В епизод 703 на „Наследство“: Хазал е хвърлила око на Яман, а Нана вижда късно вечерта Яман да излиза от стаята на Хазал и си мисли, че между тях има нещо. Междувременно Айше иска да спаси Нилгюн сама, но попада в капана на Текин.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 704 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Недим пристига в имението и дава оставката си на Яман. Дали ще я приеме?
Нана, обзета от ревност към Хазал, излива шоколадово мляко върху нея. Яман става свидетел на случката, какво ще направи?
Нана признава пред себе си, че чувствата ѝ към Яман са като вирус, който не може да победи. Тя моли приятелката си Пънар за помощ.
Полицията, която наблюдава къщата на Текин чрез скрити камери, провежда акция, освобождава Айше и арестува Текин, който по-късно признава престъпленията си, включително убийството на първата си съпруга.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Сутринта в имението пристига Недим. Преди да влезе, телефонът му звъни и той вдига. От другата страна е отровният глас на Идрис: – Днес е денят, зетко! Днес ще забиеш ножа в гърба на Яман. Направи го така, че да помни само приятелството ти. Излез с любов и вежливост, за да не оставиш отворена врата – инструктира го Идрис с леден цинизъм. – Знаеш ли как предадох собствения си брат? Докато го галех по главата и му казвах колко го обичам, преди да му я отрежа. Играй добре и Нана, която ти открадна сърцето, ще бъде твоя. – Знам какво трябва да направя! – отвръща Недим, но гласът му трепери.
В този момент Яман излиза от къщата и го прекъсва: – Недим! Идрис, чувайки гласа на Яман, замръзва от страх през слушалката. – С кого говориш? – пита Яман със свити вежди. – Нищо важно... с Фуат за една пратка – лъже Недим, опитвайки се да скрие вълнението си. – Нямам много време, влизай – заповядва Яман, без да подозира, че човекът, когото смята за приятел, е подготвил неговото падение.
В скривалището цари задушаваща атмосфера. Казим е пребледнял от страх, гледайки как Идрис се бори за всяка глътка въздух. – Братко! Братко, какво ти е? Не дишаш! Изглеждаш като мъртвец! – вика Казим. В отговор Идрис събира сили и му забива звучен шамар. – Чувствам, че нямам въздух и всичко ме боли! – изхриптява той. – Когато чуя гласа на онзи човек (Яман), сякаш се срещам с Ангела на смъртта. Бях мъж, а той ме превърна в това! Уби ме веднъж, Къръмлъ, и ме остави жив... превърна ме в шепа кости, но още стоя на краката си. Кълна се, ако оцелея, ще те преследвам докрай, за да приключа с теб! – Братко, по-добре да ти сипя чаша чай, за да се съвземеш – шепне Казим, докато Идрис продължава да се бори за въздух, погълнат от черната си омраза.
В имението Недим влиза в кабинета на Яман за последен разговор. – Яман, научих се да правя бизнес с теб с честност и мъжество – започва Недим. – Винаги съм ти се възхищавал, ти си много повече от шеф за мен. Затова искам да поговорим. Ти си изключително ценен за мен като човек, но работата започна да застава между нас. Работа винаги се намира, но приятелството е едно-единствено. Не искам да го губя и предпочитам да загубя работата си. Подавам оставка.
Яман го гледа мълчаливо, а в съзнанието му изплуват болезнени спомени. Спомня си момента, в който заби юмрук в лицето на Недим заради това, че изложи Нана на опасност. Спомня си думите си в болницата: „Поверих ти я! Трябваше да умреш, ако е нужно, но да я опазиш! Не мога да понасям повече твоята некомпетентност!“
– Имахме много несъгласия напоследък – продължава Недим. – Последните ми опити да помогна ти навредиха. Боли ме от това и съжалявам. – Възможно е да е имало нередности – отговаря Яман с равен глас, – но ти си този, който ги направи възможни. Ако беше си свършил работата добре от първия път, щеше да забележиш грешката. Малкият камък може да преобърне голямата кола. – Прав си – кимва Недим. – Това беше урок за мен. Видях разочарованието ти и това ме натъжи. Уморих се да те разочаровам, Яман. Взех решението си, но приятелството ни ще остане вечно. След седмица-две ще предам работата си и си тръгвам.
