В епизод 716 на „Наследство“: Яман най-накрая се завръща у дома, където го очаква трогателно посрещане. Веднага след това, вместо да бъде благодарна на Нана, Акча намира още причини да я критикува и да бъде недоволна от нея.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 717 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Напрежението в имението ескалира! Акча е ядосана на Нана и ѝ забранява да се доближава до ранения Яман. Но бавачката, вярна на ината си, отказва да се подчини на заповедите на лелята.
Междувременно Айше разкрива фалшивия театър на Ферит. Тя разбира, че „депресията“ му е просто трик, за да я спечели обратно. Гневът ѝ е неописуем и тя решава да му даде горчив урок.
В спалнята на Яман става горещо. Нана, потънала в мисли по Яман, помирисва пуловера му, търсейки утеха в аромата му. Но Къръмлъ я хваща на място! Тя трескаво се оправдава, но леденият му поглед казва всичко – Яман не вярва на лъжите ѝ, а примката около сърцето му се затяга.
Ще успее ли Нана да скрие любовта си, или този миг на слабост ще промени всичко завинаги?
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Действието продължава от предния епизод. Полицаят, който пристигна с Ферит, за да запише показанията на Нана и Яма, прибира документите си и излиза тихо. Нана се изправя, опитвайки се да избегне напрежението, което тегне във въздуха. – Ако приключихме, аз ще се върна при Юсуф.
– Благодаря ти, Нана. Можеш да вървиш – кима Ферит.
Яман не отделя поглед от нея, докато тя излиза. Щом вратата се затваря, Ферит се обръща към приятеля си с широка, малко провокативна усмивка: – Уау, уау, уау! Яман, показанията ви бяха като от любовен роман. Истинска сага! Има всичко в нея – мистерия, екшън, напрежение... А какво друго има още? Има търсене, има спасение. И най-вече – има огромна саможертва.
Яман го стрелва с хладен поглед, но Ферит не се предава: – Има много неща, нали? Не го ли виждаш? Яман, за бога, никой не прави такива жертви за друг без причина. Нана беше плътно до теб през целия този кошмар. Спомняш ли си какво ми каза веднъж, че вървиш съвсем сам по своя път? Яман се замисля, а лицето му остава като изсечено от камък. – Е, отстрани изглежда, че двамата с нея извървявате този път заедно – добавя Ферит.
Яман повдига вежди, видимо изненадан от директността му. – Беше просто... неочаквано стечение на обстоятелствата – отрязва той. – Няма нужда да влагаш допълнителен смисъл.
В този момент Нана се връща към кабинета, но спира пред вратата, чувайки гласовете им. – Никога не съм виждал човек, който се е изправил очи в очи със смъртта и още да не оценява смисъла на живота – продължава Ферит. – Виж мен например. Разбрах, че да те загубя е най-ужасното чувство. Дано Бог никога не ни подлага на това отново. Научих си урока. Яман кима едва забележимо. Ферит не издържа, пристъпва напред и го прегръща силно.
– Обичам те, братко! Нямаше възможност да ти го кажа. Но както казах, няма да го държа повече в себе си. Нана слуша със затаен дъх зад вратата. – Хората не трябва да крият чувствата си – гласът на Ферит звучи сериозно. – Трябва да казват всичко, което носят в сърцето си. Трябва да го изкрещят! Животът е твърде кратък, Яман. Няма да кажа нищо повече.
Нана стои като вцепенена. Яман мълчи, а Ферит преглъща тежко емоцията си. Момичето решава да прекъсне момента и влиза плахо в стаята. – Извинете... забравила съм си телефона. Погледите на Нана и Яман отново се сблъскват – този път по-интензивно от всякога. Ферит ги наблюдава и усмивката му се завръща. – Е, време е Феро да изчезва.
– Ще те изпратя – казва Яман и двамата излизат от кабинета.
Нана се прибира в стаята си, но думите на Ферит ехтят в главата ѝ като камбана: „Хората не трябва да крият чувствата си... Трябва да кажат каквото чувстват вътре... Животът е кратък.“ Тя се отпуска на леглото, а пред очите ѝ изплува разговорът с Пънар: „Бягаш от себе си, Нана. Това са само оправдания. Това е любов!“ „Не споменавай името му! Знаеш ли думата „невъзможно“ на турски? Това сме ние двамата...“
Нана затваря очи и усеща как сълза се стича по бузата ѝ. – Вярно е... – промълвява тя сама на себе си. – Какво щеше да стане, ако беше умрял? Какво щеше да стане с мен, ако не бях му казала истината?
