В епизод 708 на „Наследство“: Акча е убедена, че нещата между Нана и Яман са излезли извън контрол. Тя решава да сложи край на нарастващите чувства между тях. Айнур иска да ѝ помогне.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 709 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана решава да сбъдне мечтата на Юсуф и му купува тротинетка, за която той мечтае. Леля Акча обаче не крие недоволството си – тя се страхува за безопасността на момчето. Айнур вижда възможност и се опитва да се възползва от напрегнатата ситуация. Нана успокоява леля си, че тротинетката е безопасна, и обещава сама да научи Юсуф как да я използва.
Докато Яман и Нана обсъждат подробности по създаването на нейната фондация за сираци, неочакван гост се промъква в имението.
Ферит продължава да се тревожи за Айсе и болната й дъщеря. Малката Дога е капризна и изисква постоянно да й разказват приказки, което изтощава Айсе до краен предел. Накрая, изморена, тя заспива на дивана, като полага главата си на гърдите на Ферит.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Въпреки категоричното несъгласие на Нана, Юсуф закачва портрета на нея и Яман точно срещу леглото си.
Нана идва по-късно в стаята на Юсуф, за да му пожелае лека нощ. Момчето сияе.
– Защо се усмихваш така, миличък? – пита тя нежно. – Защото виждам снимката ви точно оттук, където спя. Сега ще заспивам, гледайки ви двамата.
Нана застива, поглеждайки към стената. За да отклони вниманието на детето, тя изважда телефона си и му показва тротинетката.
– Това е подарък за теб, защото си я пожела. Утре сутрин ще бъде тук.
Юсуф скача и я прегръща силно, обсипвайки я с целувки. Но радостта им е прекъсната от сянката на вратата. Леля Акча стои там като пазач, гледайки ги строго.
– Дойдох да кажа лека нощ на внука си – казва тя, влизайки в стаята. Щом вижда подаръка, лицето ѝ моментално помръква. – Не харесвам тези неща на две колела. Не им вярвам. Не ми изглеждат надеждни. Акча фиксира Нана с остър поглед: – Не обичам неща, които карат хората да губят ума си по този начин. Опасно е.
– Не се страхувайте – отвръща Нана, опитвайки се да запази самообладание. – Моделът е сигурен.
– А Яман знае ли? – прекъсва я Акча.
– Да, казах му. Той знае.
Старата жена се навежда над Юсуф, гласът ѝ е пълен с мрачно предчувствие: – Все пак внимавай. Ще паднеш, ще счупиш нещо... пази Боже! Тя го целува хладно и излиза, оставяйки напрежението да вибрира в стаята.
В коридора Айнур пресреща Акча с престорена загриженост: – Лельо Акча, донесох ти нова възглавница. От гъши пух е, толкова е мека... за да спиш удобно.
– Няма нужда, момиче. Благодаря – отрязва я Акча и отминава, без дори да я погледне.
Айнур остава в коридора, а очите ѝ светват от злоба.
– Само чакай, лельо Акча... – прошепва тя. – Ще те накарам да се усмихнеш, дори и да е последното нещо, което правиш...
Действието прескача на сутринта. Пред портите на имението Къръмъл животът тече по обичайния ред. Охраната посреща камиона с провизии.
– Днес стоката е отлична, реших да я докарам веднага – казва доставчикът, докато сваля касите. Охранителят кима: – Добре, остави ги тук, ще ги разтоварим.
Никой обаче не забелязва чифт уплашени очи, които надничат от вътрешността на камиона. Между кашоните се е свило едно момче – бледо, изтощено и треперещо от глад. В момента, в който мъжете се разсейват в разговор, детето изскача от камиона и като призрак се шмугва през входната врата на къщата. Светът пред очите му се върти от недохранване, но то успява да се изкачи по стълбите, избягвайки тежкия поглед на леля Акча.
В стаята си Юсуф гори от нетърпение.
– Ще слезем ли в градината веднага щом дойде тротинетката ми? Нали ще пристигне бързо?
Нана го гледа с нежна усмивка, опитвайки се да сподели радостта му.
– Виж ти колко си щастлив, че днес нямаше училище. – Жал ми е за госпожицата, че се разболя, но се радвам, че останах вкъщи – признава Юсуф, докато непознатото дете го слуша, притаено зад вратата. – Трудно ли се кара, Нана? – Хич не е трудно. Само ще внимаваш и ще се научиш стъпка по стъпка. Днешният ни урок се казва „Тротинетка“.
Изведнъж Нана застива. Усеща чуждо присъствие, нечий поглед в гърба си. Извърта се рязко към вратата, но там няма никого – момчето вече се е скрило зад масивните колони в коридора.
– Пристигна ли? – извиква Юсуф и хуква към входа на имението. – Пристигна! Моята тротинетка е тук!
