В епизод 699 на „Наследство“: Едно случайно чуто „Обичам го!“ взривява спокойствието в имението! Докато Яман и Нана се борят с греховни сънища и се заричат да изтръгнат чувствата си, съдбата ги хвърля в истински ад.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 700 и 701 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман купува на Нана пръстен за стрелба с лък като извинение. Айнур подслушва част от разговора и казва на всички, че Яман ще предложи брак на Нана. Нана и Акча са убедени, че Яман иска да ѝ предложи!
Хазал пристига в имението, за да се подготви за търга с Яман. Красивата бизнесдама се отнася с Нана като с обикновена прислужница! Бавачка се побърква от ревност.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу
Епизод 700
След като мафиотите освобождават Нана, Яман остава сам срещу съдбата. Очите му горят от гняв. Когато пазачът се приближава до клетката, Яман действа като ранен звяр – светкавично, брутално, безмилостно. Едно движение, един удар и врагът е повален на земята. Вече на свобода, Яман не губи и секунда. Вика полицията и успява да си върне всичко, което беше откраднато от майстор Вели. В ръцете му е най-ценното – изгубеното минало на стария мъж.
Нана не може да скрие облекчението си, когато вижда Яман жив и здрав. Двамата тръгват един към друг с решителни крачки. Изглежда така, че всеки момент ще се прегърнат, но... само на сантиметри един от друг, двамата рязко спират. Яман, все така суров и непроницаем, отсича хладно: – Качвай се в колата.
Отиват при майстор Вели. Старецът, все още немощен, не вярва на очите си, когато Яман поставя вещите пред него. Най-отгоре блести златният часовник – подаръкът, който Вели някога е дал на покойната си съпруга. Разтреперените му ръце обгръщат ценния предмет, а в очите му напират сълзи, които никой мъж не може да скрие.
В имението Юсуф се приближава до чичо си, който стои замислен пред прозореца. – Нана тъжна ли е? – пита малчуганът плахо. – Тя казва, че всичко е наред, но аз не ѝ вярвам. Ти ли я обиди? Яман обръща глава, гласът му е студен като лед: – Възрастните понякога не се разбират, това е нормално. Но Юсуф не се предава. – Не я наранявай, тя много те обича! – заявява Юсуф уверено.
Яман повдига вежди, изненадан: – Откъде ти хрумна това? Детето свежда глава и изважда телефона си. – Записах го без да искам... Исках да пратя съобщение на Ойкю, но не знаех как. Отидох при Нана и записах разговора ѝ с нейната приятелка.
Записът тръгва. Гласът на Нана изпълва стаята – спокоен, но пропит с емоция: „Да, сериозна съм. Обичам го. Защо се учудваш? Не съм казала, че съм влюбена в него. Така, както обичам птиците и цветята, така обичам и него... като човек. Той е добра душа.“
Яман е шокиран, погледът му помътнява. В главата му ехти само един въпрос: „Нима разбрах всичко погрешно?“ Той беше убеден, че Нана го желае, че чувствата ѝ са дълбоки и истински... А сега, чувайки тези думи, той усеща нещо по-лошо от изненада – усеща горчиво разочарование.
Нана стои в стаята си, а в душата ѝ се води свирепа битка. Дали наистина е само „обич към добър човек“, или е нещо много по-дълбоко, което тя се страхува да признае дори пред себе си?
В същото това време докато насилникът Текин отсъства, Ферит и Айше нахлуват в дома му. Те се изправят пред Нилгюн, опитвайки се да пробият бронята от мълчание, която я обгръща. – Кажи ни истината! Само така можем да те спасим от този ад – настоява Айше, впила поглед в нейния. Нилгюн едва сдържа гласа си да не затрепери. Очите ѝ обаче крещят от ужас. Тя знае, че всяко нейно вдишване се следи от скритите камери и микрофони на Текин. Тя мълчи, защото животът на майка ѝ виси на косъм.
Но точно когато полицаите си тръгват, Нилгюн намира миг смелост. Светкавично и незабележимо тя пуска в чантата на Айше малка снимката на майка си. Минути по-късно, вече в колата, Айше открива снимката. Тя застива, взирайки се във фотографията, и поглежда Ферит.
– Знаеш ли какво искаше да ни каже с това? – пита тя задъхано. – Знаем с какво я държи онзи мерзавец... – отвръща комисарят с мрачен глас. – С майка ѝ! – изричат двамата в един глас. Погледите им се срещат, изпълнени с триумф. В момент на чиста еуфория те докосват дланите си в „дай пет“, но ръцете им остават слепени... секунда по-дълго, отколкото професионалният етикет изисква. Напрежението между тях е толкова гъсто, че може да се разреже с нож.
