В епизод 711 на „Наследство“: Идрис и Недим правят капан на Яман. Докато опитва да се спаси, Яман пада в пропаст и колата му се запалва. Ферит съобщава тъжната новина за смъртта на Къръмлъ в имението.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 711 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Акча е разстроена след смъртта на Яман. Нана не Ѝ позволява да го оплаква, защото няма доказателства, че той наистина е мъртъв. Тя моли Акча да изчака три дни, преди да каже на Юсуф. Междувременно отива на мястото на инцидента, за да търси улики. Акча започва подготовката за погребението у дома.
Нана намира ранения Яман в гората! За да спаси живота му, тя ще трябва да се изправи пред огромно предизвикателство!
Ферит е решен да намери убийците на Яман. Смъртта на приятеля му го е разтърсила и полицаят започва да се държи странно. Айше е много притеснена за него.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
ЕПИЗОД: 712
Имението е потънало в тежка, задушаваща тишина. Макар траурът вече да се усеща навсякъде, Нана отказва да приеме реалността. Тя стои в хола, а лицето ѝ е като отлято от камък, докато Акча хлипа неутешимо седнала на дивана.
– Как ще кажем на Юсуф? – ридае Акча, криейки лицето си в шепи. – Как ще обясним на това дете, че чичо му го няма?
Нана се обръща рязко, като прекъсва риданията на жената със суров, почти заповеден тон:
– Няма да му казвате! Юсуф не бива да разбира. Той няма да понесе този удар! Как можете изобщо да говорите за това, след като не сме уверени в това?
Акча я поглежда през сълзи, гласът ѝ е едва доловим:
– Не чу ли полицията? Такава е била волята на Господ... трябва да го приемем.
Нана пристъпва към нея, очите ѝ пламтят.
– Дайте ми три дни! – отсича тя, а гласът ѝ трепери, но не от слабост, а от гняв. – Не ги давайте на мен, дайте ги на него – на вашия внук. Не се предавайте толкова лесно! Ако до три дни не се върна с него... тогава му кажете. Дотогава той не трябва да знае нищо. Разбрахте ли ме? Никакви сълзи пред детето, никакви разговори за смърт!
Акча свежда глава под тежестта на поглед на Нана и едва забележимо кима:
– Добре, дъще... Ще бъде, както казваш.
Нана излиза навън, сякаш въздухът вътре не ѝ стига. На прага тя буквално се сблъсква с Недим, който току-що е слязъл от колата си. Лицето му е сиво, изпито от болка.
– Моите съболезнования... – казва той тихо, фиксирайки я с натежал поглед.
– Той не е мъртъв! – избухва Нана, а думите ѝ прозвучават като вик в тишината на двора. – Яман е жив! Ще го намеря!
Тя се опитва да го подмине, но Недим я хваща за рамото и я спира.
– Полицията няма никакви съмнения, Нана – изговаря той бавно, опитвайки се да я вразуми. – Знам, че е трудно, но... никой не би могъл да оцелее след такава катастрофа.
– Не говори така! – Нана се дърпа яростно, очите ѝ преливат от насъбралите се в тях сълзи. – Пусни ме!
Недим не трепва, но гласът му омеква:
– Няма да те пусна сама. Ще дойда с теб.
Без да чака съгласието ѝ, той я повежда към колата. Двигателят изръмжава и те потеглят към мястото на инцидента, но Нана не знае, че там я чака истина, която може да разбие сърцето ѝ на парчета.
Когато стигат до мястото, където се е разбил автомобилът на Яман, Нана едва си поема дъх, сякаш въздухът е напоен с отрова. Пред нея се очертава голямо петно от опожарена пръст и разхвърляни парчета желязо от колата на Яман, която полицията е прибрала.
Недим стои до нея, загледан черното петно. Гласът му е хладен, почти безчувствен, сякаш се опитва да забие последния пирон в ковчега на надеждата ѝ:
– Паднал е от тази височина... и е изгорял. Вече няма нищо, Нана. Няма смисъл да стоим тук. Да си вървим.
Нана не откъсва очи от останките, а лицето ѝ е бяло като платно. – Ти върви – отговаря тя твърдо, без дори да го погледне. – Искам да остана сама.
– Не мога да те оставя тук в това състояние – настоява той, правейки крачка към нея.
– Върви си, казах! – избухва тя, обръщайки се към него с очи, пълни с гняв и болка.