Нана подписва документите за доставката, докато Юсуф подскача от вълнение:
– Искам да го карам веднага, Нана! – Добре, миличък, само малко търпение. В този момент телефонът на Нана извибрира – съобщение от Яман. Тя въздъхва: – Имам малко работа, трябва да се кача. Обещай ми, че няма да го подкарваш, преди да се върна. Обещаваш ли? – Обещавам! – казва Юсуф с грейнало лице.
Нана тръгва към стълбите, а Акча я изпраща с поглед, пълен с неодобрение:
– Да пази Господ... хич не ми харесва това устройство. Не изглежда надеждно. Дано поне го кара безопасно.
– Амин – отвръща Нана, без да спира. Докато се изкачва, тя говори по телефона: – Добре, господин адвокат. Ще чакам новини от Вас.
В този момент Айнур веднага усеща възможност да налее масло в огъня. Тя поглежда леля Акча и подхвърля със съчувствен тон:
– Да си призная, аз също много се страхувам от тези неща. Едно дете от стария ми квартал падна от такава тротинетка... горкото. Лежа в болница петнайсет дни с комоцио.
Лицето на Акча пребледнява. Страхът за внука ѝ започва да я разяжда.
– Да пази Господ! – промълвява тя. – Защо изобщо купиха такова нещо? – Вече я извадихме от кашона, лельо – намесва се Юсуф, без да подозира за черните мисли на възрастната жена. – Хайде, хайде, ела в хола, детето ми – казва Акча, хващайки го за ръка, сякаш иска да го предпази от целия свят.
Действието се принася на втория етаж. Тежките стъпки на Яман отекват в коридора. Малкият натрапник застива от ужас и се свива зад колоните. Яман спира пред стаята на Нана и ѝ казва:
– Когато приключиш с разговора, ела в кабинета ми. Нана кима мълчаливо.
Щом тя затваря телефона, момчето, водено от отчаяние и глад, се вмъква в кабинета, а след това в спалнята на Яман.
Яман се връща в кабинета си, а след малко Нана влиза с решителна крачка:
– Спешно е, Юсуф ме чака. Трябва да го уча да кара тротинетката. Ако искаш пак да ти бъда асистентка днес, няма да се получи.
Яман свива вежди, гласът му е хладен и остър: – Нещата вървят много по-добре, когато не ми помагаш.
Нана го поглежда изненадано: – Тогава за какво ме викаш? – Адвокатът реши проблема. Вече е официално.
Той ѝ подава документите. Нана ги поема, а на лицето ѝ се появява усмивка: – Това са прекрасни новини!
– Имаме два дни да подготвим всичко, за да бъде фондацията законна – обяснява делово Яман. – Ти ще бъдеш основател и председател. Трябва да определим управителния съвет и принципите на работа. Подготвил съм примерни текстове. Ще работим по тях.
Нана го фиксира с поглед, в който се чете неподправено възхищение. „Той пак ме защитава... грижи се за мен“, мисли си тя, потънала в очите му.
– Има ли някакъв проблем? – прекъсва я той, забелязал странното ѝ изражение. – О... просто се отнесох – сепва се тя. – Не разбирам от тези неща. Всички тези термини ме приспиват.
– Този въпрос е важен! – повишава тон Яман. – Вземи го насериозно. – Добре де, не се гневи. Имаш право. Но обещах на Юсуф, той ме чака долу. – Дай приоритет на работата – отсича той непоколебимо. – Приключваме с това и тогава си свободна.
В спалнята на Яман детето е на ръба на силите си. – Какво ще правя сега? – шепне то и поглежда към прозореца. – Твърде високо е. Не мога да скоча. Погледът му пада върху портфейла на Яман, оставен на комода. В главата му ехти гласът на малкото му братче: „Батко, много съм гладен...“ Момчето се приближава към парите, ръцете му треперят.
В съседната стая разговорът продължава. – Аз ще ти помагам в борда – казва Яман. – Ще бъда до теб, когато имаш нужда. Нана го поглежда с дяволит блясък в очите: – Значи, щом аз съм председател, ти ще ми бъдеш асистент? Така ли излиза? Лицето на Яман помръква от гняв, но Нана бърза да го прекъсне: – Шегувам се, само се шегувам! Благодаря ти... наистина ти благодаря за всичко.
Изведнъж от спалнята се чува трясък. Момчето е съборило стъклена чаша, докато е посягало към портфейла.
– Прозорецът ли е отворен? – пита Нана сепната. – Не – отговаря сухо Яман.
Двамата влизат в стаята. На пръв поглед няма никого. Парчетата стъкло блестят на пода.
– Как се случи това? Тук няма никой – чуди се Нана. Но острият поглед на Яман не пропуска нищо. Той забелязва раздвижване зад вратата. С едно рязко, почти хищно движение, той издърпва детето за якето.