В къщата на Текин въздухът тежи от задаваща се буря. Щом пристъпва прага, Текин веднага забелязва, снимката на майката на Нилгюн липсва. Лицето му става каменно, а в очите му светва садистичен пламък. Той знае какво е направила жена му и яростта му е безгранична. Без дума той дръпва витрината, зад която се крие тайна врата. Сграбчва Нилгюн за рамото и я завлича навътре. Тя се бори, пищи, но е твърде слаба срещу неговата злоба. Зад вратата се открива стая, от която кръвта замръзва – изолирано, тясно помещение за изтезания, където никой крясък не може да се чуе отвън. Текин я хвърля вътре и я поглежда с демоничен триумф. – Тук никой няма да те чуе... – прошепва той зловещо и затръшва вратата с трясък, който отеква в цялата къща.
Епизод 701
Яман влиза в хола, а в главата му като натрапчив рефрен отекват думите на Нана: „Сега пак съм важна за семейството, но всичко може да се промени за миг... Може отново да стана „беля“ или просто онази, която не си знае мястото.“ Погледът му пада върху посърналите цветя. Спомня си горчивината, с която тя отказа да ги полее: „Жалко за вас, изсъхвате... няма смисъл да се хаби вода тук.“ Яман се оглежда гузно, сякаш се страхува някой да не улови мига му на слабост, и бавно посяга към каната. Полива пръстта, опитвайки се да вдъхне живот на онова, което сам е оставил да вехне.
Нана го наблюдава от горния етаж, скрита в сенките, със свито сърце. В този момент се появява Дженгер. – Г-н Яман... – започва той, но Яман го прекъсва рязко. – Не питай, Дженгер. – Не се тревожете, аз ще се погрижа за цветята. Яман въздъхва тежко, а гласът му трепери от непозната досега уязвимост: – Понякога, когато цениш някого, можеш да го нараниш най-силно. А когато осъзнаеш грешката си, вече е твърде късно. – Хора сме, правим грешки – меко отвръща Дженгер. – Важното е да ги поправим. – Знаеш ли... понякога нараняваш човек точно защото ти е скъп. Не защото не го цениш, а тъкмо обратното... –отвръща Яман.
Горе Нана притиска ръка към гърдите си. Сърцето ѝ бие лудо. – Значи ме цениш, Дивако? – прошепва тя. – Първо правиш пакости, а после съжаляваш... Но гарвановото крило с четка не се избелва. Ти си си такъв, няма да се промениш.
Яман поръчва на Дженгер да се грижи цветето и тръгва към изхода, където го пресреща леля ми. – Синко, не можахме да си кажем и дума. Излезе толкова рано, Нана не беше с теб, а после се върнахте заедно... – Имахме работа навън, засякохме се случайно – сухо отсича Яман. Акча го измерва с проницателен поглед и подхвърля с ирония: – Истанбул е толкова голям град... каква невероятна „случайност“, а?
Нана се прибира в стаята си, но думите му продължават да прорязват тишината: „Нараняваш го, защото го цениш...“ – Крещя ми, гневи се, а сега съжалява – говори тя на отражението си. – Разбрал е, че се притеснявах за него. Но защо трябваше да стигаме дотук? Не, не е възможно! – тя излиза рязко в коридора и се сблъсква челно с Яман.
Той я хваща за ръката, а погледът му е стоманен: – Сега ще говорим! – Нямам нужда от огъня, който бълваш – отвръща Нана, опитвайки се да се отскубне. – Няма да говорим! – Няма да говориш, а ще слушаш! – Яман я повлича към кабинета си. Вътре тя се опитва да излезе, но той застава пред вратата, преграждайки пътя ѝ. Дишането им се слива в едно. – Ще слушаш! – изригва той. – Бях ти бесен, защото винаги действаш на своя глава! Рискуваш живота си, жертваш се... Не прави тези неща заради мен! – Колко пъти ти казах? – вика му тя в лицето. – Казах ти, че ще се пазя. Ти спря ли? Не! Ти само сипеш обиди, раняваш хората точно тук – тя сочи сърцето си с разтреперани пръсти. – Гледаш ме така, сякаш ме мразиш! – Не те мразя... – прошепва той тихо. – Мразиш ме! – Не е вярно! – Мразиш ме, Яман! – Казах ти, че не те мразя! Аз не те мразя... Аз те...
