„Наследство“, еп.707: Акча разделя Нана от Яман! – какво ще се случи…

В епизод 706 на „Наследство“: Нана се оказва най-лошата асистентка, но Яман приема това като лично предизвикателство и се зарича да я превърне в служителка на годината. Междувременно Айше е ранена и Ферит трябва да се грижи за нея.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 707 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Нана разбира, че не може да работи с Яман, и го моли да я освободи от ролята на негов асистент. Яман обаче е непреклонен. За да преживее по-лесно трудния ден, Нана взема хапчета за сън и заспива в кабинета му.

Тази ситуация не се харесва на лелята на Яман. Тя решава да раздели Нана от племенника си и ѝ възлага задължения в кухнята. Ще се справи ли Нана с новата работа, или хаосът ще я последва и там?

В същото време Недим и Идрис планират поредния заговор, с който да съсипят Яман.

Междувременно Ферит нежно се грижи за Айше, което ѝ допада много.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Яман крачи нервно из кабинета си, а Нана се изправя срещу него.

– Освободи ме... – промълвява тя със задавен глас. – Освободи и себе си, и мен от този непосилен товар!

Яман спира рязко и я фиксира с тежък, почти свиреп поглед. – Не. Не вярвам, че човек може да бъде толкова глупав. Правиш го нарочно, убеден съм! Само ако се откажеш, тогава ще те освободя от тази работа, но докато това не приключи, няма да мръднеш никъде!

Нана извръща глава и изсъсква на грузински под носа си: – Дивак...

– Престани с ината и си свърши задачите си! – отсича той, докато Дженгер влиза, носейки папка с документи. – Господин Яман, донесоха папките, които поискахте от фирмата.

Яман кима хладно, посочва работата на Нана с властен жест и излиза, оставяйки след себе си облак от гняв.

След малко детски глас оглася коридора на имението, разбивайки мрачната атмосфера: – Нана, прибрах се!

Лицето на Нана мигновено се преобразява.– Боже, това е най-красивият глас, който съм чувала! Любовта ми е тук! – тя изтичва в антрето и разтваря обятия за малкия Юсуф. – Скъпи мой!

Двамата се прегръщат силно, а Юсуф я гледа с любов: – Много ли ти липсвах? – Без теб животът е истински кошмар, миличко – прошепва тя, хвърляйки кос поглед към Яман, който вече работи в хола. „Да, работи и ме остави на мира“, мисли си тя гневно.

Юсуф започва да разказва развълнувано как е преминал деня му: – Един приятел донесе скутер в училище днес! Беше невероятно! Може ли и ние да си купим? Ще ми позволиш ли да го карам? – Разбира се, ако вземем всички мерки за безопасност – усмихва се тя, опитвайки се да скрие горчивината си. – А сега, хайде да погледнем домашните ти. Да вървим.

Недим пристига при Идрис на обяд, на кйято го покани. На масата има менемен и франзела хляб..

Недим поглежда чинията с погнуса: – Затова ли ме извика?

– Ще си оближеш пръстите! Казим е не само верен, но и отлична домакиня. Ако беше момиче, на теб щях да го дам, вместо Нана!

Недим се обръща да си ходи, но Идрис го спира с властен жест: – Спри! Вечерята е важна, защото всъщност... ще ядем Яман Къръмлъ на порции. Седни и ми кажи какво си намислил.

Недим се отпуска в стола, а очите му проблясват със злост: – С кариерата на Яман е свършено при следващата пратка. Ще му спретна такъв капан, че сам ще скочи в него. Ще го срещна с Карачалъ и ще ги накарам да си стиснат ръцете. Онзи се крие от полицията заради наркотрафик от години. Той ще ми направи услугата със снимката.

Идрис се смее доволен, довършвайки мисълта му: – Искаш да документираш как уважаваният Яман Къръмлъ преговаря с наркобарони по време на полицейска акция... И после ще изнудваш Нана! Ще ѝ кажеш: „Ще изгоря Яман с това!“. Ти си истинска змия, Недим. Но планът ти е непълен. Мислиш ли, че Яман е глупак? Той веднага ще надуши капана.

Недим се намръщва: – И какво предлагаш? – Трябва ти стръв, която да не събуди подозрение. Трябва му бизнес партньор, на когото вярва. Измисли някой мастит азербайджански бизнесмен, използвай фалшиви препоръки. Трябва да има пари на масата, да е ясно, че сделката е сключена. Тогава Яман няма да има накъде да бяга.