Яман бавно се изправя зад бюрото си. Погледът му се смекчава, докато гледа човека, който е бил до него в най-тъмните му часове. – Започнахме този път заедно преди много време, Недим. Минахме през много. Винаги си бил с мен. Вярно е, имахме разногласия и трудни моменти един след друг, които не ни пречупиха, но калиха приятелството ни. Никога няма да го забравя. Желая ти най-доброто. Щом си взел това решение, значи е добро за теб. Уважавам го. Твоето място не може да бъде запълнено лесно.
Недим му подава ръка, но Яман я подминава и го притегля в силна, мъжка прегръдка. – На добър път – казва Яман. – И на теб – отвръща Недим, излизайки от кабинета с вдигната глава, докато Идрис, слушайки тайно, се заканва да използва тази раздяла за финалния си удар.
Недим излиза от кабинета на Яман, усещайки тежестта на прегръдката им все още върху раменете си. В съзнанието му отекват думите на Идрис, които го преследват като проклятие: „Не забравяй, зетко... докато вървиш по този път, кожата ти трябва да стане корава. Вместо сърце, ще носиш парче камък отляво. Всичко, което животът ти е отнел, ще си го върнеш без милост. Твоята сила ще бъде в безсрамието ти и в липсата на скрупули. Не се разколебавай, не се обръщай по средата на пътя. Помни целта си!“
Недим вдига поглед и вижда Нана. За миг камъкът в гърдите му трепва. Той отива при нея: – Нана... – Ох, уплаши ме! – сепва се тя, изтръгната от мислите си. – Видях те и реших да те поздравя. Изглеждаш замислена, добре ли си? – Малко съм претоварена, има неща, които ме тревожат, но ще се справя – отговаря тя, опитвайки се да скрие тъгата си. Недим я гледа хипнотизиран, сякаш търси в нея причина да не извърши предателството. – Искаше ли да ми кажеш нещо? – пита го Нана. – Ще говорим дълго друг път... сега трябва да вървя. Пази се – промълвява той и си тръгва бързо. Нана го изпраща с недоумение: – Какъв странен човек...
В този момент телефонът в джоба ѝ звъни – Пънар! Нана, която е на ръба на нервен срив, веднага вдига. Гневът ѝ към „новата жена“ в живота на Яман вече не може да бъде скрит. – Има една жена... – започва Нана, а гласът ѝ трепери от негодувание. – Нещо изведнъж започна между нея и Дивака (Ябан). Тази жена не е добра, Пънар! Носът ѝ е вирнат до небето, превзета е!
Пънар е изненадана от острия тон на приятелката си. – Учудена съм. Нима Къръмлъ е впечатлен от такава жена? Добре, Нана, дори да е така... защо си толкова яростна? – Заради Юсуф! – избухва Нана. – Тази връзка го прави нещастен. Тя не е подходяща за моето скъпо дете! – Почакай. Тази жена току-що пристигна?! – учудена е Пънар. – Как я прецени толкова бързо? Не знаеш каква е отвътре. Може би си разбрала погрешно и между тях няма нищо. – И аз така мислех в началото – признава Нана със задавен глас, – но има нещо. Видях го. – Това означава, че Къръмлъ е видял в нея нещо, което ти не си – отвръща меко Пънар. – Може би ще бъдат щастливи. Не бъди предубедена. Не искаш ли той да е щастлив? В крайна сметка той е чичо на Юсуф. Помниш ли колко ценен казваше, че е той за теб?
Нана застива, сякаш ударена от камък. – Нима наистина съм предубедена? – пита тя. – Разбира се – отвръща Пънар, – освен ако единствената ти грижа не е само Юсуф. Освен ако това не е... ревност. – Не говори глупости! – Нана скача, криейки пламналите си бузи. – Откъде ти дойде това? Моята единствена грижа е Юсуф, разбира се! – Тогава няма проблем, мила. Ако чичото на Юсуф най-после забрави загубата си и бъде щастлив, ти трябва да го подкрепиш. Бъди до него. – Но тя не е правилният човек... – настоява Нана. – Мисля, че трябва да им дадеш шанс – завършва Пънар и приключва разговора. – Не се притеснявай. Ще говорим пак.