Времето спира. Пространството между тях се свива, а въздухът не достига. Яман застива, очите му търсят нейните в болезнено признание. – Притеснявам се за теб.
Нана го поглежда право в упор, а гласът ѝ е като камшичен удар: – Тогава се дръж като такъв! Покажи ми тогава колко струвам за теб!
Тя излиза и затръшва вратата, оставяйки го вцепенен в средата на стаята. Яман гледа след нея, а в очите му се чете една единствена мисъл: „Ще разбереш... скоро ще разбереш всичко.“
Яман стои сам в кабинета си, а в съзнанието му като отворена рана кървят думите на Нана: „Ти само нараняваш хората... отваряш рани точно тук, в сърцето! Сякаш ме мразиш!“ Пред очите му изплува моментът, в който тя се нарани, докато опъваше тетивата на лъка. – Аз сам отворих тези рани... – промълвява той и веднага вдига телефона. – Майстор Али? Яман Къръмлъ е. Имам поръчка за теб. Нещо специално. Не, не е за тържество... за бавачката на племенника ми е.
Яман не подозира, че зад вратата Айнур е прилепила ухо и попива всяка дума. – Трябва ми пръстен с особен размер – продължава Яман. – За нежни, тънки пръсти. Нямам мярка, но го прати днес в имението. Предай го лично на охраната.
Айнур пребледнява от ревност. Тя нахлува в стаята на Нана, блъскайки вратата със замах. – Хайде, „интелектуалке“! Избра ли вече модела на сватбената рокля? – крещи тя със злъч. – Г-н Яман току-що ти поръча пръстен! – Какво говориш? Обясни ми! – прекъсва я Нана, но Айнур само изсумтява и излиза, тресейки земята под краката си.
Нана остава вцепенена. В главата ѝ нахлуват думите, които той каза на Дженгер: „Понякога нараняваш някого, защото го цениш...“ Спомня си и признанието му пред кабинета: „Не те мразя... аз те ценя.“ Тогава в ушите ѝ прозвучава гласът на Вели: „Очите ти ще са само в него. Ще живееш за него, ще жертваш живота си, ще изгориш целия свят, само за да е добре той...“ Нана притиска ръце към гърдите си, а дъхът ѝ спира. – Възможно ли е?... Не, не може да бъде! Никога! Не и с него!
По-късно Дженгер влиза в кабинета и мълчаливо подава малка кутийка. Яман я отваря – вътре блести уникално бижу: пръстен във формата на птица, чиито криле се свиват в нежно сърце. Без да губи време, той отива пред вратата на Нана. Почуква, но вътре е тихо. Търси я в стаята на Юсуф, но там заварва само детето. – Чичо, защо си сам? Къде е Нана? – пита малкият, наведен над домашните си. – Продължавай да учиш, яначе... ще я открия.
Яман претърсва хола, терасата, накрая нахлува в кухнята. – Кого търсиш, синко? – пита Акча, докато Айнур се свива нервно в ъгъла. – Нана. Виждали ли сте я? – Не е идвала тук– отвръща Акча, но вижда как Айнур буквално изгаря с поглед кутийката в ръката на Яман.
Щом той излиза в градината, Айнур не издържа и се подхвърля към Акча: – Честито! Г-н Яман купи пръстен на бавачката. Търси я, за да ѝ го даде. Мислех, че знаете, но по лицето ви виждам, че и за вас е шок!
Яман крачи из двора, разпитва охраната, докато накрая не забелязва едно движение зад храстите. Нана го вижда да наближава и сърцето ѝ замира. – Идва... не искам да го виждам сега! – шепне тя и хуква към задната част на имението, преструвайки се, че плеви лехите. – Какво правиш тук? – гласът му я настига. – Градинарствам... днес имам много работа – казва тя, без да го поглежда. – Стани! Трябва да говорим. – Ще трябва да изчакаш, ще ми отнеме часове! Яман губи търпение, хваща я за раменете и я изправя със замах. – Казах ти да станеш! – Какво правиш, Дивако? Пусни ме! – съпротивлява се тя, но той вади кутийката.
Нана замръзва. Очите ѝ се разширяват. – Не може да бъде... не го искам! Прибери го! – Без възражения! Искам да го приемеш – гласът му е тих, но непоколебим. – Знам, че ми се сърдиш и не искаш нищо от мен, но този път няма да отстъпя.