Тя осъзнава, че страхът от смъртта е нищо пред страха да останеш неразбран от човека, когото обичаш.
– Не пожела да отиде и в болница... Дали си е изпил лекарството? – говори си сама тя и решава да провери.
Щом излиза в коридора, тя се сблъсква челно с леля Акча. Тя я измерва с онзи свой специфичен, претеглящ поглед. – Не ти благодарих по-рано. Била си до племенника ми, подкрепяла си го... Благодаря ти за това. – Гласът на Акча внезапно става остър като бръснач. – Но аз съм негова кръв. Имах право да знам, че е жив. Нека този упрек остане в съзнанието ти.
Нана не свежда глава. Тя среща погледа ѝ с неочаквано достойнство: – Всъщност, ако ми бяхте повярвали от самото начало, може би нямаше да сте толкова непреклонна, лельо Акча.
Акча остава поразена от дързостта ѝ, но появата на Дженгер прекъсва напрежението. – Оттук, господин докторе – казва икономът и въвежда лекаря в стаята на Яман.
Нана се обръща към Акча: – Трябва да попитам за състоянието на господин Яман.
– Не е нужно, момиче. Ти върви да гледаш Юсуф – отсича Акча. – Мога да се справя и с двете – отвръща Нана твърдо. – Длъжна съм да знам, че е добре.
Нана влиза решително в стаята, оставяйки Акча да кипи от гняв в коридора. Вътре докторът приключва прегледа и се обръща към Яман: – Извадили сте късмет. Раната не е инфектирана. – Нека ви изпратя – казва Яман и отваря вратата, където буквално се сблъсква с Нана. Той повдига вежди, изненадан: – Ти какво правиш тук?
Нана го поглежда сериозно, без да трепне. – Какво искаш да кажеш? Предполагам, че си забравил. Аз направих операцията. Трябва да знам дали си добре. – Тя се обръща директно към лекаря: – Справила ли съм се добре, докторе?
Докторът кима с усмивка: – Има някои неща, на които трябва да обърнете внимание... – Кажете ми ги – прекъсва го Нана. – Ще направя всичко необходимо. – Не, не се меси – намесва се Яман с властния си тон.
Нана обаче го срязва с лек смях, в който се долавя инат: – Ще се меся! Имам право да следя възстановяването след тази операция, тъй като ти ме принуди да я направя.
Докторът се засмива тихо, впечатлен от волята ѝ. – Госпожицата очевидно е много инатлива. Затова давам рецептата на нея. Нана буквално я изтръгва от ръцете му. – Не се притеснявайте, докторе, всичко е под мой контрол. – Добре тогава. Скорошно оздравяване.
След като изпращат лекаря до вратата, Яман се обръща към нея с протегната ръка: – Дай ми рецептата. – Докторът я даде на мен – отвръща тя и я притиска до гърдите си. – Казах – дай ми я! – Няма. Забрави!
В този момент на входната вратата се звъни. Яман, който е до вратата отваря. Непознат мъж стои отвън. – Добър ден. Това ли е къщата на господин Яман Къръмлъ? – Да – отговаря Яман. – От погребалното бюро съм. Идвам да предам тези документи тук.
Настъпва ледена тишина. Нана поема документите, а лицето ѝ пребледнява. – Погребални документи? – Благодаря ви, лек ден – казва мъжът и си тръгва.
Яман я наблюдава, а в главата му ехтят думите на Ферит: „Животът е кратък... Кажи какво чувстваш...“ Нана гледа листата за смъртта на човека, който стои жив пред нея. Гневът и облекчението се смесват в нея. – Не ти трябват тези хартии! – казва тя с треперещ от емоция глас. – Ще ме влудяваш с твоите диващини още дълго време!
Тя скъсва документите на парчета пред очите му и се качва по стълбите, без да погледне назад. Яман остава долу, загледан след нея. В съзнанието му изплува гласът ѝ от онази нощ в хижата: „Знаеш ли, че умря и се роди отново? Опитвам се да направя най-доброто за теб. Няма да те пусна да си отидеш...“
Яман остава сам в антрето, а тишината в къщата става тежка от всичко, което двамата така и не посмяха да изрекат на глас.
