В епизод 717 на „Наследство“: В спалнята на Яман става горещо. Нана, потънала в мисли по Яман, помирисва пуловера му, търсейки утеха в аромата му. Но Къръмлъ я хваща на място! Тя трескаво се оправдава, но леденият му поглед казва всичко – Яман не вярва на лъжите ѝ, а примката около сърцето му се затяга.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 718 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Изтощена след готвенето в кухнята, Нана губи съзнание и е откарана в болница. При завръщането си в имението Нана се озовава в клопка, от която няма измъкване! Яман открива, че докато целият свят го е смятал за мъртъв, Нана е изляла душата си в гласово съобщение, изпълнено с болка и отчаяние. Думите „Не можеш да ме оставиш!“ отекват в кабинета, а Яман настоява за незабавно обяснение. Дали Нана ще успее да скрие истината зад маската на загриженост за Юсуф, или ледената стена между двамата най-после ще се пропука?
Айше приема поканата на Ферит за закуска – не за да се сближи с него, а за да го унижи. Тя му съобщава, че се връща при Корай, което го шокира. Това е отмъщение за манипулациите му.
Ферит се опитва да я спечели обратно, като ѝ изпраща цветя и извинителни бележки, но всеки букет отива в кошчето.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Нана се прибира, натоварена с тежки торби от пазара. Яман я засича на входа и веднага смръщва вежди.
– Това можеше да го направи Дженгер. Защо се уморяваш напразно? Трябва да мислиш за Юсуф – казва той, опитвайки се да скрие загрижеността си зад строгия си тон.
– Правя го именно заради Юсуф – отвръща Нана с плам в очите. – Това е мой обет за здравето на скъпото ми момче. Днес аз ще приготвя вечерята!
Яман хвърля подозрителен поглед към покупките и повдига вежда.
– Надявам се, че не си събирала гъби от гората...
– Не се притеснявай, няма гъби – отсича тя с усмивка.
– Гледай да не забъркаш някоя смес от сол и захар. Не ги бъркай пак, че ще намериш начин да ни отровиш. По-добре остави това на Адалет.
Нана го изглежда предизвикателно, хващайки здраво торбите.
– Не се опитвай да ме спреш! Ще готвя аз, обетът си е мой. Това е! – тя подминава Яман с едно нацупено „Хм!“, а той остава след нея, изпускайки тежка въздишка, докато на лицето му се прокрадва едва забележима усмивка.
Нана влиза в кухнята и поздравява всички с необичаен ентусиазъм. Дженгер веднага се втурва към нея:
– Защо сте ходили на пазар, госпожице Нана? Аз щях да се оправя.
– Нана ще готви днес за всички – обяснява Адалет. – Направила е обет заради Юсуф.
– Исках сама да избера продуктите – добавя Нана, докато Айнур я наблюдава с нескрито недоверие. – Аз ще поема всичко!
– Добре тогава. Ако имате нужда от нещо, аз съм в задния двор, дойдоха да косят тревата – казва Дженгер и излиза.
Айнур се подпира на плота и я измерва с поглед:
– Ти пък откога знаеш да готвиш?
Нана победоносно размахва телефона си пред носа ѝ:
– Тук са рецептите! Ще ги гледам и ще готвя по тях.
– Чух го, но не го вярвам – подхвърля подло Айнур.
Нана сваля палтото си, вдига косата си на небрежен кок и започва да връзва престилката си с грейнало лице. „Трябва да изглеждам като истинска готвачка“, казва си тя под носа. Скоро обаче ентусиазмът среща реалността – докато бели картофите, ножът се отплесва и тя леко порязва пръста си. Адалет веднага се втурва да я прегледа, но Нана е твърдоглава и продължава.
Когато идва ред на пилето, Нана се засилва да го пусне цяло в тенджерата. Адалет извиква, спирайки ръката ѝ в последния момент:
– Дъще, спри! Не се слага така цяло.
– А как тогава? – пита объркано Нана.
– Трябва да се нареже на малки парчета и чак тогава се слага.
Нана взима друго пиле и започва да го оглежда замислено. „По-добре да го нарежа, както казва тя“, мисли си Нана, докато се бори с месото под зоркия поглед на Адалет.
В кухнята влиза Акча. Айнур веднага скача на крака.
– Какво става тук? Мобилизация ли е обявена? – пита Акча, оглеждайки хаоса. – Какво е това състояние на кухнята?