Нана плахо поема пръстена. Когато вижда птицата, очите ѝ омекват. – Това е... за да не ме боли пръстът, когато стрелям с лък, нали? Яман само я гледа, а в погледа му има нещо, което не изисква превод. – Много е красив... благодаря ти. Ти наистина си добър човек – промълвява тя и за първи път от много време насам лицата им се озаряват от искрени усмивки. – Добре... ще забравя всичко лошо. Всичко свърши – отвръща Нана.
В тишината на градината и двамата усещат, че „миналото“ изобщо не е забравено, а искрата помежду им заплашва да се превърне в пожар.
В къщата лелята на Яман гледа Айнур с недоверие, докато думите на прислужницата още отекват в стаята. – Ако имаше такова нещо, Яман първа на мен щеше да ми каже! – отсича тя, опитвайки се да запази самообладание. – Кълна ти се, лельо! С ушите си чух да се говори за пръстен! – настоява Айнур, чиито очи светят от жажда за отмъщение.
В този момент Нана влиза в къщата, а леля Акча я пресреща с въпрос, който прорязва въздуха: – Нана, вярно ли е? Яман купил ли ти е пръстен? Нана се усмихва леко, опитвайки се да скрие смущението си. – Да... направи ми изненада. Вижте колко е красив – тя подава ръката си, но погледът на Акча замръзва. – Какво е това? – недоумява тя. – Това е пръстен за стрелба с лък – обяснява Нана. – Подари ми го, защото си нараних пръста докато стрелях.
Акча хвърля леден поглед към Айнур, чиято интрига отново се срина пред очите ѝ. Нана се качва към стаята си, оставяйки тишина след себе ки. – Ще ти го кажа за последен път, Айнур! – изсъсква Акча. – Не си пъхай носа в неща, които не те засягат. Не искам да чуя нито дума повече! Айнур остава сама, стискайки юмруци, и промълвява злобно под носа си: – Мръсница... ще видиш ти.
В стаята си Нана се отпуска на леглото, а сърцето ѝ препуска. – Ох, за миг и
аз си помислих... – шепне тя на себе си. – Но той просто е искал да се извини.
Колко добре, че не беше истински пръстен! Това означава, че най-после се чистя
от този „вирус“ наречен Яман Къръмлъ. Тя поглежда стария си пръстен с птичето –
символ на невинността и малкия Юсуф. – Ах, моето птиче... – усмихва се тя и
излиза да търси детето.
В същото време Яман се гласи пред огледалото за предстоящата среща. Затяга вратовръзката си, а лицето му е каменно, но решително. – Всичко е изяснено – казва той на отражението си. – Вече няма проблеми, няма пречки. Той излиза от стаята и се засича с Нана ва коридора. Тя го оглежда от горе до долу – изискан, властен, различен. – Родителска среща ли има? – пита тя, опитвайки се да звучи безразлично. – Имам гости – кратко отвръща Яман и слиза по стълбите, за да отвори вратата.
Нана застава до парапета, притаила дъх. Долу Яман посреща изискана дама. Непознатата го гледа с възхищение, което не може да се скрие. – Най-после, Яман Къръмлъ! – казва тя с кадифен глас. – Щастлива съм да се запознаем. Двамата си подават ръце, а погледите им се засичат за секунда по-дълго от приличното. Горе, на етажа, Нана свива вежди, а в гърдите ѝ пламва огън, който не е очаквала. – Коя е пък тази жена? – промълвява тя, докато едната ѝ вежда се повдига в опасен знак за настъпваща буря.
Хазал е зашеметяващата бизнес дама, с която Яман започва нов проект. Това ли е новата съперница, която ще обърне всичко наопаки?
Яман стои пред новата си бизнес партньорка, облечен в безупречния си костюм, а гласът му е хладен и премерен: – Радвам се, че се запознахме, когато обединим сили и спечелим този търг, пред нас ще се отворят врати, за които други само мечтаят. Това партньорство е от решаващо значение и за двете страни.
Хазал го гледа с нескрито възхищение, а в очите ѝ се чете нещо повече от професионален интерес: – Щастлива съм, че мислите така. Идеите ни съвпадат напълно, г-н Яман. Сигурна съм, че ще бъдем велик екип. Дори баща ми се развълнува, щом чу името ви. Знам, че ще науча много от човек като вас. – Следя работата на баща ви, както и вашите успехи – кимва той леко. – Но признавам, не очаквах да срещна толкова млад и амбициозен професионалист. – Благодаря ви – Хазал се усмихва чаровно, скъсявайки дистанцията. – Това е най-хубавият комплимент, който съм получавала. – Да отидем в кабинета ми – предлага Яман.