Нана остава сама с тишината и болката си и прошепва с горчивина: – Какво те засяга това теб, Нана? Коя си ти? Нека бъде щастлив, щом иска. Повече няма да се намесвам. Край!
В детската стая цари спокойствие и тишина, които скоро ще бъдат разрушени. Нана гледа Юсуф с очи, пълни с нежност. – Скъпо мое птиче, знаеш, че винаги ще бъда до теб и ще те пазя – прошепва тя. – Знам го, Нана. И аз ще те пазя! – отвръща Юсуф с детска чистота. Нана се усмихва и си мисли: „Всички изглеждат щастливи. Няма да съдя повече. Ще оставя нещата така.“ Тя проверява домашното му: – Браво, Юсуф! Справил си се чудесно. Като награда ще ти донеса чаша шоколадово мляко.
В този момент влиза Хазал. Тя носи своята фалшива маска на доброта. – Ти трябва да си красивият племенник на г-н Яман! – казва тя, а Юсуф кимва с усмивка. – Колко си сладък, любов моя! Приличаш на чичо си. Тя разглежда рисунките му: – Ти ли направи това? Прекрасни са! Юсуф, въодушевен, ѝ подава още рисунки. Нана наблюдава сцената, а в гърдите ѝ започва да ври гняв. – Отивам в кухнята за млякото – казва Нана, а Юсуф скача: – И аз идвам, леля Адалет има изненада за мен!
Щом остава сама, Хазал захвърля рисунките на Юсуф с пълно безразличие. Те падат на пода като ненужна хартия. Телефонът ѝ иззвънява. – Да, Синем! Как така са се отказали от търга след толкова усилия?! – крещи тя, губейки контрол. В този момент Нана се връща за жилетката си и застива на прага. Тя вижда как Хазал, заслепена от ярост, изритва рисунките на Юсуф, минавайки върху тях.
Нана стиска зъби: „Успокой се, Нана! Успокой съзнанието си. Не знаеш истината. Може би гневът ѝ е заради Дивака, а не защото е зла...“ Тя събира смачканите рисунки като безценно съкровище, а очите ѝ искрят от скрита ярост.
В кухнята Хазал влиза да пие вода и подхвърля пренебрежително към Нана: – Децата могат да бъдат толкова изтощителни с техните безкрайни претенции... – Претенциите на моето птиче никога не ме изморяват! – отрязва я Нана. – Е, това е твоята работа, затова ти плащат – смее се Хазал. – За мен да се занимавам с дете е чиста загуба на енергия на фона на моята важна работа. Между другото... направи и на мен една чаша. И аз искам шоколадово мляко.
Нана я поглежда с лукав пламък в очите, мислейки си: „А, така ли? Искаш мляко, а?“ Тя включва миксера на пълна мощност. – Какво казахте? Не чувам! – вика Нана и „без да иска“ насочва миксера право към Хазал, опръсквайки я цялата с кафява течност. – Ааах! – писва Хазал. – Какво правиш?! – О, извинете! – казва Нана с най-невинния си глас.
В този момент влиза Яман. Лицето му е мрачно. – Какво става тук? Що за бъркотия е това?! Хазал, опитвайки се да изглежда като жертва, казва през зъби: – Нищо... „учителката“ просто прояви малко невнимание. Яман поглежда Нана с гняв, който я кара да настръхне. – Извинявам се от нейно име, Хазал – казва той, а после се обръща към Нана: – Веднага отивай в стаята ми и ме чакай там!
Хазал се опитва да спаси положението: – Няма значение, беше инцидент. Файловете са наред. Отивам в хотела да подготвя всичко за пътуването ни следобед. – Добре, ще се видим там – кимва Яман, докато погледът му остава прикован върху Нана.
Нана чака в кабинета на Яман, притиснала ръце към гърдите си. – Какво правиш? Какви са тези глупости, това безсмислено поведение?! – изригва Яман, влизайки в стаята. – Не ми харесва отношението на онази вещица към децата! – отвръща Нана, без да трепне. – Намерил си жена, която е враг на децата! Моят приоритет е Юсуф, тя не е добра за него. Ще се противопоставя на тази връзка!
