В епизод 715 на „Наследство“: Яман напуска скривалището си и с помощта на Ферит притиска ключовия свидетел, решен да разобличи виновниците за контрабандата и опита за убийство. Точно когато истината е напът да излезе наяве, Недим се намесва и пада на колене пред Яман, опитвайки се да отклони подозренията от себе си.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 716 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Акча иска да каже на Юсуф, че чичо му е мъртъв. Тя е уверена, че Нана ги е изоставила в труден момент. В този момент Яман и Нана се завръщат у дома. Акча не може да си намери място от радост, но малко по-късно намира причина да се ядоса на Нана. Не ѝ харесва фактът, че бавачката е скрила, че Яман е жив.
Междувременно в Ферит пристига в имението, за да вземе показания от Яман и Нана. Дали ще разберат, че Недим стои зад всичко това?
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Действието продължава от предния епизод. В склада напрежението е неописуемо. Яман държи пистолета, насочен към Недим, който трепери от страх, че лъжата му е разкрита.
Нана наблюдава сцената със затаен дъх, ужасена от това, което Яман може да направи. Но в последния момент Яман сваля оръжието. Нана издишва с облекчение.
– Вдигни си главата – казва Яман на Недим и хладнокръвно прибира пистолета в колана си. – Предай този човек (Кошкун) на полицията.
Недим кима машинално, все още в шок. Яман прави знак на Нана и двамата напускат склада. Недим се отпуска и поема въздух – смъртта му се размина само на косъм.
Докато Яман пътува към дома, в имението цари мрак. Леля Акча не издържа повече. – Трябва да изпълним дълга си към покойния – казва тя със сълзи на очи. – Нека душата на сина ми почива в мир. Нека поплачем, нека изживеем болката си. – Дано почива в мир. Дано е в Рая – добавя Адалет през сълзи. Дженгер отговаря тежко „Амин“. Леля Акча предлага да извикат жена хафиз, която да рецитира Корана. Айнур обаче не спира да наблюдава и да мисли: „Още няма новини от Недим. Защо не казва какво става? Ами ако господин Яман е жив и страдаме напразно?“
Акча пита Дженгер дали гробът до този на починалия му брат е готов. Когато той потвърждава, тя горчиво добавя: – Бавачката (Нана) още я няма. Хората показват истинските си лица в трудни времена. Сега е време да кажа на Юсуф. Бог да ни даде сили.
Юсуф рисува в хола, когато леля му Акча влиза. – Виж, лельо! Нарисувах много рисунки, докато чичо е в командировка. Ще ги закача в стаята му. Той много ще ги хареса! Леля Акча едва сдържа риданията си. – Браво, внучето... – Лельо, ти плачеш ли? – пита Юсуф и с нежност избърсва сълзите ѝ. – Не плачи, аз съм тук. Тя го хваща за ръката: – Чуй ме внимателно. Помниш ли, когато ти казах, че ще бъдеш мъжът в къщата след чичо си? Това време дойде. Животът, който Бог ни е дал, един ден свършва... Трябва да бъдеш силен като чичо си. Това, което ще ти кажа, е за него... Ние...
В този момент се чува звънецът на входната врата. – Изчакай, лельо, нали щеше да казваш нещо за чичо! – Юсуф изтичва към вратата. Леля Акча въздъхва: „Ах, нещастни мой сине, такава е била съдбата ти...“
Но изведнъж от коридора отеква вик: – ЧИЧО! ТИ СИ ДОЙДЕ! Яман стои на прага: – Тук съм, юначе.
Леля Акча застива, а после хуква към него: – СИНЕ! ЯМАН! СИНЕ МОЙ! – Тя го прегръща, плачейки и смеейки се едновременно, докосвайки лицето му, за да се увери, че е истински. Дженгер и Адалет също пристигат, невярващи на очите си. – Господин Яман! – Дженгер го прегръща силно. – Господи, това е чудо! Добре дошъл у дома! – плаче Адалет.
