? Лисица ли?
– Казал: „И още шест орела!“ – Нана избухва в смях, а Юсуф се включва весело.
– Значи цяла нощ си чела вицове в интернет, защото не ти се спеше? Така ли е? – пита Юсуф, проницателно за малката си възраст.
– Да, миличък – гали го тя нежно. – Винаги ще бъде така. Винаги ще се смеем. Без стрес. – Тя го целува по челото. – Хайде сега, време е за училище. Като се върнеш, ще ти разкажа още.
– До после, Нана! – маха Юсуф.
– До после, малко птиче.
Щом вратата се затваря, Нана тръгва към стълбите, но внезапно застива. Поглежда към горния етаж и лицето ѝ помръква. – Спри, Нана – прошепва тя на себе си. – Не отивай по-нататък. Там горе е опасна зона. Радостта ти веднага ще изчезне.
В ума ѝ изплува споменът как тайно вдъхваше аромата от дрехите на Яман и как гласът му я пресече: „Какво правиш тук?“ – Свършено е – отсича тя, опитвайки се да събере сили. – Ще стоиш далеч от него. Но какво ще правя със свободното си време? – Тя се замисля за миг и очите ѝ светват. – Намерих го! Ще помагам на кака Адалет в кухнята. Да!
Нана влиза в кухнята с престорена бодрост. Адалет я посреща топло, но Айнур само я измерва с кисел поглед. „Виж я само, смее се с такова величие още от сутринта“, мисли си злобно Айнур.
– Имаш ли нужда от нещо, дъще? – пита Адалет.
– Не. Дойдох да ви помагам днес! – засмива се Нана.
Адалет маха с ръка: – Не се изморявай, чедо. Ние свършихме всичко, няма нужда. Ако излезе нещо, ще те повикам, обещавам.
– Трябва ли ви лук? – настоява Нана.
Айнур промърморва под нос: „Мисли си, че е голяма работа, защото ще нареже две глави лук... Само въпрос на време беше да се натрапи и тук.“
– О, лукът... – сепва се Адалет. – Да, ще ни трябва. Ако искаш, нарежи две-три глави.
– Разбрахме се! – казва Нана и започва енергично да бели. – И докато работим, ще ви разказвам вицове. Вече дори лукът не може да ме разплаче, како Адалет. Отсега нататък само ще се смеем. Без стрес! Как е, научила съм го, нали?
Айнур само промърморва със сарказъм: – Ефективно... много...
В кабинета си Яман е потънал в документи, когато леля му влиза тихо. Той веднага се изправя в знак на уважение.
– Виждам, че работиш усилено, слава на Бога – усмихва се тя. – Нека Бог пази теб и моя Юсуф.
Тя тръгва да излиза, но спира на прага и го поглежда изпитателно: – Добре ли е бавачката? Видя ли я днес? Снощи беше пребледняла като платно. Сигурно още не може да превъзмогне случилото се.
Яман застива за секунда, лицето му става непроницаемо: – Не съм я виждал.
– Добре тогава, сине. Няма да те бавя повече. Лека работа.
Лелята излиза, а Яман остава сам с мислите си. Думите ѝ „пребледняла като платно“ кънтят в съзнанието му, а маската на ледено безразличие започва бавно да се пропуква.
Мислите му са прекъснати от звъна на телефона му. Яман вдига, а гласът от другата страна звучи притеснено: – Господин Яман, обаждам се във връзка с търга за корабите в Русия.
Яман свива вежди: – Има ли проблем? Нали трябваше да изпратите документите на преводач?
– Не можах да ги изпратя, не исках да действам без ваше разрешение – обяснява мъжът. – Разбрахме нещо обезпокоително. Говори се, че всички свободни преводачи са били „купени“ от конкурентна фирма, която също участва в търга. Дори тези, с които работим постоянно, са в списъка им.
Яман изрича с ледено презрение: – Тези хора нямат ли понятие от бизнес етика?
– За съжаление, не. С ваше позволение ще се опитам да намеря надежден човек, който не се занимава професионално с това, но владее езика съвършено.