– Госпожо, Нана ще готви днес за всички. Дала е обет – обяснява Айнур с ехидна нотка.
Хала я изглежда с пренебрежителна, насмешлива усмивка и излиза, без да каже дума.
– Готова ли е супата, како Адалет? – пита Нана, бършейки чело.
– Чакаме да поври, дъще.
– Все пак мисля, че с целите пилета щеше да е по-добре... – мърмори Нана, докато Айнур доволно си хрупа семки отстрани и я наблюдава как се измъчва.
Следващото предизвикателство е лукът. Очите на Нана се пълнят със сълзи, тя плаче неутешимо, опитвайки се да реже главите от възможно най-голямо разстояние, за да спаси погледа си... но не подозираше, че най-трудната част от вечерята тепърва предстои.
Кухнята вече не прилича на място за готвене, а на истинско бойно поле. Нана се бори с тестото, което се разтича между пръстите ѝ като жива кал. Адалет наблюдава с тревога и я прекъсва:
– Сложила си твърде много вода, дъще!. Сложи още брашно, за да се сгъсти, иначе нищо няма да излезе.
– Добре, добре... – мърмори Нана, докато се опитва да овладее лепкавата маса.
– Добави още малко – насърчава я Адалет, докато Айнур подхвърля отровно: – Колко часа вече кисне в тази кухня и нищо не е завършила? Пълна некомпетентност!
Нана спира за миг и поглежда отчаяно към хаоса около себе си: – Казах, че ще направя всичко сама... а вижте докъде стигнахме. Обетът ми няма да бъде приет, нали получих и твоята помощ, како Адалет.
– Не се притеснявай, аз само ти казвам какво да правиш – успокоява я Адалет. – Важното е твоето старание и намерението в сърцето ти.
В този момент Юсуф нахлува в кухнята с радостен вик: „Нана!!!“. Нана веднага оставя тестото и го обсипва с целувки.
– Дойде ли, птиче мое? Още не съм излязла от кухнята, а ти вече се върна от училище.
– Няма нищо, сигурен съм, че ще е много вкусно! Отивам в стаята си – отвръща малчуганът и изтичва навън.
Нана затваря очи с нежност и изпраща въздушна целувка след него... но точно в този момент на вратата се появява Яман. Целувката „каца“ право върху него, оставяйки го напълно вцепенен. Яман я гледа смаяно, после оглежда разхвърляната кухня.
– Война ли е избухнала тук? Бомба ли е паднала?
– Не може да се готви добре, без да се създаде малко безпорядък – отвръща Нана, опитвайки се да запази достойнство сред облаците брашно.
– И кой го каза това? Някой грузински философ ли?
– Да! Каза го голямата грузинска философка Нана Мариам!
Яман изпуска тежка въздишка и излиза, а Нана, щом остава сама с Адалет, избухва: – Не мога! Нищо не се получава!
– Не вярвай на това, моето момиче – хваща я за ръцете Адалет. – Ще се получи. Дай ми го, ще го направим заедно. Слагаме малко брашно, за да му дадем форма...
Юсуф се връща, смеейки се на гледката, а Яман влиза отново за чаша вода. – Чичо, направи ни снимка с Нана! – моли детето. Яман поглежда към Нана, чието лице е нацапано с брашно, и омеква: – Разбира се, юначе.
Той взема телефона, а Нана и Юсуф позират. – Нана, усмихни се! – подтиква я Юсуф. Яман снима и подава телефона на малкия. Нана целува Юсуф по бузата, грейнала от щастие. Яман наблюдава за миг тази идилия, в сърцето му се прокрадва непозната топлина, но бързо се обръща и излиза. Нана го изпраща с поглед, в който се чете лека тъга.
– Сега ще натоваря тенджерите в колата – казва решително Нана след малко.
– Не е нужно, ще кажа на г-н Дженгер. Уморена си, детето ми – спира я Адалет.
– Искаше ми се да го направя сама...
– Какво ти казах? Важно е намерението. Храната ще бъде раздадена на нуждаещите се и Бог ще приеме твоя обет. Ти успя!
Нана избърсва ръцете си в престилката: – Но още не съм приключила. Ще подредя масата. Първо ще отида до кабинета при него и се връщам. Пак ще се държи като дивак, но няма значение... няма измъкване от мен!