Яман я гледа слисано, сякаш не вярва на ушите си. – Ти луда ли си? Каква връзка? Знай си мястото! Между нас няма нищо такова и никога няма да има. Всичко е само работа! – Излезе от стаята ѝ снощи... и това ли беше „работа“? – гласът на Нана трепери от възмущение. – Отидох да сменя крушката, защото Дженгер не можеше! – отсича той. – А хотелът? Стаята, която подготвяте? – Пътуването е делово и ще отседнем в отделни стаи!
Нана замира. Обяснението на Яман я удря като гръм от ясно небе. Но той не е свършил: – Всъщност... чакай маклко... какъв е твоят проблем? Коя си ти, че да си пъхаш носа в личния ми живот?! – Аз... не ме интересуваш ти! – излъгва тя. – Проблемът ми е Юсуф! – Кога най-после ще започнеш да мислиш? – подхвърля той с горчиво любопитство и излиза, затръшвайки вратата.
Останала сама, Нана бавно се отпуска. На устните ѝ се появява плаха, несъзнателна усмивка. – Каза, че няма нищо между тях... каза, че никога няма да има... – прошепва тя. Но веднага се сепва: – Защо си щастлива от това, Нана? Защо?
В съзнанието ѝ започват да препускат спомените – как побесня, когато той каза, че заминава; как сърцето ѝ се сви, когато го видя да излиза от стаята на Хазал; думите на Пънар за ревността; гневът, с който захвърли пръстена му. – Значи е било ревност... – промълвява тя, крачейки нервно. – Ревнувала съм го. Значи наистина е така... тази болест, от която искам да се отърва... тя никога ли няма да свърши?
Нана притиска ръка към гърдите си, сякаш се опитва да усмири лудото препускане на сърцето си. – Този вирус... нима ще остане в мен завинаги? – прошепва тя със задавен глас. – Боря се, мисля си, че съм победила, но не се получава. Не мога да го изтръгна от себе си. Какво да правя?
С разтреперени ръце тя вади телефона си и набира Пънар. – Пънар... трябва да ми помогнеш. Нещо се случи с мен. Моля те, можеш ли да дойдеш в имението?
Долу, в хола на имението, Яман крачи нервно. Думите на Нана ехтят в главата му. Гневът му започва да избледнява, заменен от едно объркващо, но вълнуващо подозрение. – Между онази жена и мен има само работа. Казах ѝ „не“... а тя продължава да ми държи сметка – мисли си той. Лицето му се променя. Една непозната досега мисъл го озарява: – Или може би... нима е възможно да ме ревнува? Нима тя... от мен?
В съзнанието му изплуват думите на Хазал за „малките пътувания“ и „зоните на риск“, а после – резкият глас на Нана: „В никакъв случай, не можеш да тръгнеш!“ Спомня си как я притисна в коридора. – Глупости! – изрича той на глас, опитвайки се да прогони мисълта, че Нана изпитва нещо към него. – Няма такова нещо. Тя сама го каза: „Не ме интересуваш ти. Грижа ме е само за Юсуф.“ Не е ревност. Тя просто се страхува за малкия.
В този момент мислите му са прекъснати от самия Юсуф, който дотичва при него. – Чичо! Виждал ли си Нана? Тя щеше да ми приготвя мляко. Яман веднага си спомня хаоса в кухнята и дрехите на Хазал, опръскани с шоколадова течност. На устните му се появява едва доловима, иронична усмивка. – Някой друг изпи млякото ти по погрешка, юначе – казва той меко. – Така ли? – Юсуф изглежда озадачен за миг, но веднага се сеща за друго. – Тогава, мога ли да отида да пия мляко у Ойкю, чичо? Родителите ѝ ще дойдат да ме вземат. – Добре, можеш да отидеш – поглежда го той с обич. – Ура! – Юсуф го прегръща силно и хуква нагоре по стълбите.
Яман стои в хола, провеждайки важен разговор по телефона. Нана слиза бавно по стълбите, вслушвайки се във всяка негова дума. – Отсега нататък ти ще отговаряш за процеса по търга... – казва Яман. – Ти ще се погрижиш всичко със Селчук да мине добре. Вече си единственият авторитет в съдружието с г-жа Хазал. Прехвърли хотелската резервация на твое име.