Яман фиксира вратата на кабинета си с едва забележима, хищна усмивка: – Не се трудете. Вече намерих преводач.
В кухнята Нана продължава своя „маратон“ от вицове, докато енергично реже зеленчуци. – Още един въпрос! – възкликва тя, поглеждайки към Адалет. – Знаете ли коя операция лекарите правят със сълзи на очи?
Айнур я стрелва с поглед, изпълнен със скрита отрова: „Всичко, което знам, е че една мозъчна операция би ти дошла много добре.“
– Нямам представа, дъще, коя е? – смее се добродушно Адалет.
– Операция на... луковицата! – Нана посочва купчината нарязан лук и двете избухват в смях. – Ето, свърших с лука. Сега какво да правя?
Адалет оглежда работата ѝ с възхищение: – Браво, моето момиче! Господ да благослови ръцете ти. Справи се отлично!
Айнур подхвърля със сарказъм: – Похвално! Колко си талантлива... почти като истинска готвачка!
Нана не ѝ обръща внимание и посяга към брашното: – Мога да се оправя и с това.
– Не, не, дъще, сигурно си се изморила – опитва се да я спре Адалет. – Ние ще го направим, няма нужда.
Но Нана е упорита. Тя не иска да оставя ума си да блуждае към втория етаж: – Изобщо не съм изморена! Искам да помогна, вече научих някои неща.
Айнур подклажда огъня с мазна усмивка: – Остави я, сестра Адалет. Щом казва, че знае... Нали ти хареса как наряза лука? Сигурно и тестото ще разточи така „майсторски“.
– Не ми вярваш ли, како Адалет? – пита Нана с престорена обида.
– Не, мила, не е това... – започва Адалет, но в този момент на прага се появява Дженгер. Гласът му е равен, но носи неоспорима тежест.
– Господин Яман те вика, Нана.
Нана застива, а усмивката ѝ бавно изчезва: – Невъзможно... не, не мога да отида. Имаме много работа тук.
– Той има задача за теб и каза да отидеш в кабинета му веднага – прекъсва я Дженгер, без да оставя място за възражение.
Нана оставя брашното, раменете ѝ се напрегнати: – Връщам се веднага, сестра Адалет.
– Не бързай, чедо, гледай си работата – изпраща я Адалет.
Нана излиза от кухнята, а сърцето ѝ отново започва да препуска. Тя се опитваше да избяга от него чрез работа, но капанът на Яман винаги се затваряше точно навреме.
Нана влиза в кабинета, стиснала юмруци, и фиксира Яман с предизвикателен поглед.
– Защо ме повика? – пита тя, а гласът ѝ е остър като бръснарско ножче. – Нали вчера ми каза да стоя далеч от теб? Сестра Адалет ме чака в кухнята, има нужда от мен.
Яман повдига вежди с лека, иронична усмивка: – Ти? Ще ѝ помагаш?
– Да, защо да не може? – сопва се тя.
– Може, разбира се – кимва той и подхвърля една папка на бюрото. – Но сега ще помагаш на мен. Този текст в архива трябва да се преведе. Веднага.
Нана го поглежда с недоверие: – Защо не наемеш професионален преводач?
– Защото документите са поверителни – отсича Яман, а погледът му става тежък. – Ето защо се налага да те изтърпя. Не се притеснявай, ще получиш допълнително възнаграждение за труда си.
Нана издиша тежко, очите ѝ искрят: – Не това имах предвид! Не е нужно да ми плащаш. Знаеш ли какво казва Назим Метин? „Който плаща на гайдаря, той поръчва музиката“. Но ти няма как да разбереш тези думи, защото дори не знаеш как да се смееш.
Тя посяга да вземе папката, за да излезе, но гласът му я спира като бариера: – Не отиваш никъде! Ще превеждаш тук.
– Абсурд! – възкликва тя. – Главата ми няма да работи в тази стая.
– Текстът е пълен с технически термини – казва Яман със спокойствие, което я влудява. – Ако си тръгнеш, ще се връщаш през пет минути да ме питаш за значенията. Седни там.