Недим поема дълбоко дъх, опитвайки се да запази леденото си самообладание. – Разбирам, в шок си. Но няма да бъда спокоен, ако те оставя сама на това място.
– Защо изобщо се интересуваш от мен?! – крещи Нана. – Просто ме остави на мира!
Недим замълчава за миг, претегляйки я с поглед, в който се смесват раздразнение и нещо друго, по-мрачно.
– Добре – казва той накрая. – Остани колкото имаш нужда. Може би това ще ти помогне да приемеш реалността. Но след два часа ще пратя хора да те приберат.
– Не искам нищо от теб! – крещи Нана след него, докато той се насочва към колата си.
Недим спира за момент и подхвърля през рамо с леден тон:
– Ще ги пратя, Нана. Трябва да съм сигурен, че си в безопасност. След два часа.
Той влиза в автомобила и затръшва вратата с нервен жест. Когато потегля, маската на загриженост пада и в очите му пробягва студен, пресметлив блясък.
– Плачи, страдай... – прошепва той на себе си с тънка усмивка. – Рано или късно ще приемеш действителността, и тогава аз ще бъда до теб, за да те утеша.
Двигателят изревава и колата изчезва зад завоя, оставяйки Нана съвсем сама сред тишината, миризмата на изгоряло….
Следващата сцена ни пренася в холдинга на Къръмлъ. В кабинета на Яман Недим се е разположил удобно в коженото кресло, което вече смята за свое. Той се е облегнал назад, разперил ръце върху подлакътниците като крал, който най-накрая е превзел вражеска крепост. Срещу него, макар и малко по-напрегнат, седи Фуат, но и по неговото лице се чете злорадо задоволство.
– Яман искаше да ни унищожи... – казва Недим, протягайки се доволно, докато в очите му блести триумф. – Но накрая ние унищожихме него.
Фуат кима, макар в гласа му да се долавя сянка от предпазливост:
– Но всичко се случи в последния възможен момент, беше на косъм.
Недим свива рамене с пренебрежение, сякаш рискът е бил просто досадна подробност:
– Резултатът е важен. Доставките ще продължат без пречки. Първо ще говорим със Шевкет за стоката. Засега ще спрем транспорта на наркотиците, докато полицията престане да души наоколо. Няма закъде да бързаме. Защото всъщност... всичко тепърва започва.
Изведнъж вратата изскърцва и в стаята нахлува с решителна стъпка Ферит. Погледът му е остър като бръснача, изпълнен с подозрение и сдържан гняв. Недим моментално се изпъва в креслото, макар да се опитва да сложи маската на учтивост.
– Кое тепърва започва? – пита полицаят с леден тон, затваряйки вратата след себе си, и се приближава бавно към бюрото.
– Ферит, добре дошъл... – отговаря Недим, малко по-сърдечно от необходимото, опитвайки се да скрие надигащото се напрежение. – Седни, моля те.
Ферит се отпуска в стола срещу него, без да отделя очи от лицето му.
– Повтарям въпроса си. Кое тепърва започва?
Недим се изправя още повече, а гласът му придобива фалшиво спокойствие:
– След смъртта на Яман ни чака труден период. Фирмата, семейството... ще трябва да се справим с последиците.
Ферит накланя глава встрани и се усмихва леко, но погледът му остава смразяващ:
– Значи и ти вярваш, че това е било... злополука?
– Разбира се. Един много нещастен случай – казва Недим с престорена увереност, но пръстите му започват нервно да барабанят по плота на бюрото.
Ферит се навежда напред и заявява уверено:
– Познавам Яман по-добре, отколкото той познаваше себе си. Рядко се виждахме, вярно е, но никой не знаеше характера му така, както аз. Ще ти кажа едно: почти невъзможно е Яман да предизвика такава катастрофа.
В кабинета настава мъртвешка тишина. Фуат нервно облизва устни, а Недим усеща как по врата му избива студена пот. Ферит го фиксира с острия си поглед:
– Враговете му никога нямаше да могат да го повалят, разбираш ли? Само някой от най-близките му. Някой, когото той не е подозирал. Предателство. Така са се отървали от него.
Недим усеща как гърлото му се свива, но запазва самообладание. Ферит бавно се изправя, а думите му прозвучават като клетва:
– Няма се спра пред нищо, докато не открия този предател. Заклевам се!
Ферит тръгва към вратата, но спира: – А сега... искам да видя тримесечния отчет. Веднага!
