„Наследство“, еп.706: Ще се справи ли с новата си работа Нана?

В епизод 705 на „Наследство“: Нана се излага, но Яман спасява честта ѝ и ѝ прави изненадващо предложение. Ферит се убеждава, че Айше все още има чувства.

НА КРАТКО какво се случва в епизод 706 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Работата рамо до рамо с Яман се превръща в истинско изпитание за Нана – напрежението расте, а началото на сътрудничеството им е по-скоро провал, отколкото успех.

Докато Недим тайно движи плана си, с който да унищожи Яман, Ферит остава плътно до Айше, която се нуждае от грижи след тежките си наранявания.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу

Яман стои пред Нана, а въздухът между тях буквално пари. Решението му е взето и не подлежи на обсъждане. – Ще бъдеш моя асистентка – отсича той, фиксирайки я с тежкия си поглед.

Нана усеща как сърцето ѝ прескача. „Опитвам се да избягам от него, а съдбата ме притиска още по-близо“, мисли си тя, но на глас изрича само: – Не! Изключено! Няма начин!

Яман пристъпва крачка напред, гласът му е студен и властен: – Не искам възражения. Аз също не бих избрал това, но е по-добре, отколкото да те събирам от полицейските участъци. Ще те изтърпя заради Юсуф. Щом имаш толкова време за губене, ето ти работа.

Нана скръства ръце пред гърдите си, маската на жертва пада и в очите ѝ пламва огън. – Страх ли те е от мен? – провокира я той.

– Не се страхувам! Защо да ме е страх от теб? Просто... пак ще се превърнеш в „Ябан“ (Дивак). Затова не го искам.

– Щом аз ще търпя инати и глупостите ти, ти ще мълчиш и ще работиш! – прекъсва я той. Нана си спомня думите на Пънар за „невъзможното“ чувство, с което трябва да се научи да живее. Тя поема дълбоко въздух и го поглежда предизвикателно: – Издържала съм на всякакви диващини. Мислиш, че с това няма да се справя? Добре. Имаме сделка!

По-късно в кабинета в имението телефонът на Яман звъни. Ферит е на линията, гласът му е пълен с обичайната ирония.

– Дошъл си в участъка, а мен ме нямаше... Обиден съм, Яман! Вече толкова свикнах с теб, че ако не дойдеш, очите ми все към вратата гледат.

– Отново бавачката – прекъсва го Яман, разтривайки слепоочията си. – Пак направи каша. Трудно е да я спра, но от днес няма да позволя това да се повтори. Докато Юсуф е на училище, тя ще бъде моя асистентка. Ако е пред очите ми, няма да създава проблеми.

Ферит се смее. – Разбирам, братко... Разбирам. Понякога просто искаш някои хора никога да не са извън полезрението ти.

– Ферит, не можеш ли да бъдеш сериозен поне за две минути?! – избухва Яман, усещайки накъде бие.

– За любовта ли? Говоря сериозно! Е, „любов“ е просто дума, говоря за работа... – подхвърля Ферит със смях. – Успех с новата асистентка, ще ти трябва!

Яман затваря телефона и изпуска тежка въздишка, която разтърсва раменете му.

В стаята на Юсуф Нана оправя дрехите на Юсуф с прецизност, която издава нейното вълнение. Днес тя изглежда различно – строга, елегантна, готова за новата си роля. Юсуф я поглежда с обожание: – Колко си елегантна, Нана!

Нана се усмихва нежно: – Харесва ли ти, малко птиче?

В този момент влиза Яман. Той спира рязко, оглежда я от горе до долу, задържайки се за секунда повече от необходимото. Юсуф се приближава до нея и шепне: – Изглеждаш като истинска шефка, Нана. Нищо чудно скоро да седнеш и в стола на чичо ми!

Яман прекъсва идилията с властния си глас: – Хайде, юначе, ще закъснееш за училище.

Нана обаче не пуска детето. Ръцете ѝ сякаш са залепнали за раменете му. Тя го пипа по челото с престорена загриженост: – Почакай... имаш ли температура, мило? Изглеждаш изморен, може да се разболееш.

– Добре съм, Нана, нищо ми няма! – смее се Юсуф, опитвайки се да се изплъзне от прегръдката ѝ.

Яман я претегля с ироничен поглед: – Изглежда бавачката не иска да те пусне днес. Ако се забавиш още малко, ще пропуснеш първия час. – Той вижда страха в очите ѝ. Нана не иска да остане насаме с „Дивака“.

Дженгер влиза и прекъсва агонията на Нана: – Шофьорът чака, Юсуф.

– Тръгвам! До после, Нана! Довиждане, чичо! – извиква момчето и тича навън.