Нана промърморва нещо под нос и се отпуска в креслото с бунтарско изражение. Тя не забелязва, че Яман държи телефона си и записва всяка нейна дума.
– Какво каза? – пита той, гледайки я право в очите.
– Нищо – сопва се тя и забива поглед в документите.
Яман включва записа и стаята се изпълва с гласа на Нана, който звучи някак жално в тишината: „Дивакът казва „ела“ – и аз идвам. После казва „върви си“. Каква съм аз – бавачка или робиня? Господи, какъв е моят грях?“
Нана замръзва. Бузите ѝ пламват в алено, а маската ѝ на безразличие се пропуква. Яман я фиксира с леден, пронизващ поглед, чакайки обяснение.
– Хайде де... още не сме започнали – измърморва тя, опитвайки се да скрие смущението си. – Времето тече.
Тя грабва химикалката и се навежда над листа, сякаш животът ѝ зависи от този превод. Яман само изпуска тежка въздишка и се връща към работата си, но напрежението между тях може да се разреже с нож.
Айше разказва на сестра си за признанието на Ферит, а Неше едва се сдържа на стола си.
Неше възкликва с пламък в очите: – Виж го само Ферит! Животът е кратък, а той иска само теб. Колко красиво го е казал! И...? Какво му отговори?
Действието ни връща назад – в спомена за разговора им в полицейското управление. Ферит седи срещу Айше, вперил в нея тежъкия си, изпепеляващ поглед, сякаш това са последните му думи.
Ферит говори с неочаквана нежност: – Когато те гледам в очите, виждам същата жена, в която се влюбих от пръв поглед. И която никога не спрях да обичам. Твоята сила, красотата ти, начинът, по който мълчиш... Всичко това си ти, Айше. Затова те питам: ще се съгласиш ли да прекараш остатъка от живота си с мен?
Айше застива. Устните ѝ се разтварят, за да кажат нещо, но думите засядат в гърлото ѝ. Объркана и уплашена, тя просто... става и побягва.
Обратно в настоящето:
Неше подскача от недоверие: – Не вярвам! Избягала си?! Айше! Човекът направо уцели в десетката! Всяка друга жена би онемяла!
Айше признава тихо, свеждайки глава: – Няма да лъжа. Направи ми впечатление. Но това е Ферит. Той е... труден. Не знаех дали казва истината, или е поредната му игра.
В същото това време в участъка Волкан и Ферит обсъждат ситуацията.
– Значи... избяга? – пита Волкан, повдигайки вежди.
Ферит се усмихва с лека ирония: – Избяга толкова бързо, че спокойно можеше да спечели олимпиада.
– Тогава защо си толкова доволен?
– Защо не каза „не“ – отговаря Ферит със самочувствието на хищник, който знае, че плячката му е близо. – Знаеш каква е Айше, когато не иска нещо. Погледът ѝ може да замрази водата. Може да те смаже с една дума. А днес... тя не направи нищо от това.
Той свежда поглед, усмихвайки се под мустак.
– Видях в очите ѝ нещо друго. Не беше гняв. Беше страх. А зад този страх се криеше нещо друго. Повярвай ми, Волкан. Видях как ми казва: „Да, Ферит“.
Ферит не се отказва. При всяка среща той притиска Айше до стената с въпроса си.
– Кажи го – изрича той с надежда, гледайки я право в очите. – Една дума. Само една.
Но Айше винаги намира пролука, за да се изплъзне. Сменя темата, прави се на глуха, тръгва си без обяснение. Бронята ѝ е здрава, но започва да се пропуква.
Неше я прекъсва в мислите ѝ: – Още колко ще бягаш от него?
– Самата аз не знам какво чувствам – въздъхва Айше.
– Тогава го напиши. Направи списък. Плюсове и минуси на Ферит. Може би тогава ще ти светне.
Айше не отговаря, но ръката ѝ машинално посяга към химикалката. Може би това е единственият начин да подреди хаоса в главата си.