Нана седи в стаята си, загледана в накъсаните парчета хартия от погребалното бюро. На лицето ѝ се изписва лека усмивка. Тя вдига очи към небето и прошепва: – Господи, ти чу молитвите ми... Благодаря ти! Слава на Бога, че е жив... – Тя се замисля за миг и добавя с надежда: – А може би и той самият ще се промени.
Тя поглежда часовника и веднага се намръщва. Тревогата за „Дивака“ отново я обзема. – Дали е изпил лекарството? Не, той няма да го приеме, ако не съм до него, за да го контролирам.
Нана се измъква тихо и отива в стаята на Яман. Спира на прага и го наблюдава как спи. Изглежда толкова различен, когато е спокоен – без ледения поглед и свитите челюсти. – Нима е заспал, без да вземе хапчетата? – шепне тя и се приближава до нощното шкафче. Проверява опаковките и отдъхва с облекчение. – Изпил ги е.
Но изведнъж сърцето ѝ спира. Яман лежи неподвижно, твърде неподвижно. – Защо не се движи? – претръпва тя от ужас. Накланя се над него, почти докосвайки лицето му, за да усети дъха му. – Жив е... Наистина започвам да ставам наркотичка. Или се казваше невротичка? Както и да е... – Тя се засмива тихо на собствената си обърканост.
Нана не може да откъсне очи от него. Вълна от нежност я залива и тя внимателно го завива, стараейки се да не наруши съня му. В главата ѝ зазвучава онази мелодия – музиката на две сърца, които бият в един ритъм, въпреки че целият свят ги разделя.
Пред очите ѝ изплуват моментите от гората... как го търсеше отчаяна, как викаше в тъмнината: „Няма те, няма те!“. После споменът за операцията, за неговата болка и нейната молитва: „Моля те, издръж!“. – Ах, Дивак такъв... Колко ме накара да страдам – въздъхва тя.
Погледът ѝ пада върху дивана, където са разхвърляни дрехите му. – Оставил е стаята си в пълен безпорядък. Точно като Юсуф – говори си сама тя с усмивка.
Нана започва да прибира нещата му с жестове, изпълнени с грижа. Сгъва палтото му, подрежда вещите на масичката. Взема пуловера му и изведнъж всичко изчезва. Тя си спомня момента в хижата, когато той я притисна към гърдите си в тъмнината. Тогава тя не се съпротиви, защото го позна – по онзи специфичен, мъжествен аромат, който беше само негов.
Нана не издържа. Тя вдига пуловера до лицето си и затваря очи. Вдишва дълбоко, поглъщайки мириса му – комбинация от борова гора, хладен вятър и нещо сладко, което я кара да изтръпне. Тя е в екстаз, изгубена в усещането за неговото присъствие.
– Какво правиш там? – изрича внезапно плътният, дрезгав глас на Яман.
Нана застива. Сърцето ѝ прескача удар. Тя се обръща рязко, все още притиснала пуловера до лицето си, и среща стъписания му поглед. Яман я гледа от леглото, напълно буден и изненадан, а тишината в стаята става толкова гъста, че може да се разреже с нож.
Яман изгаря Нана с поглед, докато тя стои с неговия пуловер, притиснат до лицето ѝ. Гласът му разрязва тишината на стаята: – Питам те нещо! Какво правиш, не чуваш ли?
Нана сепнато се опитва да дойде на себе си, а сърцето ѝ блъска в гърдите като затворена птица. – Какво... какво казваш? – заеква тя, опитвайки се да скрие смущението си.
Яман фиксира пуловера в ръцете ѝ с тежък, подозрителен поглед. – Питам те какво правиш с дрехите ми?
– Пуловерът ли? – тя го поглежда, сякаш го вижда за първи път. – А, това... това ли е твоят пуловер? Просто събирах нещата, за да не се меси мръсното пране с чистите дрехи. Винаги хвърляш всичко на земята!
– Гледай си работата – прекъсва я той ледено. – Адалет ще се погрижи за това.
Нана усеща как кръвта нахлува в лицето ѝ, но този път от гняв. Тя захвърля пуловера обратно на дивана с рязко движение. – Чудесно! Пак намери за какво да ми се разсърдиш. Вече не ми пука какво правиш! Винаги си гневен, винаги крещиш... Край! Повече няма да ти правя никакви услуги. Оттук нататък не ме интересува нито стаята ти, нито нищо!