Адалет се усмихва, а Нана тръгва към кабинета на Яман, без да подозира, че една пропусната дума може да промени всичко тази вечер.
Нана влиза в кабинета, стъпвайки внимателно, но с решителност в погледа. Яман дори не вдига глава от документите си.
– Дойдох да те проверя. Добре ли си? – пита тя, спирайки пред бюрото му.
– Добре съм. Ще бъда още по-добре, ако ме оставиш на мира – отрязва той, без да я поглежда. – Извинявай, но имам работа. Трябва да работя.
– Ще изляза, но първо ми кажи... взе ли си лекарствата? Лекарствата, Яман!
– Взех ги. А сега ми се махни от пътя – той се изправя рязко, закопчавайки сакото си.
Нана го оглежда от горе до долу, скръстила ръце: – Защо си се облякъл така? Да не би да отиваш някъде?
– В компанията, ако нямаш нищо против.
– Имам против! – застава тя пред вратата като жива бариера.
– За какво говориш изобщо? Мръдни се!
– Докторът не ти ли каза да почиваш? Още не си се възстановил напълно. Не можеш да тръгнеш така. Никога ли не мислиш за семейството си? Ами ако се случи нещо лошо по пътя?
Яман спира, изражението му внезапно омеква, а в очите му пробягва странен пламък. – Всъщност си права. Трябва да помисля за семейството си... и за здравето си.
– Колко хубаво го каза – усмихва се доволно Нана, мислейки си, че е победила.
– Ела... нека поговорим на четири очи по този въпрос – казва той и я насочва към стаята на Нана.
– Така е по-добре. Няма нужда да се държиш като дивак. Нека поговорим като хора.
– Благодаря ти, че се грижиш за здравето ми – казва Яман с равен глас, докато се измъква към вратата. – Взимам го под внимание.
Преди Нана да разбере какво се случва, той излиза и завърта ключа.
– Какво правиш? Дивак! Отвори вратата! – крещи тя, дърпайки дръжката.
– Започвам с това да защитя собствения си разсъдък! – провиква се той от другата страна.
– Измами ме! Отвори веднага! Заключи ме като престъпница! Отвори!
– Ще се чувствам много по-добре, когато съм далеч от теб, в това няма съмнение – подхвърля той хладно и тръгва по коридора.
– Отвори! Отвори вратата! – Нана блъска по дървото с юмруци.
– Стой там и се вразуми! – гласът му вече заглъхва.
– Аз съм с ума си! Пусни ме да изляза! Пусни ме! Пусни ме!
Минават минути. Нана спира да блъска, настава тишина. Изведнъж стъпките на Яман се чуват отново – бързи, напрегнати. Той спира пред вратата, уплашен от внезапното мълчание.
– Добре ли си? Говори! Отговори ми! – гласът му трепери от неочаквана паника. – Добре ли си?!
Яман отваря вратата и вижда Нана просната на земята в безсъзнание.
Без миг колебание, той я вдига на ръце и потегля към болницата. По целия път погледът му е прикован в нея – бледото ѝ лице, пресъхналите усти, пръстите, впити в дланите в конвулсивен спазъм. Когато тя най-сетне отваря очи, първите ѝ думи го срязват:
– Трябва да се върна... Обядът... още не всичко е готово.
Яман я гледа с недоумение, но в гласа му, противно на обичайното, се долавя повече грижа, отколкото гняв:
– Наистина ли мислиш за обяда, когато едва стоиш на краката си?
Действието се връща в имението. Яман и Нана са се върнали от болницата. Яман седи на дивана вгледан в някакви документи, а Нана сладко си похапва бисквитка.
В този момент звънецът иззвънява и Дженгер отива към входната вратата.
– Пристигна новият телефон, който поръчахте, господин Яман – съобщава Дженгер, след като изпраща куриера. – Остави го в кабинета – нарежда кратко той.
Нана пребледнява в секундата, в която вижда устройството. В очите ѝ се чете паника. Спомня си гласовото съобщение, което записа в миг на пълно отчаяние, веднага щом чу новината за неговата „смърт“: „Не можеш да си отидеш, не можеш да ме оставиш... не можеш да отидеш никъде. Ако беше пред мен в този момент, имам толкова много неща да ти кажа...“
Яман я поглежда изпитателно: – Изглеждаш бледа. Нали се нахрани? Нана не отделя очи от него, вцепенена от ужас. – Защо ме гледаш така? – пита той, сбърчвайки вежди. – Аз... аз забравих да се обадя на Пънар! – отвръща тя и тичешком изкачва стълбите към втория етаж.