Нана застива, а сърцето ѝ трепва от неочаквана радост. „Значи не заминава с нея!“ – мисли си тя и на устните ѝ грее усмивка. Но веднага след това се скарва на себе си: „Какво искаш всъщност, Нана? Искаш да замине или не?“
Яман затваря телефона, точно когато се чува почукване на вратата. Той поглежда Нана с подозрение: – Кой е? Куриер ли чакаш? Или си направила нови поръчки с капани за гостите, които не харесваш? – Не, това е Пънар – отговаря Нана. Тя отваря вратата и прегръща приятелката си. Нана се обръща към Яман с леко притеснение: – Тя има някои въпроси за решаване и ѝ казах да дойде тук, за да поговорим... Яман измерва Пънар с поглед и казва иронично на Нана: – Ще я изслушаш, значи. Тогава може би ще бъдеш тиха и спокойна за известно време.
Щом затварят вратата на стаята, Пънар хваща ръцете на Нана. – Скъпа, когато ми се обади така спешно, се запитах какво става. Добре ли си? – Не, Пънар, не съм добре. Много съм болна... – отвръща Нана със сълзи в очите. – Нелечима болест. Борих се, но не мога да изхвърля този вирус от сърцето си. – Може би трябва да видиш лекар? – загрижва се Пънар. – Нямам нужда от доктори – Нана поставя ръка върху гърдите си. – Усещам го тук. Когато го видя, сърцето ми бие по странен начин. Толкова съм глупава... той влиза в сънищата ми.
Пънар се усмихва топло, разбирайки всичко. – На тази болест ѝ казваме любов, Нана. Но ти дори не можеш да изречеш името ѝ. – Не казвай това! Не го искам! – прекъсва я Нана. – Колкото и да се бориш, любовта няма да те пусне. – Никога не може да се случи! Никога! Аз съм тук заради Юсуф, това е всичко. – Бягаш от себе си, скъпа. Любовта е чувство, не престъпление. – Не разбираш... има ли такава дума на турски? Imkansız (невъзможно)... това е всичко. – Тогава има само едно решение, приятелко моя – въздъхва Пънар. – Научи се да живееш с това чувство, което не назоваваме. – Вярно е. Няма друг избор – кимва Нана бавно. – Ще се науча да пазя това в тайна... дълбоко в себе си...
Нана излиза в градината, решена да поправи грешката си. – Ще пия чай от лайка, както казва сестра Адалет – мърмори тя под носа си. – Добре е за нервите. Защо изобщо му даваш такова значение, а, Нана? Тя започва да крачи назад, взирайки се в тревата. – Къде си? Къде изчезна? Изведнъж тя се удря в нещо твърдо. Обръща се и вижда Яман. – Пак ли ти? – възкликва тя. – Аз също живея в тази къща, знаеш ли? – отвръща Яман с ирония. – Какво търсиш? – Ами... загубих пръстена за стрелба. – Как го загуби? – Просто... падна – излъгва тя.
Яман забелязва нещо блестящо, навежда се и вдига пръстена. Подава ѝ го, фиксирайки я с дълбок поглед. – Не виждаш това, което е точно пред очите ти. Вземи го и не го губи пак. – Какво стана, защо дойде? – опитва се да смени темата тя. – Срещата за Юсуф беше отменена. – Слава на Бога! – изплъзва се от устата ѝ. – Не разбираш – казва объркано Яман. – Има и работа по фондацията, трябва да говорим. – Няма нужда да бързаме! – прекъсва го тя. – Ще говорим утре или вдругиден. Сега имам работа... – Какво ще правиш пак? – Една... специална работа! – отсича тя и хуква към къщата, оставяйки Яман да въздъхне тежко.
В леговището на звяра Текин прави своята последна грешка. Той посяга към оръжието си и отваря тайния вход към „тихата стая“. Но полицията следи всичко през камерите, които постави Ибо, представяйки се за електро техник. – Влизаме! – заповядва Ферит. Вратата се влита с гръм. Полицаите нахлуват като приливна вълна и притискат Текин към земята. Ферит се втурва към Айше: – Добре ли си? – пита той с неподправена нежност. – Знаех, че ще дойдеш... – прошепва тя, докато маската на страха пада. По-късно в участъка Текин признава всичко с цинична усмивка – включително, че сам е избутал жена си през прозореца преди години. Чудовището най-после е в клетка.