Тишината, която остава след него, е тежка. Яман отново оглежда Нана от горе до долу, прокашля се и с рязък жест на главата ѝ посочва пътя към кабинета си. Щом тя обръща гръб, по устните му преминава едва доловима, победоносна усмивка.

В кабинета Яман поставя дебела папка пред нея. – Въведи данните от тази папка в компютъра.

– Добре, върви си, аз ще го направя – казва Нана, опитвайки се да запази дистанция.

– Като твой шеф, не съм ти казал да започваш. Аз съм началникът, ти си асистентката. Ти ли ще ми казваш какво да правя? Освен това... изобщо знаеш ли как се работи с това?

Нана свежда глава: – Може да имам някои... пропуски в тази част.

– Ела тук! – заповядва той и сяда на дивана. Нана остава права, застинала.

– Обърни екрана към мен, покажи ми оттам. Защо трябва да идвам при теб? – сопва се Нана.

Яман я фиксира с тежкия си поглед: – Разбирам какво се опитваш да направиш. Искаш да те уволня веднага. Но ще има да чакаш. Казах – ела и седни!

Нана сяда, а сърцето ѝ блъска в гърдите като затворена птица. Яман се навежда над нея, усещайки близостта ѝ. – Датата отива тук, цифрите – тук. – Той извърта глава и я поглежда съвсем отблизо. Нана кима нервно. Пръстите ѝ треперят над клавиатурата. Тя започва да пише: „Я-М...“ и спира рязко. – Сгреших! – изтърсва тя, усещайки как лицето ѝ пламва.

– Чакай, какво правиш? Не така! – Яман се приближава още повече, за да поправи грешката ѝ. Нана преглъща трудно. „Ще се научиш да живееш рамо до рамо с него, Нана, каквото и да става“, повтаря си тя наум и затваря очи, за да не потъне в неговите.

В този момент влиза Айнур с кафето. Тя оставя подноса, но погледът ѝ е пълен с нескрита завист, докато наблюдава как двамата са се надвесили над компютъра. – Да ви е сладко, г-н Яман – подхвърля тя и излиза бързо.

В коридора Айнур изсъсква под носа си: – Тази не се отделя от него... буквално се е залепила за г-н Яман!

Камерата отново се връща в кабинета. Яман се е надвесил над Нана, насочвайки ръката ѝ върху мишката. – Гледай какво правя. Разбра ли? – гласът му е нисък, почти стържещ. Нана само кима, но погледът ѝ е прикован в неговия.

Ръцете им се докосват върху устройството и електричество преминава през стаята. Яман трепва: – Мръдни си ръката! Нана рязко я дръпва, сърцето ѝ бие лудо. – Ти се справяш чудесно и сам, нямаш нужда от мен. Тръгвам си! – Тя се опитва да стане, но Яман я сграбчва за лакътя. Докосването му я изгаря. – Седни! – заповядва той, макар самият той да е разтърсен от близостта ѝ. – Продължавай, както ти показах. Хайде!

Двамата са толкова близо, че тя усеща дъха му. Нана се опитва да движи мишката, но тя забива. – Не работи! Счупена е! Яман изпуска нервна въздишка: – Не се учудвам. Бих се изненадал, ако нещо, до което се докоснеш, не се обърка или повреди. Мръдни се!

Нана скача, очите ѝ искрят от обида: – Тогава ме уволни! Избави и двама ни от този товар! Коя съм аз, че да ти бъда асистентка? – Тя сяда рязко на дивана, разтривайки стъпалата си. – Обувките ме убиват! Не знам как жените издържат на тези обувки!

В суматохата малкият USB приемник на мишката изхвърча и пада право в обувката ѝ. Нана изпищява, скачайки на един крак: – Нещо влезе! Нещо има вътре! Какво е това, буболечка ли?! Яман става, опитвайки се да запази самообладание: – Успокой се! USB приемникът на мишката падна там.

И двамата се навеждат едновременно към пода, за да го търсят. Нана го грабва първа: – Ето го, намерих го! Успокой се! Тя посяга да му го подаде, но ръцете им отново се срещат. Погледите им се заковават. Яман бавно се отдръпва, гласът му е студен, но очите му казват друго: – Остави го там. Свършихме тук. Отивай в залата и довърши задачите, които ти дадох. Аз ще работя в моята стая. Той грабва лаптопа си и излиза, оставяйки Нана да се бори с бурята в душата си.