Яман я изпраща с недоумяващ поглед. През това време Дженгер оставя телефона на бюрото и излиза.
Нана се вмъква в кабинета като сянка и грабва телефона: – Трябва да изтрия това съобщение... веднага! Веднага!
– Какво ще триеш веднага? – гласът на Яман я кара да подскочи. Той стои на прага, студен и проницателен. – Какво се опитваш да направиш? Каква е целта ти?
Нана замръзва, докато той бавно взема телефона от ръцете ѝ. Оказва се, че това е гласова поща, оставена от нея. Яман пуска записа и гласът ѝ, разкъсван от ридания, изпълва стаята: „Не можеш да си отидеш, не можеш да ме оставиш...“
Яман я фиксира с тежък поглед, а Нана извърща глава, неспособна да издържи на напрежението. – Какво е това, което толкова искаше да ми кажеш? – пита той.
– Щях да ти кажа... че трябва да живееш заради Юсуф – започва тя, гласът ѝ трепери, докато измисля оправданието си. – Да ти напомня за обещанието, което даде на брат ми. Исках да кажа, че не можеш да умреш. Това е всичко.
– Ако е било само това, защо толкова държеше да изтриеш съобщението и аз да не го чуя?
Нана поема дълбоко въздух, очите ѝ се насълзяват. – Защото... защото в онзи момент бях слаба. Тъкмо бях научила новината за смъртта ти и бях сломена. Бях безпомощна. Не исках да ме познаваш такава. Това е.
Тя излиза забързано от кабинета, оставяйки Яман сам сред тишината.
Айше седи на масата в дома на Ферит, привидно погълната от вкусната закуска, която той лично е приготвил за нея. Тя прие поканата му, но не за да му даде надежда, а за да му даде урок, който никога няма да забрави.
– Имаш право... – започва тя спокойно, с глас, в който се долавя фалшиво вълнение. – Всичко, което се случи напоследък... силно ме разтърси. Сякаш някой отвори нова врата пред мен. Видях неща, които преди отказвах да забележа. Животът е кратък, а аз... не искам повече да потискам това в себе си.
Ферит се изпъва в стола.
– Не го потискай. Кажи го, Айше. Каквото и да е – насърчава я той нежно, а сърцето му бие лудо в гърдите.
– Това ми се върти в главата отдавна – продължава Айше, без да трепне. – Борех се, отричах, но сега... не искам повече да бягам от чувствата си.
– Не бягай – шепне Ферит и на устните му се появява лека, самодоволна усмивка. – Просто го изречи.
Айше го фиксира с тежък, пронизващ поглед. Замълчава за миг, сякаш събира смелост да разкрие душата си.
– Реших да се върна при Корай.
– Какво?! – Ферит скача от стола като ужилен, напълно шокиран. – Ти?! При онзи... при онзи безсрамник?!
– Да – отговаря студено Айше, а на лицето ѝ изплува тънка, отровна усмивка. – Ти ме подтикна към това. Събуди в мен старите чувства. Благодаря ти, Ферит. Корай е човекът, на когото наистина вярвам. Той беше до мен, докато ти си играеше игричките. Той не ме предаде. А и освен това... ние сме семейство. Това е най-доброто и за Дога.
Ферит я гледа, сякаш някой му е зашлевил шамар. Думите засядат в гърлото му, а в погледа му се чете паника. Маската му на загрижен влюбен започва да се пропуква.
– Ти... знаела си? – пита той едва чуто, почти с шепот. – Чула си всичко?
Айше се изправя бавно, облича якето си и грабва чантата с рязко движение.
– Разбира се, че знаех – отсича тя, а гласът ѝ реже като бръснач. – Предпочитам да ослепея и оглушея, отколкото да гледам как се опитваш да ме манипулираш. Драмата е по-добра от комедията, нали? Такъв голям артист ли се извъди? Мислеше, че ще ми изрецитираш няколко реплики за смъртта и ще ти простя всичко?
Тя прави крачка към него, притискайки го с присъствието си.
– Мислеше се за по-хитър от мен, но аз те надиграх. Приятна закуска, Ферит!