Недим се усмихва зловещо, впечатлен от коварството на съюзника си: – Браво. Бива те в тези неща. – Не съм започнал от вчера, зетко – подхвърля Идрис и забива вилица в яденето. – Хайде, яж, преди да е изстинало.

Нана нахлува в стаята си, задъхана, сякаш гонена от дявол. Сърцето ѝ блъска в гърдите – само и само да се скрие от ледения поглед на Яман. – По-добре да си лягам веднага... – промълвява тя и трескаво започва да търси нощницата си. Поглежда часовника и спира за миг. – Още е рано. Няма значение... имам хапчетата.

Тя изпива приспивателното, копнеейки за малко покой, но в същия момент вратата се отваря. Яман стои на прага и я гледа строго. Погледът му пада върху нощницата в ръцете ѝ, а после се забива в нейния. – Ти... смяташ, че заслужаваш сън? – гласът му е тих и заплашителен. Нана преглъща трудно: – Не заслужавам ли?

– Не. Няма да спиш. Още не си си довършила работата. Мислеше си, че няма да забележа? Така ли даваш пример на Юсуф?

Нана извръща глава, а гневът в нея изригва на родния ѝ език: – Този мъж е истински кошмар! Няма измъкване... не мога да избягам! – Чух всичко това – пресича я Яман безчувствено. – Но ти не разбираш... – опитва се да протестира тя, но той само въздъхва тежко, прекъсвайки думите ѝ.

В този момент се появява Дженгер. – Господин Яман, Фуат е тук. Яман кима едва забележимо и се обръща към Нана със заповеднически тон: – Отивай в кабинета. И не смей да мърдаш, преди да приключиш!

Той излиза, а Нана остава сама, борейки се с натежалите си клепачи и унижението: – Дивакът... изтезава ме нарочно! – въздиша тя и с последни сили тръгва към кабинета.

Долу, в хола, Яман посреща Фуат. Лицето му е непроницаема маска. – Какво става? – Един бизнесмен иска среща с вас – докладва Фуат. – Азербайджанец е. Партньор е на „Пясъчния император“, господин Тимур. Искат да транспортират стоките си с вашите кораби. Поискаха среща след два дни.

Яман присвива очи, подозрението е втората му природа: – Кои са тези мъже? Провери ли ги? – Да, проучих ги основно. Прегледах търговските им регистри. Изглежда, че няма никакви проблеми. – Добре – отсича Яман. – Кажи им да дойдат.

Веднага щом Яман се оттегля, Фуат бързо изважда телефона си и изпраща съобщение.

В същото време Недим, настанен нагло в стола на Яман в собствения му офис, чува известието. Той прочита текста и на лицето му се появява хищна усмивка. – Първата стъпка е направена... – промълвява той в полумрака. – Ела, Къръмлъ. Ела право в капана ми. Дните ти са преброени.

Нана се е отпуснала на дивана в кабинета на Яман, победена от сънотворното, което изпи.

В същото време Яман изкачва стълбите. – Да видим дали най-после си свърши работата... – мърмори той и влиза в стаята.

Нана лежи на дивана, устните ѝ треперят, докато тя бълнува насън: „Не... не... не...“. Яман скръства ръце, претегляйки я с поглед: – Какво правиш? Събуди се! – той я докосва по рамото. – Казах да ставаш! Какво правиш тук?

Нана отваря очи, погледът ѝ е разфокусиран и мътен. – Пих хапчета... за сън... – изфъфля тя и главата ѝ отново клюмва. – Ставай веднага! – настоява той, разтърсвайки я. – Ще стана... ще стана... – Нана се опитва да се изправи, но подът под краката ѝ сякаш се тресе. Тя залита опасно.

Яман светкавично я прихваща, за да не падне, но в момента, в който ръцете му я докосват, тя го отблъсква с инстинктивно движение. Макар и замаяна, тя не иска неговата помощ. С последно усилие тя се свлича обратно на дивана, лягайки директно върху телефона си.

Яман остава прав, дишането му е учестено. Той се навежда съвсем близо до нея, за да издърпа телефона изпод тялото ѝ, но замира. Лицето ѝ в покой е толкова различно – няма го ината... Той остава така, хипнотизиран от чертите ѝ, докато гневът му бавно се изпарява, заменен от нещо объркващо и опасно. – Един ден не можеше да завърши без проблеми... – промълвява той, без да окъсва очи от нея.