Докато в имението емоциите бушуват, Недим затяга примката около Яман. Той вдига телефона с хищна усмивка: – Кажи, Недим – чува се гласът на Яман. – Здравей, Яман. Само исках да потвърдя, че прехвърлянето на работите ми към Фуат върви по план. – Сигурен съм, че ще оставиш всичко в перфектен ред – отвръща Яман, без да подозира, че подписва собствената си присъда.

Щом затваря, Недим се обръща към Фуат: – Предаването на пратката трябва да премине гладко, точно под носа му. Яман губи войната малко по малко, но дори не подозира. Сега е ред на Карачалъ – видеото, което ще запечата съдбата му, трябва да бъде записано!

В същото време Идрис, който слуша през подслушвателните устройства в кабинета на Яман, набира номера на Недим: – Зетко, лицето ти забравих, чакам те за вечеря. Ела, имаме да говорим на четири очи!

В кухнята Акча въздиша тежко. – Липсва ми Зия... – въздъхва тя пред Адалет. – Ще приготвим любимите му ястия и ще му пратим пакет в Англия. Нека Бог му даде здраве. – Къде е Яман? Не съм го виждала днес – пита лелята, оглеждайки се подозрително.

Айнур, чието сърце е пълно със злоба към Нана, побързва да отговори: – Той е в стаята си, работи. – А бавачката? – повдига вежда лелята. – О, тя също е там, в стаята на г-н Яман. Почти винаги са двамата там напоследък...

Адалет поглежда Айнур строго, усещайки накъде бие, но Акча вече е пламнала от гняв. Тя излиза от кухнята, а погледът ѝ вещае буря, която скоро ще връхлети нищо неподозиращата Нана.

Нана е сама пред монитора, а главата ѝ буквално бучи от безкрайните редове и цифри. – Толкова много файлове... това няма край! – мърмори тя, докато пръстите ѝ препускат по клавиатурата. – „Ябан“ каза да ги сложа в долната папка. Но коя е тя? Тази ли?

Тя кликва два пъти и дъхът ѝ секва. На екрана се появява голяма, снимка на Яман. Нана застива, сякаш е хипнотизирана. – Пак ли ти? – шепне тя на образа му. – Няма измъкване от теб, нали?

Тя се навежда по-близо, изследвайки всяка черта на лицето му. – Нима... нима той се усмихва тук? – По устните ѝ се разлива неволна, почти влюбена усмивка. – Усмивката му отива толкова много... – Нана потъва в кадрите, забравяйки за времето, за работата и за факта, че се намира в леговището на звяра.

– Предполагам, че няма проблеми, щом от теб не се чува нито звук – разрязва тишината гласът на Яман.

Нана подскача, сърцето ѝ е в гърлото. Тя започва трескаво да блъска по клавишите, опитвайки се да затвори прозореца. Яман се надвесва над нея, а погледът му е прикован в екрана. – Защо гледаш мои снимки? – пита той, а веждите му се свиват в подозрение.

Нана скача, лицето ѝ е алено. – Каза две папки! Нали така каза? Отворих грешната! Защо ми е иначе да ти гледам снимките? – Тя заеква, опитвайки се да намери изход. – После даде грешка... компютърът се развали!

– Стига! Млъкни! – прекъсва я Яман, а в гласа му се долавя раздразнение. – Ако направиш нещо както трябва веднъж в живота си, ще си счупя зъб от изненада! – Не, не си чупи зъба! Добре, ще го оправим... – Тя сяда обратно, натискайки напосоки. – Този клавиш не работи! – Няма клавиш, който да не си натиснала вече... – въздъхва той тежко.

В този момент вратата се отваря и влиза Акча, носейки чаша сок в ръката си . Тя спира и ги претегля с очи, в които се чете буря. – Какво става тук, сине? Какво е това? – Погледът ѝ пада върху монитора. – Твоята снимка?

Яман е застива, Нана бързо се изправя, гузна и пребледняла. – Обърках папката... без да искам я отворих – заеква тя. – Бавачката блокира компютъра, лельо – намесва се Яман със студен тон. – Опитвам се да го оправя. – Значи работите заедно? – пита Акча, а гласът ѝ е като ледено острие. – Да, тя ми помага, докато Юсуф е на училище.

Акча оставя сока на масата, без да отделя погледа си от Нана. – Донесох ти сок от портокал. Дано ти донесе здраве, сине. – Тя тръгва да излиза, но на вратата се извръща и изрича: – Вчера беше бавачка, днес е помощничка... Бог да ни е на помощ накрая!

Нана се свива на дивана, чувствайки се по-малка от всякога. Тя посяга към клавиатурата, но Яман затиска ръцете ѝ със своите. Докосването е силно, властно, спиращо дъха. – Спри! – заповядва той. – Пусни го, преди да си съсипала всичко окончателно. Нана свежда глава, усещайки тежестта на неговия авторитет. Яман ѝ подава дебела папка с документи. – Вземи тази папка и я преведи. Надявам се поне това да не провалиш.