– Пуснете ме! Пуснете ме! – крещи момчето, борейки се да се освободи от желязната хватка на Яман. – Не съм крадец! Моля ви, не ме предавайте на полицията!
Яман и Нана застиват. Пред тях стои едно изплашено до смърт дете, в чиито очи се чете огромно страдание.
– Казвай, как влезе тук? Какво се опитваше да направиш? – пита Яман с остър тон. Нана веднага пристъпва напред и застава като щит пред детето. – Виждаш, че се страхува! Не му крещи. Той е просто едно дете.
Момчето обаче вирва брадичка, опитвайки се да скрие разтрепераните си ръце: – Не ме е страх!
– Не ме е страх! – протестира момчето, но в този момент му издава издайнически звук, който се чува в цялата стая. – Твоят стомах току-що обяви тревога – казва меко Нана. – Първо ще хапнем нещо, а после ще говорим, става ли?
След малко пристига Айнур с поднос храна, тя почуква, а Нана застава пред нея.
– Благодаря ти – казва Нана, поемайки подноса от ръцете на прислужницата.
Айнур я претегля с любопитен поглед, опитвайки се да надникне в стаята: – Надявам се, че това ще бъде достатъчно...
– Да, ще бъде напълно достатъчно – прекъсва я Нана, бързайки да затвори вратата. – Би ли казала на Юсуф, че работата ми ще отнеме малко повече време? Но веднага щом приключа, ще сляза при него, обещаваш ли? – Ще му кажа. Разбира се – отвръща Айнур с престорена усмивка.
Щом остава сама в коридора, маската на любезност моментално пада. Айнур се взира в затворената врата, а очите ѝ светват от злоба. „Какво замисля тази? Как смята да изяде толкова много храна?“, мисли си тя, докато в главата ѝ се ражда поредната интрига. „Сама ли е с господин Яман? Нека... така е дори по-добре за моя план. Да видим какво ще каже Акча, когато чуе за тези пиршества зад затворени врати.“
Айнур се обръща и се отдалечава с бързи крачки, а по лицето ѝ се изписва доволна усмивкао – тя току-що бе получила идеалното оръжие, за да подпали гнева на старата господарка.
Нана поставя чинията пред момчето и му кима окуражително:
– Хайде, започвай. Яж. След това ще поговорим за проблемите ти. Ще се погрижим за всичко, не се притеснявай.
Яман, който стои настрана с каменно изражение, подхвърля сухо:
– Той трябва да говори. – Още е изплашен – прекъсва го Нана, опитвайки се да смекчи суровия му тон. Тя сяда до детето и го поглежда право в очите: – Кажи ми... чака ли те някой? Майка ти? Баща ти? Или братче?
Момчето свежда глава, а в погледа му се чете болезнено признание.
– Значи имаш братче – продължава Нана с блага усмивка. – Да се запознаем. Казвам се Нана. Можеш да ни кажеш всичко точно така, както е. Обещаваме, че няма да те предадем на полицията. Искаме само да помогнем – на теб и на него.
– Аз... аз ще се оправя – казва детето, докато ръцете му треперят над храната. – Но Исмаил е толкова малък. Гладни сме. Исках само да му взема плодове... – От касите в камиона ли? – прекъсва го Яман, чийто глас вече звучи по-скоро замислено, отколкото заплашително. – Но те затвориха вратата на камиона... – оправдава се момчето през сълзи. – И когато камиона потегли, те е доведе право тук – довършва Нана, докато сърцето ѝ се свива от съчувствие. – И си се скрил в имението, защото те е било страх – добавя Яман, фиксирайки го с тежък, но вече не толкова леден поглед. – Нищо не съм откраднал! – извиква отчаяно детето.
Яман и Нана обменят мълчалив поглед, осъзнавайки, че съдбата е довела това дете при тях не за да ги ограби, а за да потърси спасение.
В жилището на Айше цари пълна тишина. Айше, изтощена от емоциите на изминалия ден, е заспала, отпуснала глава на рамото му. Когато се събужда на разсъмване и осъзнава, че са прекарали така цялата нощ, тя веднага го стрелва с ядосан поглед:
– Защо не ме събуди? Така не бива!
Ферит стои в кухнята и налива чай, усмихвайки се едва забележимо.
– Защото това беше най-красивата нощ в живота ми – отговаря той напълно спокойно. – И нямаше да ме е грижа дори ако в този момент ме беше ударил гръм.
Айше застива, стъписана от неговата откровеност. Ферит се обръща към нея с чаша в ръка и добавя полугласно, сякаш говори на себе си:
– Ако тя не знае собствената си стойност, играй по-твърдо, Ферит. Тичай след тази, която бяга...