Той излиза, оставяйки вратата, а Недим се отпуска назад, борейки се да си поеме дъх. По челото му блестят капки пот, а в очите му се чете нещо, което не е изпитвал от години: чист, първичен страх.
По-късно Идрис напрегнат се обажда на Недим.
– Радваш се като дете – казва той, свивайки очи.
– Но аз няма да бъда спокоен, докато не видя с очите си доказателство, че Яман наистина е мъртъв.
В гората, на мястото, където се е разбила колата, Нана упорито претърсва всеки ъгъл. Ръцете ѝ са изподрани от клоните, а гласът ѝ трепери, докато не спира да вика:
– Яман! Яман, къде си?!
В очите ѝ блести несломима надежда. Тя вярва с цялото си сърце, че той все още е жив и че някъде тук, сред дърветата, очаква спасение.
Действието се пренася в жилището на Корай. Той обикаля нервно из стаята, забил ръце дълбоко в джобовете си, а лицето му е изкривено от гняв и безсилие.
– Заради нея се забърквам в такива неприятности... – мърмори той под нос. – Ям бой, губя пари, а тя продължава да се държи за Ферит, сякаш нищо не е било. Това честно ли е? – Корай спира в средата на стаята и изритва стола пред себе си. – Вече взех заем, а ми трябват още двеста и петдесет хиляди. Откъде да ги изкопая? Как можах да затъна така?
Изведнъж погледът му светва със зловещ блясък. В главата му се ражда подла мисъл.
– Ами ако... ако направя така, че този дълг да е на Айше, а не мой? – изрича той на глас, а ъгълчетата на устните му се извиват в хитра усмивка.
Посяга към телефона и набира номер. След няколко сигнала в слушалката се чува женски глас.
– Ало? Гюлсевин? Как си? – започва Корай, нахлузвайки маската на любезност. – Здравей, Корай – отговаря топло жената. – Миналата седмица говорих с Айше. Всичко наред ли е при нея? – Всъщност... не съвсем, Гюлсевин. Айше... затъна в дългове – казва той с тежка въздишка, сякаш му е трудно да го признае. – Опитвам се да ѝ помогна с каквото мога, но знаеш каква е моята заплата. Вече и заем няма да ми дадат...
– Ох, боже... – Гюлсевин млъква за миг, след което добавя със загриженост: – Много съжалявам. Кажи ми, мога ли да направя нещо? Корай веднага улавя нишката: – Точно затова ти звъня. Трябват ми петдесет хиляди... за начало. Но те моля, не казвай на Айше, че е от мен. Ще намеря начин да ѝ дам парите, ще поема нещата върху себе си... – Ти си наистина предан човек, Корай. Веднага ще ти ги преведа. – Благодаря ти... наистина ти благодаря – казва той меко, а щом затваря, гласът му става насмешлив. – А сега, Айше... трябва да намеря още двама от твоите глупави приятели. Трябват ми още... много повече пари.
ЕПИЗОД 713
В гората Нана попада на малка, изоставена хижа. Тя надниква вътре с разтуптяно сърце... и застива, когато някой я притиска като слага ръка на устата ѝ, за да не крещи.
Нана се обръща и застива.
– Яман! – крещи тя, когато се обръща към него. Лицето на Яман е покрито с рани, а от гърдите му се стича кръв.
– Знаех, че си жив! – казва тя, а сълзите ѝ се стичат неудържимо. – Търсих те... и те намерих, защото не спрях да вярвам. Казваха, че е нещастен случай, че никой не би могъл да оцелее. Но аз знаех! – Тя обгръща рамото му и му помага да стигне до дивана. – Ранен си, кървиш... Трябва да си починеш.
Нана тръгва да се обади по телефона.
– Не викай помощ – казва Яман със слаб, но властен тон. – Изключи телефона. Никой не бива да разбира, че съм жив.
– Полудя ли? Имаш нужда от лекар! – Нана го гледа с ужас в очите.
– Говоря сериозно. Това не беше злополука. Беше засада. Някой ме нападна... искаше да ме убие. Някой от близките ми. Ако всички вярват, че съм загинал, тогава ще мога да го пипна.
– Ти едва стоиш на краката си, целият си в кръв, а мислиш само за възмездие?!
– Не е възмездие. Справедливост е. Но ако сега направим грешка, всичко ще се провали.
– Ако не направя нещо веднага, ти наистина ще умреш!