Без да каже нито дума повече, тя излиза и затръшва вратата зад себе си. Ферит остава вцепенен, с юмруци, стиснати до побеляване. По лицето му преминава тъмна сянка – смесица от ярост, срам и непозната досега болка.
Сцената се пренася в полицейското управление. Ферит, в отчаян опит да измоли прошка за подлата си манипулация, изпраща огромен букет. Към него е закрепена малка бележка: „Аз съм едно магаре. Прости ми.“
Айше дори не вдига очи от документите си. Тя поема букета с каменно изражение и докато Ферит я наблюдава скришом от прага, тя просто го пуска в коша за боклук. Без звук. Без емоция.
Минута по-късно се появява нов пратеник с още по-пищни цветя. Бележката гласи: „Знам, че ми се сърдиш и че изхвърли цветята в коша. Приеми извиненията ми.“
Вторият букет полита право при първия.
– Цветята няма да поправят нищо... – подхвърля ледено Айше, знаейки отлично, че той е наблизо и я слуша.
Не минава и миг, и нов букет заема мястото си на бюрото ѝ. Този път бележката е по-дълга: „Знаех, че ще кажеш, че цветята няма да помогнат и че ще ги изхвърлиш. Но какво друго ми оставаше да направя? Прости ми.“
Кошът вече прелива, стъблата стърчат грозно от него. Айше става рязко, отваря прозореца с отривисто движение и без дума изхвърля целия куп цветя навън, сякаш са обикновен отпадък.
Но Ферит не се предава. Появява се последният букет, а бележката в него е провокативна: „Какво са ти виновни цветята, госпожо комисар?“
Този път Айше губи търпение. Тя грабва букета, прекосява залата с решителни крачки и го захвърля с гняв върху бюрото на Ферит, право пред лицето му.
– Не искам цветята ти! Не искам и извиненията ти! – изригва тя, а очите ѝ метат светкавици.
– Айше, моля те... изслушай ме... – Ферит протяга ръка към нея, гласът му трепери от безсилие.
– Няма никаква Айше! Забрави името ми! – отсича тя и излиза, оставяйки го сам в тишината на кабинета.
Ферит остава застинал, с лице на човек, който твърде късно е разбрал, че е разрушил моста, по който единствено е можел да се върне към щастието.
Ферит не се дава лесно. След поредицата от неуспешни опити с цветя и бележки, той се явява лично, решен да погледне Айше в очите и да се опита да събере парчетата на това, което сам съсипа.
– Наистина съжалявам – изрича той тихо. – Разкайвам се за всичко. Не исках да те наранявам, не исках да си играя с чувствата ти. Позволи ми да обясня, моля те.
– Ферит, нямаме какво повече да си кажем – отговаря хладно Айше, но гласът ѝ леко претреперва, издавайки вътрешната ѝ буря. – Ти ме излъга. Превърна ме в инструмент в някаква твоя болна игра. Беше подло.
– Мислиш, че съм те излъгал? – прекъсва я той, впивайки поглед в нейния.
– А не си ли? Гледаше ме в очите и изричаше неща, които сам знаеше, че са фалшиви. Да, излъга ме! – хвърля тя обвинението като камък.
Ферит поема дълбоко въздух, сякаш се опитва да овладее прилива на емоции, който го залива.
– Грешиш, Айше. Много грешиш. Да, използвах ситуацията като претекст, защото не виждах друг изход. Но не излъгах, когато говорех за чувствата си. В какво те излъгах? В това, че животът е кратък? Че трябва да казваме на близките си какво чувстваме, преди да е станало твърде късно?
Той прави крачка към нея, скъсявайки дистанцията до минимум, и я приковава с погледа си.
– Може би начинът беше погрешен. Може би прекалих. Но всяка дума, която ти казах тогава, беше истина. Животът е кратък, Айше. И няма да мръдна оттук, докато не го кажа ясно: ти си единственото нещо, което желая в този свят. Ти. Само ти.
За миг настава тежка тишина. Айше извърща глава, не искайки той да види опасния блясък в очите ѝ. Сърцето ѝ бие лудо, но маската на лицето ѝ остава непоколебима.
– Може и да казваш истината – отговаря тя накрая, почти на себе си. – Но истинските чувства заслужават уважение. А ти погледна на моите като на разменна монета. И точно това не мога да ти простя.