Той се обръща, оставяйки я сама с документите и с образа на неговата усмивка, който все още изгаря очите ѝ.

Нана е сама в кабинета, а нервите ѝ са опънати до краен предел. – Трябва да въведа това в компютъра... – мърмори тя, но в следващия миг един непохватен жест преобръща всичко. Чашата със сок се обръща право върху важните папки.

– Нана! Какво направи?! – изпищява тя, а в очите ѝ се чете чист ужас. – Ябан ще ме изхвърли през прозореца! Не, не... трябва ми парцал, веднага!

В паниката си тя нахлува в спалнята на Яман. Очите ѝ попадат на една от ризите му, оставена върху леглото. Без да мисли, тя я грабва и започва трескаво да попива лепкавия сок от документите. – Как може да си толкова невнимателна! Ах, Нана! – Едва когато ризата става оранжева, тя осъзнава какво държи. – Това е риза... неговата риза! Свършено е с теб, мъртва си, Нана! Той ще те унищожи!

В този момент стъпките на Яман отекват в коридора. Нана хуква към банята, притиснала ризата, която превърна в скъп парцала до гърдите си. – Не трябва да вижда това, трябва да го скрия!

Яман влиза в стаята, хвърляйки сакото си настрани. Погледът му пада върху петно от мастило на собствения му ръкав. – По дяволите... – процежда той и започва да разкопчава ризата си, вървейки право към банята.

Отваря врата на банята и той застива. Нана се е свила в ъгъла, а лицето ѝ е бяло като платно. – Какво правиш тук? – гласът на Яман е нисък и опасен. – Нищо... нищо не правя! Връщам се на работа! – Нана се опитва да се изплъзне, вървейки назад, докато Яман не я приклещва до стената. Разстоянието между тях изчезва.

– Какво криеш зад гърба си? – пита той, надвесвайки се над нея. – Нищо... Може ли да тръгвам? Да работя... – Нана трепери, а погледът на Яман прогаря лицето ѝ. – Казах: покажи си ръцете! – заповядва той, скъсявайки дистанцията до милиметър.

Нана бавно изважда смачканата, подгизнала от сок риза. Яман застива. Челюстта му се втвърдява. – Какво е това? – Това... се случи. По погрешка, кълна се! – заеква тя. – Обясни ми веднага какво точно стана! Не ме влудявай! – Разлях сока върху папките... и в бързината грабнах ризата ти. Почистих с нея. Ето, казах ти! – Тя затваря очи, очаквайки бурята. – Давай, уволни ме! Избави ме от тази мъка!

Яман я фиксира с тежък, почти яростен поглед, но внезапно в очите му проблясва инат. – Вече няма да те уволня, дори само напук! – процежда той. Нана го поглежда невярващо. – Робиня ли съм ти? – Ще се научиш да правиш нещата правилно. Нямаш друг избор! – отсича той и я оставя да стои там, вцепенена.

– Господи, помогни ми... – прошепва Нана, докато бяга от стаята. – Спаси ме от този дивак!

Яман остава сам, гледайки след нея. Той поема дълбоко въздух, а в стаята все още се долавя нейният парфюм, смесен с аромата на портокал. Примката се затяга, но този път не около врата на Нана, а около сърцето на Яман, което той толкова упорито се опитва да запази каменно.

Какво се случва с Айше и Ферит?

В кабинета на лекаря напрежението е толкова гъсто, че може да се разреже с нож. Айше седи със стиснати зъби, докато Ферит я претегля с онзи негов насмешлив, но проницателен поглед.

– Казах, че ще разменим няколко думи, Айше, а ти взе, че си счупи и ръката, и крака – подхвърля той с горчива ирония. – Ферит! – изсъсква тя, но болката я прерязва.

Докторът затваря папката и ги поглежда строго: – Бързо оздравяване, госпожо Айше. Ръката трябва да е неподвижна, а на крака не бива да стъпвате изобщо. – Той се обръща към Ферит. – Доведохте съпругата си навреме. Сега ще трябва да бъдете нейните ръце и крака поне за седмица.

– Докторе... – опитва се да прекъсне Айше, но Ферит е по-бърз. – Жена ми е наистина деликатна, докторе, но ще направя всичко по силите си – казва той, а в очите му блести триумф. – Докторе! – извиква Айше, почервеняла от ярост. – Стига, Айше, успокой се – прекъсва я той нежно. – Малко е разглезена, докторе, не се притеснявайте. Ще изпълнявам всяко нейно желание.