Той не забелязва, че на вратата, стои леля Акча. Тя наблюдава сцената с проницателен поглед, а в ума ѝ вече се зараждат въпроси, на които никой в това имение не е готов да отговори.

Виждайки леля си, Яман веднага се изправя, опитвайки се да върне ледената си маска: – Добре е, лельо. Не се притеснявай. Пила е приспивателни, и докато е работила е заспала. И оръдейни салюти да гърмят, няма да се събуди.

Лелята пристъпва по-близо, претегляйки племенника си с очи: – Помислих... помислих, че е болна. Така ли е? – Както казах, нищо ѝ няма. Просто спи – отбелязва Яман, но гласът му не е толкова твърд, колкото му се иска. – Тук ли? – повдига вежди Акча. – Тя си има такива странности – подхвърля Яман, опитвайки се да звучи пренебрежително. – Никога не знаеш какво ще направи и кога ще го направи. Лека нощ, лельо.

– Спокойна нощ, синко – отвръща тя, но не тръгва веднага. Щом Яман излиза, тя се приближава до дивана. – Това не е редно... ще я завия. – Тя внимателно подпъхва одеялото около Нана и промълвява със загадъчна усмивка: – Седнаха един до друг и ето... бръшлянът бавно започва да се вие около дървото, което ще прегърне. Това момиче спи, но на мен няма да ми даде да мигна.

Яман влиза в спалнята си, но мислите му са другаде. Погледът му пада върху ризата, с която Нана бе забърсала разлетия сок. Споменът нахлува в съзнанието му като прилив: – Как стана това? – пита той в спомена си, гневен и властен. – Стана по грешка, кълна се! – оправдава се Нана, свила рамене. – Разлях портокалов сок върху документите. После бързо намерих ризата ти и почистих с нея. Ето, казах ти!

Яман поклаща глава, а пред очите му изплува образът ѝ отпреди малко – как залиташе сънена, как се свлече на дивана, как изглеждаше толкова крехка в съня си. – Направих грешка, като я назначих за асистент – мърмори той на себе си. –Тя е ходещо бедствие! – Той влиза в банята, опитвайки се да отмие образа ѝ от ума си, но безуспешно.

В същото време леля Акча е в стаята си, а в главата ѝ се редят парчетата от пъзела. Тя си спомня момента, в който ги завари да работят заедно над неговата снимка: – Какво става, сине? Какво е това? Твоята снимка... не е свързана с работата. – Грешната папка – бе измърморила Нана тогава, свеждайки глава. – Отворих я без да искам.

Лелята се усмихва под мустак, припомняйки си и думите на Яман отпреди малко: „Никога не знаеш какво ще направи...“. – Вчера беше бавачка, днес е асистент – прошепва Акча в тъмнината. – Но има и утре. Да видим какво ще донесе то. Ако тя иска работа, аз ще ѝ намеря подходящо занимание, за да я държа далеч от него...

Действието прескача на сутринта. Нана все още спи на дивана, в кабината на Яман. Но след като отваря очи, реалността ѝ действа като студен душ. – Какво правя тук? – стряска се тя и спомените нахлуват един след друг. – „Отивай в кабинета! Не смей да бягаш!“. Дивакът... измъчва ме нарочно!

После пред очите ѝ изплува картината на неговото надвесено лице, докато тя беше в полусън. – Какво направи, Нана? – пита се тя засрамена. В този момент вратата на стаята му се отваря и Яман излиза, претегляйки я с ироничен поглед. – Спа ли добре? – подхвърля той, а в гласа му се долавя скрита насмешка.

Нана скача, оправяйки косата си: – Аз... тук... как? Всичко е по твоя вина! Пих хапчета за сън, а ти ме принуди да работя. Затова заспах тук! Яман я коригира с ледено спокойствие: – Направо се отряза. Дори не можа да стигнеш до леглото си. Остави работата незавършена. И аз ли съм виновен за това? – Добре! Лош асистент съм! Приеми го! – избухва тя. – А сега, сбогом!

Тя се опитва да го подмине, но Яман я хваща за ръката – здраво, като стоманени окови. – Чакай. Без бягство. Ще си довършиш работата сутринта.

Напрежението е прекъснато от появата на леля Акча, която влиза с блага усмивка: – Добро утро! Яман, синко, ако работата ти не е спешна, позволи на бавачката да ми помогне в кухнята днес. Нана кима ентусиазирано, готова на всичко, само и само да се измъкне от кабинета му. Яман обаче я фиксира с подозрителен поглед.