Яман присвива очи, изправяйки се бавно в леглото. – Защо казваш, че не ти пука? Преди не говореше така.
„Той не ми вярва... мисля, че не повярва на нито една дума“, преминава като светкавица през ума на Нана.
– Правиш всичко това в този час... – продължава Яман, гласът му става все по-нисък и опасен. – Какво търсеше в стаята ми посред нощ? Мислиш, че няма да разбера?
– Дойдох да проверя дали си си изпил лекарството! – отсича тя, опитвайки се да си върне достойнството. – Тръгвам си сега, но ще се върна по-късно, за да проверя пак.
– Няма да се връщаш! Добре съм. Няма нужда – прекъсва я той, като погледът му за момент омеква, но гласът остава твърд. – Не е нужно да се тревожиш толкова за мен.
– Длъжна съм! – Нана го фиксира с пламнали очи. – Нали си чичо на Юсуф? Малкото птиче иска да си добре. Докато си болен, мой дълг е да се грижа за теб. Само заради Юсуф!
Тя се обръща и излиза от стаята с високо вдигната глава, затръшвайки вратата след себе си. Яман остава сам в тъмнината и промълвява под носа си: – Инатлива коза...
В коридора Нана се подпира на стената, опитвайки се да овладее дишането си. Ръцете ѝ още треперят. – Какво правя... Успокой се, Нана, успокой се! – шепне тя на себе си. – Трябва ми вода. Трябва ми ледена вода, преди да съм изгоряла отвътре.
Тя не подозираше, че Яман все още усеща присъствието ѝ в стаята, а ароматът, който тя търсеше в дрехите му, сега бе изпълнил мислите и на двамата.
Адалет седи в кухнята, когато Нана нахлува вътре, сякаш е бягала километри. Момичето грабва чаша и започва да пие вода с настървение, което притеснява Адалет. – Още малко... – издишва Нана и налива втора чаша.
Адалет я наблюдава с подозрение: – Къде си била, детето ми? Изглеждаш все едно имаш треска. Защо пиеш толкова ледена вода, ще те удари в главата!
– Просто ми е малко горещо – измънква Нана и се отпуска на стола до нея. Тя поглежда масата и се изненадва. – Защо ядеш по това време, како Адалет?
– Ах, моя мила, днес е специален ден. Нарича се Сахур. Утре ще постя, дано Бог приеме молитвите ми. – Знам – кима Нана. – И при нас се пости, не се яде и не се пие нищо. Но защо точно утре?
Адалет се усмихва благо, а очите ѝ се навлажняват: – Постя заради господин Яман. Дадох обещание, че ако се върне жив и здрав, ще постя в негова чест. Молитвата ми беше чута, слава на Бога!
– Како Адалет, сърцето ти е златно – промълвява Нана, трогната от предаността ѝ. – Бог да те благослови, дъще. Но знаеш ли, в нашата традиция постът не е само тялото да гладува. Сърцето също трябва да пости.
Нана повдига вежди, заинтригувана: – Сърцето също ли може да пости? – Разбира се! Ако само стомахът ти е празен, а сърцето е пълно със злоба или гордост, постът е напразен. Трябва да проявиш търпение, да спреш за миг, да оставиш всичко земно и да потърсиш убежище в Бога. Когато заспиваш и се събуждаш с Него... кой знае, може би тогава и сърцето ти ще прогледне.
Думите на Адалет отекват в душата на Нана. Пред очите ѝ изплува гората, тъмнината и отчаяният ѝ вик: „Къде си, Къръмлъ? Господи, моля Те, нека е жив! Помогни ми да го намеря!“ – Аз също дадох обещание – признава тихо Нана. – За да се оправи... заради Юсуф. Обещах, че ако всичко свърши добре, ще нахраня бедните. И искам да подготвя голяма семейна трапеза тук, в имението.
– Колко хубаво си го намислила! – отвръща Адалет. – Ще ти помогна. – Не, не! Искам да направя всичко сама – покупките, готвенето... всичко! – Няма да се справиш сама, мило дете. Нека го направим заедно. – А ще се признае ли оброкът ми тогава? – пита Нана със загриженост. – Важно е намерението, Нана. Красиво е да приемеш помощ по пътя си. Аз ще те наставлявам, няма нищо лошо в това. – Трябва да го направя – настоява момичето. – Първата ми работа утре са покупките.