– Знам. Затова трябва да ми помогнеш... извади това, което се е забило в гърдите ми. Няма да е лесно. Но ще го направиш.
Нана го гледа вцепенена, но събира целия си кураж. Следвайки инструкциите му, тя измъква острото парче метал от плътта му. Ръцете ѝ треперят, очите ѝ се замъгляват от сълзи, но тя не спира, докато не почиства раната му с подръчни средства.
Когато приключва, Яман, изтощен от непосилната болка, затваря очи и потъва в тежък сън.
Малко по-късно телефонът на Нана вибрира. Съобщение от Недим: „Охраната не те е намерила. Къде си? Идвам да те взема.“
Момичето се колебае само за миг, след което връща съобщение: „Прибрах се вкъщи. Грижа се за Юсуф. Не се тревожи за мен.“
Сърцето ѝ бие в луд ритъм. Тя е съвсем сама с ранения Яман на място, което трябва да остане в пълна тайна. Но в този момент тя знае само едно: няма да позволи на смъртта да ѝ го отнеме.
Ароматът на прясно приготвена храна се носи във въздуха, изпълвайки вътрешността на хижата с топлина и спокойствие. Миризмата събужда Яман. Той се изправя бавно от дивана, лицето му все още е пребледняло, а движенията му – несигурни. Единственото, за което мисли в този момент, е отмъщението и истината за тези, които искаха да го пратят в гроба.
– Трябва да ги открия – казва той с ледена решителност и се опитва рязко да се изправи на крака. – Всяка минута тук е загубено време. Докато аз лежа, те използват фирмата ми, името ми, за да въртят мръсните си сделки!
Нана застава на пътя му – спокойна, но непоклатима.
– Първо трябва да оздравееш – казва тя, полагайки длан върху рамото му. – Не разбираш ли? Когато си слаб, лешоядите започват да кръжат над главата ти. Но соколът не влиза в бой, докато не възвърне силите си. Това е твоето изпитание. Изпит по търпение.
Яман сбръчква вежди, фиксирайки я с тежък поглед. – Какъв изпит?
– Кошмарът ти се сбъдна – отговаря тя с лека, закачлива усмивка. – Направих ти супа. Използвах всичко, което намерих: леща, чесън, подправки... Дори неща, които не мога да назова.
– Искаш да ме довършиш ли? – мърмори той с пренебрежение. – Кой знае откога стоят тези продукти тук?
– Проверих сроковете на годност. Жив си благодарение на мен, можеш поне малко да ми се довериш. Мисля, че собственикът на тази хижа идва тук от време на време – отговаря тя бодро, сипвайки супа в чинията.
Яман я поглежда подозрително и повдига вежда. – Излязох жив от смачканата кола, но от това може и да не изляза...
– Нямаш избор – прекъсва го тя с усмивка. – Или ще ядеш, или ще говоря без да спра. А започна ли веднъж, главата ти ще експлодира.
Смирил се пред упоритостта ѝ, Яман въздъхва тежко и сяда на масата. Посяга към лъжицата с неохота, но и с тихо възхищение към силата на това момиче. Нана не откъсва поглед от него, бдейки като истинска пазителка – над здравето му, над живота му и над изтерзаното му сърце.
Действието се пренася в полицейското управление. Ферит, макар и разтърсен до основи от загубата на най-добрия си приятел, отчаяно се опитва да скрие бурята в душата си пред очите на колегите си. Неговият леден поглед и каменно мълчание обаче не убягват на никого. Айше, усетила, че той е на ръба на силите си, го изтегля в архива и затваря вратата след тях. Тук, в спасителната тишина сред купищата папки, бронята на комисаря най-накрая се пропуква.
– В живота понякога губиш тези, които обичаш и уважаваш най-много... – казва той, а гласът му трепери. – Но трябва да продължиш. Да живееш, за да не паднеш. Да живееш... дори да се налага да се преструваш. Криеш болката, сълзите, всичко. Защото само така можеш да оцелееш. И сега... – той преглъща тежко. – Въпреки че Яман вече не е сред нас, аз...
Изведнъж думите засядат в гърлото му. Силите му го предават и Ферит се свлича на пода, скрил лице в шепите си, докато раменете му се разтърсват от неудържими ридания.
– Не мога, Айше! Не мога... – изхлипва той през сълзи. – Яман Къръмлъ ми беше приятел от дете. Беше ми като брат!
Айше застава до него, неподвижна и безмълвна, докато болката на Ферит изпълва тясното помещение.