Яман поглежда към Нана, която стои малко по-назад и сияе от щастие. Юсуф, все още невинно вярващ в лъжата, пита: – Чичо, нали беше в командировка? Защо всички са толкова изненадани? Липсваше ни! А какво ти има на окото?
Нана бързо се намесва: – Чичо ти претърпя малък инцидент, но не се притеснявай. Сега е по-добре от преди. Затова всички са толкова щастливи да го видят. – Моят чичо е силен! – казва гордо Юсуф. – Плакали сте за нищо. Нищо не може за му се случи!
Всички се усмихват. Яман продължава да гледа Нана с нов, особен поглед. А леля Акча, виждайки, че тя е върнала „мъртвия“ ѝ син, ѝ праща топла, благодарна усмивка.
Акча не спира да плаче, докато седи срещу Яман в просторната дневна. Гласът ѝ трепери от преживения ужас. – Сърцето ми гореше в адски огън дни наред... – изрича тя през сълзи. – В деня, в който чух новината, сякаш камък затисна гърдите ми. Не можех да си поема дъх!
Тя изтрива сълзите си с трепереща ръка и поглежда племенника си. – Синко! Слава на Бога, че се върна жив и здрав! – Акча хваща ръката му, целува я и я допира до челото си. – Благодаря на Бог хиляди пъти!
Яман се опитва да запази спокойствие, въпреки че вълнението на леля му го докосва. – Недей, лельо, не плачи повече. Всичко мина – казва той с плътния си, уверен глас.
– Ами ако не се беше върнал? – прекъсва го тя, а в гласа ѝ прозвучава истинска агония. – Какво щеше да стане тогава? Какво щеше да е бъдещето ни?
В този момент Нана влиза в стаята и застива на прага, слушайки думите ѝ. Погледът ѝ се среща с този на Яман – дълъг, наелектризиран поглед, в който се крие цялата им споделена тайна. В съзнанието на Нана започват да нахлуват спомените. Тя си спомня думите на Ферит: „Невъзможно е някой да оцелее в такава катастрофа“.
Пред очите ѝ изплува картината, как го търси в тъмната гора, отчаяна и сама: „Къде си сега? Мислех, че ще си до мен... Няма те, няма те, няма те!“ Очите на момичето се пълнят със сълзи. Спомня си ужаса в хижата, когато трябваше да го оперира в полеви условия: „Почакай! Моля те, издръж!“ и болезнения вик на Яман, който още ехти в ушите ѝ.
Нана се приближава бавно и оставя лекарствата на масичката. Акча се обръща към Яман, като гласът ѝ става по-остър: – Защо не ми съобщи, че си жив?
– Преследваха ме, лельо – отговаря Яман без колебание. – Трябваше да бъде така. Бях длъжен да изиграя тази игра докрай.
Акча поглежда към Нана, а после пак към племенника си. – А тя? Как разбра, че си жив и къде се намираш? Ти ли ѝ каза?
Яман фиксира Нана с тежък, но признателен поглед. – Тя ме намери, още първия ден.
Акча застива, а лицето ѝ помръква от изненада. – Значи не си го крила от мен, така ли? – обръща се тя към Нана с нарастващ гняв.
Нана свежда глава, чувствайки тежестта на вината. – Не, исках да ви кажа...
– Аз не ѝ позволих! – прекъсва я Яман, поемайки удара върху себе си. – Трябваше да разбера какво точно се случва и кой стои зад всичко това.
Акча не казва нищо, но в главата ѝ се загнездва една отровна мисъл: „Значи тя е знаела, че племенникът ми, моята собствена кръв, е жив, и ме е оставила да страдам...“ Тя измерва Нана с леден, враждебен поглед, в който вече няма следа от благодарност.
– Добре, синко – казва Акча, опитвайки се да овладее гласа си. – Разкажи ми всичко от самото начало.