Нана грабва лист и молив и започва трескаво да пише списъка, а в очите ѝ свети решителност, каквато само любовта може да вдъхне.
На следващата сутрин Юсуф изпраща Нана в антрето. Детето я гледа с обожание, но и с малко тревога. – Нана, ще ходиш на пазар без да си яла? – Трябва да бързам, малко птиче. Искам да свърша всичко, докато се върнеш от училище.
Тя започва нервно да опипва джобовете си. – Къде ми е списъкът? Тук ли е? А, ето го! – Нана прегръща силно Юсуф и го целува по челото. – До после, птиче! – До после, Нана!
Юсуф я изпраща с поглед и тича към кухнята, а Нана излиза от имението, готова да изпълни обещанието си. Тя обаче не подозира, че когато човек тръгне да изпълнява оброк, съдбата често му поставя изпитания, които не са записани в никакъв списък...
Сцената се пренася в полицейското управление. Ферит сяда срещу Айше, фиксира я право в очите и заговаря с глас, в който се прокрадва непозната досега сериозност и нежност: – През последните два дни мислих много... за всичко, което се случи, и през което преминахме заедно. Днес го разбирам по-добре от всякога: животът е само един кратък миг. Това, което сполетя Яман, можеше да се случи и на мен. В една секунда можех да се окажа на негово място – сам, ранен, на границата между живота и смъртта. Точно затова човек трябва да е близо до тези, които обича. Защото никога не се знае дали утрешният ден изобщо ще дойде. – Той се усмихва едва забележимо. – Затова утре ще закусим заедно. Аз лично ще приготвя всичко.
Айше го гледа, а в погледа ѝ се смесват вълнение и несигурност. В ума ѝ ехти обещанието, което му даде – че ще бъде до него, докато той се възстанови напълно. Тя кима бавно, а на лицето ѝ изгрява усмивка. – Добре – отговаря тя тихо. – Нека закусим заедно.
Вечерта настъпва над града. Айше приключва работа и излиза от офиса, но само след няколко крачки се сеща за важни документи, останали на бюрото ѝ. Тя се връща, но когато наближава вратата, дочува гласове отвътре. Спира рязко. Гласът на Ферит.
– Онова за смъртта и близките? Ударих десетката! – казва той с ентусиазъм на Волкан и Ибрахим. – Преди ме подценяваха, когато бях забавен и духовит. Но драмата? Драмата винаги работи! Скоро Айше ще бъде моя, ще видите. Утре ще имаме прекрасна закуска... и тя най-после ще падне в капана.
Айше застива на място. Юмруците ѝ се свиват, а в очите ѝ пламва яростен огън. Тя не влиза вътре. Не и сега. В главата ѝ вече се реди план – тя ще го удари с неговите собствени оръжия. Ще го научи веднъж завинаги, че с чуждите чувства не бива да се играе.
Прибирайки се у дома, със силно биещо сърце, тя разказва всичко на сестра си Неше.
– Как е могъл?! – избухва тя. – Как може да използва нечия смърт за такива евтини игрички? За миг наистина повярвах, че е пораснал, че се е променил... А той просто играе роля! И на всичкото отгоре твърди, че драмата била по-добра от комедията! Няма ли капка срам? Защо се смееш, Неше?
– Ще ти кажа нещо, само не ми се сърди – отговаря Неше с лукава усмивка. – Не е ли това... поне мъничко романтично?
– Романтично? – Айше едва не се задавя от гняв. – Ти чуваш ли се какво говориш?
– Ами той е влюбен в теб до уши, нима не го виждаш? Да, прекалил е, но намеренията му са били добри. Макар че... познавайки те, няма да го пожалиш.
Айше повдига вежда, а на лицето ѝ се изписва отмъстителна усмивка. – О, разбира се, че не. Вече знам точно какво ще му направя. Никога не е получавал такъв урок.
– Значи... отменяш закуската? – Не – казва Айше с опасен блясък в очите. – Ще закусим. Но по-добре той да се подготви за изненади.
В този момент телефонът ѝ извибрира. Тя поглежда екрана и прочита съобщението на глас: – „Желаеш ли нещо специално за утрешната закуска?“ – Специално ли? – повтаря тя през зъби. – О, аз ще му поднеса една наистина „специална“ закуска, която дълго ще помни!