– Заклех се – обяснява лелята. – Обещах, че когато се събера с децата си, ще раздам храна на бедните и нуждаещите се. Адалет я няма, а работата е много. Айнур няма да се справи сама. – Разбира се! Ще помогна! С най-голямо удоволствие! – възкликва Нана, но усмивката ѝ веднага угасва под тежкия взор на Яман.

– Бъди много внимателна, лельо – предупреждава Яман. – Тя става само за бавачка. Ще разруши кухнята. – Няма да го направя! – отвръща Нана.

Яман не откъсва очи от нея, а въздухът между тях сякаш започва да трепти. – Не се притеснявай за това, аз ще бъда с нея – успокоява го лелята, но погледите, които Нана и Яман си разменят, говорят за всичко друго, но не и за спокойствие.

В кухнята атмосферата е напрегната, леля Акча стои с изправена осанка, сякаш е генерал, който подготвя армията си за битка. Погледът ѝ е строг, прикован в Нана.

– С Божията воля, днес ще изпълня обещанието си, който дадох някога – заявява тя с глас, в който няма място за възражения. – А вие двете ще ми помагате.

Айнур веднага свежда глава в знак на покорство: – Не се притеснявайте, госпожо. Аз ще се погрижа за всичко.

Лелята започва да реди менюто като присъда: – Ще направим леща, пиле на фурна и манти. А за финал ще варим шербет от босилек.

Нана мига на парцали, напълно объркана от сложните имена на ястията.

– Това звучи трудно... – казва тя плахо. – Въобще не знам как се приготвят тези неща.

– Не се бой, момичето ми – прекъсва я лелята. – Ще ти дам лесни задачи. Сега започваме подготовката. Айнур, ти обели доматите за соса и ги настържи.

Нана веднага вижда шанс да се измъкне: – О, това е лесно! Ще помогна на Айнур.

Но леля Акца я спира с жест. – Чакай, на теб още не съм ти дала задача. Ти ще белиш и нарежеш лука.

Нана проследява посоката на пръста на Акча и вижда огромен чувал с лук. Очите ѝ се разширяват от ужас. – Пак ли лук? Добре... Колко глави трябва да обеля? – Всичките – отсича лелята. – Но това е твърде много! Може би с Айнур ще успеем да... – Ще работиш ден и нощ, ако трябва, но ще се справиш! – гласът на възрастната жена не търпи възражения. – Вчера се наспа достатъчно, нали?

Нана преглъща обидата. В подхвърлената забележка се крие цялата неприязън на лелята. Тя хваща чувала с примирение: – Разбирам. Това е моето наказание.

След час кухнята се е превърнала в долина на сълзите. Нана кълца с натежали ръце, а лицето ѝ е подпухнало. – Господи, трябва да си вържа салфетка на лицето... Очите ми ще изтекат! Айнур я стрелва с поглед, в който няма съчувствие: – Остави ръцете да работят, а не устата. – Нищо не виждам! – хлипа Нана, триейки очите си с горната част на ръката. – Този лук е толкова лют... Изстиска ми душата.

– Помощникът в кухнята не е като помощник в офис – отбелязва Акча, гледайки я с високомерие. – Това е женска работа. Надявам се някой ден да я научиш. Нана повдига глава, опитвайки се да запази достойнство пред размазания си силует: – Дай Боже, лельо. Ще науча всичко, ако имаш търпението да ми го покажеш. – Ако имаш желание, ще научиш – сухо отвръща старата жена.

Нана не издържа повече. Заслепена от лютивите пари, тя става рязко: – Ще се върна веднага... Чувствам се ужасно. Трябва ми малко чист въздух.

Тя изхвърча навън, залитайки, и се удря право в Яман, който тъкмо пресича трапезарията. Той я хваща за раменете, изненадан от внезапния сблъсък. – Какво се е случило? Защо плачеш? – гласът му е рязък, но в него се долавя скрита тревога. Нана не може да спре сълзите си, които текат на вадички по бузите ѝ: – Боли... Много боли. Не мога да понасям повече, боли ме! Яман я фиксира с тежък, изпитателен поглед, а сърцето му прескача: – Какво стана? Поряза ли се или пак направи някоя от твоите бели? – Лукът боли! – изхленчва тя през сълзи. – Нарязах планина от лук. Има една поговорка, която Адалет постоянно повтаря... Наистина е така: „Крушата не пада по-далеч от дървото“. Леля Акча наистина ти е леля!