Щом излизат от кабинета, маската на примирие пада. Айше го фиксира с леден поглед: – Няма да се грижиш за мен, разбра ли? Неше ще го направи. Не ми трябва помощта ти!

Ферит спира и я поглежда предизвикателно: – Така ли? – Да! – Наистина ли го мислиш? – Да, наистина! – Добре тогава. Тръгвам си, Айше. Оздравявай бързо – той се обръща и тръгва с широки крачки, оставяйки я сама на количката.

Айше застива. Гледа отдалечаващия се гръб на Ферит и осъзнава, че не може да помръдне и сантиметър. Паниката я обзема. – Ферит... Ферит! – изкрещява тя след него. – Трябва да ме закараш до вкъщи! Ферит спира, усмихва се победоносно под мустак и се обръща бавно: – Знаех си, че ще бързо ще съжалиш.

В хола на Айше атмосферата е натежала от грижа и неизказани тревоги. Малката Дога не отделя очи от майка си, а Ферит, като нейна сянка, повтаря всеки жест на загриженост.

– Добре ли си, мамо? Искаш ли нещо? – пита Дога с глас, пълен с обич. – Добре съм, бебето ми. Благодаря ти – усмихва се измъчено Айше. – Добре ли си? Искаш ли нещо? – повтаря Ферит, сякаш е нейно ехо. – Сложи ли от крема? – пита отново детето, а Ферит веднага дублира въпроса.

Айше ги наблюдава със свито сърце. „Колко си приличат...“, мисли си тя, но бързо прогонва тези мисли. – Не е ли твърде късно, съкровище? Време е за сън. Хайде, отивай в леглото. – Не ми се спи – инати се Дога. – Знам какво ще ти се отрази добре... Ягодово мляко! Веднага отивам да ти донеса.

Телефонът на Неше иззвънява – гласът на майка им от другата страна е разтреперан и изпълнен с молба. – Дъще... не казвай на сестра си, за да не остави работата си, но баща ти не е добре. Можеш ли да дойдеш и да ми помогнеш малко? – Какво му е на татко? – паникьосва се Неше. – Не е нищо лошо, нали? – Докторът иска пълни изследвания. Не мога сама в болницата, не спирам да тичам по етажите за изследванията. Ще бъде добре, ако си с нас.

Айше, макар и в болки, прекъсва колебанието на сестра си: – Ще отидеш! Тръгвай, Неше. Те имат нужда от теб. – Но как да те оставя така, како? – очите на Неше се пълнят със сълзи. – Скъпа, аз ще се оправя. Само не казвай на мама за състоянието ми, не искам да се тревожи излишно. – Аз ще се грижа за мама, Неше! – намесва се Дога, поднасяйки чашата с мляко. – Виж, вече ѝ донесох мляко. Ти отивай при баба.

Неше е разкъсвана от съмнения. Тя знае, че Ферит е наблизо, но познава и ината на сестра си, която по-скоро би страдала, отколкото да приеме помощта му. Решението идва мигновено – тя набира номера на Корай.

– Ало, батко Корай? Айше претърпя инцидент... има счупена ръка и изкълчен глезен. Трябва да замина при родителите ни, а тя не бива да остава сама. Можеш ли да дойдеш и да ѝ помагаш?

Корай застива, а в гласа му се долавя истинско отчаяние: – Неше, точно сега съм на мисия извън града... По-дяволите! За съжаление, не мога да тръгна веднага. –лъже Корай.

Неше затваря разочарована, а Корай остава сам със своя гняв. – По-дяволите! Виж само каква възможност изпуснах! – ругае той под носа си.

Ферит разбира, че Айше е останала сама и е безпомощна. Без да се колебае той пристига в апартамента ѝ, натоварен с провизии. – Донесох ти патешки бульон – заявява той, прекрачвайки прага. – Прави чудеса с костите. Имам и зеленчуци, плодове, мляко... – И всичко това... с каква цел? – пита изненадана Айше, опитвайки се да запази дистанция. – Може би просто за едно „Благодаря, Ферит“? – подхвърля той с усмивка и се настанява удобно. – Ферит, престани да се държиш, сякаш си у дома си! – сопва се тя, но болката в тялото ѝ я предава. – Ще остана тук, докато Неше се върне. Няма да те оставя в това състояние. А и сега, когато истината излезе наяве, нямам намерение да мръдна оттук!

Ферит се отпуска на дивана, заемайки отбранителна позиция срещу нейния гняв. Дали патешкият бульон ще омекоти сърцето на Айше, или стената, която тя е издигнала, е твърде висока дори за него?