Нана оставя чашата с вода до него. – Не пропускайте лекарството си – напомня тя. Яман кима едва забележимо, а Нана излиза от стаята, усещайки как гърбът ѝ гори от погледа на лелята на Яман.
В детската стая Нана е седнала до Юсуф, който я гледа с любов, сякаш се страхува, че тя отново може да изчезне. – В имението беше твърде тихо, докато те нямаше... – казва детето с невинна тъга. – Никой не се караше. Добре е, че си тук, Нана.
Нана го гали по косата и се усмихва нежно: – Сигурно си си починал малко, малко птиче... колко приятно. – Тя се засмива леко, без да подозира, че Яман е спрял на прага и слуша всяка дума. – Но не се притеснявай, съвсем скоро отново ще започнем нашите караници!
Юсуф забелязва чичо си и очите му светват. – Чичо! Този път наистина ми липсваше много... Мислех, че ще се забавиш с дни!
Яман пристъпва в стаята, а погледът му омеква при вида на племенника си. – Ела тук – казва той и се опитва да го прегърне, но за миг лицето му се сбръчква от болка заради раната. Въпреки това притиска момчето до себе си. – И ти ми липсваше, юначе. Където и да съм, ще се връщам при теб възможно най-бързо. Не се притеснявай.
– Не съм се притеснявал, защото го знаех! – отвръща Юсуф с детска увереност.
Яман се усмихва – една от онези редки, истински усмивки, които променят цялото му изражение. Нана го наблюдава като омагьосана, погълната от този непознат, чувствителен Яман Къръмлъ. – Нана, ти заспа права! – шегува се Юсуф.
Нана бързо се окопитва и преглъща, опитвайки се да скрие вълнението си. – Просто се изненадах, скъпи... Чичо ти говореше за чувства. Затова се изненадах.
В този момент на вратата се чука и влиза Дженгер с обичайното си достолепие. – Господин Яман, господин Ферит е тук. Чака ви с един полицай. Казаха, че ще е добре, ако и госпожица Нана дойде.
Яман кима сериозно. Той пуска ръката на Юсуф, прави знак на Нана да го последва и излиза със своята решителна крачка. Нана дарява детето с последна топла усмивка и тръгва след него.
В кабинета на Яман обстановката е напрегната. Ферит и полицаят вече ги чакат. Щом вижда приятеля си, лицето на Ферит грейва в широка усмивка. – Изглеждаш твърде добре за мъртвец! – казва той и го прегръща силно. – Заради теб загубих поне пет години от живота си, кълна се! Ако умра преждевременно, ти ще си виновен. Защо не ми каза, че си жив?
Нана наблюдава емоционалната среща отстрани. Ферит продължава да размахва пръст на Яман, макар и с обич: – Виж какво, ще искам обяснение за това! Внимавай, Яман Къръмлъ. Внимавай!
– Ще ти кажа всичко – прекъсва го Яман с хладен тон, който подсказва, че е време за работа. – Но първо ти ми кажи какво открихте.
– Недим предаде диспечера на име Кошкун. – докладва Ферит. – Хванали са го с контрабандни оръжия. Но при разпита... нито дума. Само призна вината си и дотам. Парите текат през швейцарски банки, но той не издава кой дърпа конците.
– Подозирах, че става въпрос за наркотици, а излязоха оръжия... – мърмори Яман под носа си.
– Подозираш ли някого? – пита Ферит, фиксирайки го с поглед.
Нана затаява дъх, гледайки Яман. В главата му веднага изплува сцената от склада – разкаяното лице на Недим, който бе свел глава пред него. „Не си свърших работата добре. Ти си истината, законът и съдията. Каквото и наказание да наложиш, ще го приема. Прекланям се пред теб“, каза Недим, докато Яман е насочил пистолета в челото му.