В този момент гласът на лелята оглася коридора: – Момичето ми... къде си?

Нана, все още нищо невиждаща, замахва с ръка и за малко не събаря скъпата лампа на масичката. Яман я улавя в последния момент, като я придържа близо до себе си. Лелята се появява на прага и ги заварва така: – Мислех, че се връщаш веднага? Ако я караш така, работата няма да свърши. – Идвам, лельо... Идвам – предава се Нана и се откъсва от прегръдката на Яман.

Яман наблюдава как Нана влиза в кухнята, а после се обръща към леля си: – Как върви, лельо? – Добре върви, сине – отговаря тя с усмивка. – Малко бавно, но до довечера всичко ще е готово.

Яман сяда на дивана, когато Дженгер се приближава тихо. – Господин Яман?

– Леля ми се е захванала с много работа, Дженгер – казва той, загледан в нищото. – Да, Айнур и госпожица Нана ѝ помагат – отбелязва икономът със спокойния си тон. Яман поклаща глава скептично: – Не съм сигурен, че бавачката е подходящият помощник за леля ми. – Госпожа Акча понякога ѝ дава тежка работа – признава Дженгер, – но госпожица Нана ще се справи. Тя се бори ожесточено, господине. – В това не се и съмнявам – промълвява Яман, а в очите му просветва странна искра.

В кухнята Айнур се приближава до Нана, престувайки се, че я съжалява. – Колко жалко за теб... – подхвърля тя с мазен глас. – Вече нямаш сълзи, с които да плачеш, всичко изтече. Горката ти. Нана я стрелва с подпухналите си очи: – Въобще не изглеждаш тъжна, Айнур. – О, не, наистина съжалявам! – подсмихва се другата. – Просто ти не го виждаш, защото не можеш да си отвориш очите от плач. Действай по-бързо, имаш още планина от лук.

Нана стисва зъби. „Трябва ти друго оръжие срещу този лук, Нана“, казва си тя наум. Изведнъж тя изхвърча от стаята и след минута се връща с триумфална стъпка, нахлузила на лицето си... очилата за плуване на Юсуф.

Леля Акча замръзва на място, втренчена в нелепата гледка. – Какво е това на очите ти, момиче? Нана обаче сияе от гордост: – Това е за очите ми, лельо! Вече няма да плачат. Сега мога да нарежа всичкия лук на света!

Тя грабва ножа и започва да кълца настървено, хвърляйки предизвикателен поглед към Айнур.

Айнур само я зяпа с отворена уста, мислейки си: „Тази е луда... напълно е откачила“.

Стаята е притихнала, изпълнена само с мекото дишане на Айше и внимателните стъпки на Ферит. Той се движи като сянка около леглото ѝ, обгръщайки я с грижа, която думите не могат да опишат. Всяко движение – от оправянето на възглавницата до подаването на чашата с вода – е изпълнено с нежност, която той дълго е крил в себе си.

Ферит сяда на ръба на леглото и я поглежда. В очите му, обикновено толкова твърди, сега се чете нежност, която само тя умее да извика.

– Помниш ли... – започва той тихо, а гласът му трепва от спомена. – Помниш ли, когато нараних гърба си? Точно тогава, когато всичко между нас едва започваше... Ходех прегърбен като въпросителна.

Айше се опитва да се засмее, но болката я срязва и тя само леко свива устни, докато очите ѝ искрят от смях. – О, да... Помня. Ужасно се уплаших тогава. Гледах те и си мислех: „Боже, щом сега едва ходиш, какво ли ще представляваш като остарееш?“

Ферит се усмихва, но погледът му става сериозен, почти изгарящ. – И все пак твоите лековити ръце ме вдигнаха на крака. Тогава си дадохме едно обещание, помниш ли го, Айше? Обещахме си да остареем заедно. Да седим един ден на терасата, да пием чай и да гледаме как внуците ни тичат наоколо...

Той изрича думите бавно, сякаш ги вади от дълбините на душата си, където са били заключени твърде дълго. Ръката му за миг докосва нейната – едва доловимо, но наелектризиращо.

– Все още пазя това обещание в сърцето си. И макар всичко да се промени, макар светът ни да се срина и да се издигна отново, ти си единствената жена, пред която бих паднал на колене. Бог знае колко време ми остава на тази земя, но докато дишам... аз ще бъда до теб. Ще бъда твоята сила, ако ми позволиш.

Айше го гледа със затаен дъх, а в очите ѝ се зараждат сълзи, които тя не иска да скрие.