Яман стиска челюсти, очите му стават непроницаеми. – Все още не – отсича той, макар съмнението вече да е пуснало корени в душата му.
– Разбирам – кима Ферит и отваря папката пред себе си. – Тогава да преминем към вашите показания. Седнете. – Яман, разкажи ми сега всичко от самото начало. Как точно се случи този инцидент? Как успя да излезеш от онази смачкана купчина желязо?
Яман стои изправен, а гласът му е равен, макар споменът за пламъците още да пари в съзнанието му. – Забелязах някои подозрителни разминавания в отчетите за пратките. Разбрах, че някой действа зад гърба ми и започнах да проучвам... Тогава попаднах в засадата.
Нана го гледа, без да мига. Тя знае всяка подробност от онази нощ, но сега го слуша как превръща кошмара в сух полицейски доклад. Полицаят записва прилежно всяка дума. – Раната ми беше сериозна – продължава Яман, – но не достатъчно, за да ме повали веднага. Видях една изоставена къща в гората... – Той спира и поглежда към Нана.
– Юсуф щеше да бъде съсипан, ако беше разбрал какво се е случило – казва тихо Нана, гласът ѝ леко потреперва. – Тази мисъл ме прониза...
Ферит ги наблюдава внимателно. Той вижда как погледите им не се отделят едни от други, как въздухът между тях вибрира от неизказани думи. – Ще те попитам нещо извън протокола – казва Ферит, накланяйки се напред. – Какво почувства в момента, в който колата полетя надолу? Какво ти мина през ума?
Яман не отговаря веднага. Настъпва тежка тишина. Нана затаява дъх. – Всички, които са важни за теб, минават пред очите ти – изрича накрая Яман с глас, който сякаш идва от дълбините на душата му. – Като на филмова лента, както казват хората. Мислиш си как никога повече няма да ги видиш... Няма болка. Няма страх. Това е всичко.
Ферит преглъща трудно, трогнат от признанието на коравия си приятел. – Разбирам те, братко – кима той и се изправя. – Самият аз много пъти съм се изправял лице в лице със смъртта, но нищо не ме е разтърсвало така, както това, което ти преживя. Но нека продължим... Влязъл си в онази къща и си се опитал да превържеш раната си, така ли?
След това Ферит се обръща към Нана, а в погледа му се чете чисто любопитство: – А вие, Нана... как разбрахте, че Яман е жив? Защото в онази вечер, когато донесох ужасната новина в това имение, вие бяхте единствената, която не повярва. Как се случи?
Яман фиксира Нана с пронизващ поглед, чакайки отговора ѝ. – Просто го почувствах – казва тя просто, а после добавя с лека усмивка, опитвайки се да прикрие вълнението си: – Той е толкова инатлив, че си помислих... Господин Дивак няма как да умре просто така.
– И после сте отишли и сте го намерили съвсем сама? Без ничия помощ? – настоява Ферит. – Как успяхте?
В съзнанието на Нана избухва споменът от онази нощ. Тя се вижда как тича през гъсталаците, как вика през сълзи: „Къде си? Издай някакъв звук! Няма да се откажа, докато не те намеря, господин Дивак! Излез! Знам, че си тук! Няма да се прибера у дома без теб!“ Спомня си как видя кръвта по дървото и как я докосна с разтреперани пръсти: „Негова е... Жив е! Знаех си!“ После как отваря изоставената хижа, отчаянието... и как изведнъж Яман се появи, запушва устата ѝ с длан и я притисна до горещата си гръд...
– Как иначе би могло да се случи? – казва тя на глас, връщайки се в реалността. – Господ ми помогна.
Ферит прехвърля поглед от единия на другия. Яман не спира да гледа Нана – в очите му се чете нещо, което надхвърля благодарността. Ферит замълчава, потънал в размисъл. Той усеща, че между тези двамата се е зародила връзка, по-силна от всяка засада и по-дълбока от всяка рана.