Докато пресичат фоайето, Хазал оглежда интериора с любопитство. – Градината ви е прекрасна. Личи си, че градинарят ви е истински майстор. – Така е – отвръща той кратко. – Тук всеки си знае работата и е най-добрият в нея.
В този момент Нана се появява на пътя им. Тя се опитва да бъде гостоприемна, въпреки че сърцето ѝ се свива от гледката на красивата непозната до Яман. – Добре дошли! Аз съм... – започва тя, но телефонът на Яман иззвънява остро, прекъсвайки думите ѝ. – Извинете ме, трябва да вдигна – казва той, без дори да погледне Нана. – Трябва да споделя данни от един файл. Кабинетът ми е точно там, хайде да влезем. Да, Фуат, слушам те! Отивам към кабинета си...
Хазал спира и се обръща към Нана, оглеждайки я от горе до долу като обикновена прислужница. – Извинете! – Мен ли викате? – Нана повдига вежда, усещайки хладния тон. – Може ли една чаша вода? Да не е нито студена, нито топла... И с резен лимон, ако обичате – поръчва Хазал с тон, който не търпи възражение.
Нана застива. Кръвта нахлува в лицето ѝ, но тя успява да запази гласа си спокоен, макар и леко треперещ от обида: – Аз съм учителката на детето. Но... ще предам молбата ви. – О, извинете – подхвърля Хазал, без ни най-малко да изглежда притеснена. – Ще предам – повтаря Нана, стискайки юмруци. – Благодаря. Съжалявам за неудобството – казва Хазал и с горда походка се отправя към кабинета на Яман.
Нана остава сама в коридора, гледайки след нея с нескрито възмущение. – Нито едно „Здравейте“... Нито едно „Как сте?“. Тази жена няма никаква култура на общуване! Какъв бизнес човек е тя? – мърмори тя под носа си, докато в гърдите ѝ започва да се надига буря, която няма нищо общо с доброто възпитание.
Действието прескача Нана е в стаята на Юсуф, за да му помогне с домашните, но мислите ѝ са заети от срещата с Хазал. Юсуф я поглежда с невинните си очи, прекъсвайки мислите ѝ: – Нана, може ли да ми подадеш гумичката? – Разбира се, миличък! – лицето на Нана омеква. – Кой би могъл да откаже на такова добро дете? – Аз съм добър, нали, Нана? – Да, миличък. Винаги бъди такъв. Това е най-важното нещо на света. – Да си добър ли? – Да. Но запомни – трябва да си добър към всеки, а не само към тези, които обичаш. – Няма да го забравя, не се притеснявай – усмихва се Юсуф. – Нана, трябваше да се подпише един документ за родителската среща. – Чичо ти подписа ли го, малко птиче... – пита Нана, но изведнъж спира. – Или пък забрави?
В кабинета атмосферата е наелектризирана от професионален плам. Яман е надвесен над документите, а Хазал не отделя поглед от него. – Конкурентите ни са силни. Имаме малко време и ни трябва желязна подготовка – отсича Яман. – Не се тревожи за времето. Ще завърша досието в срок и без грешка – уверява го Хазал и добавя с многозначителна усмивка: – Но финализирането му... – ...зависи от физическия доклад – довършват двамата в един глас. – Виждаш ли? – очите на Хазал греят. – Точно затова казвам, че сме страхотен екип.
Яман кимва одобрително: – Научила си много от баща си. Сигурно се гордее с теб. – Разбира се. Но, господин Яман... нека си остане между нас... баща ми има и някои оплаквания. Сърди ми се, че съм работохоличка. Казва, че пропускам живота си. Съветва ме: „Не прави моите грешки, живей на пълни обороти, докато му е времето“. Иска внуци... Смята, че съм станала като него. И може би е прав. Работата винаги е била мой приоритет. Може би просто я ползвам за оправдание... Може би не съм типът жена, с която се създава семейство. Затова и досега никой не е посмял да направи крачка към мен.
Яман я поглежда сериозно, а гласът му става неочаквано мек: – Ако бракът не се е случил, значи сама не си го искала. Какво са казали предците ни? Всяко нещо си има мястото и времето.
В този момент Нана влиза в кабинета, прекъсвайки интимния разговор. – Юсуф има един документ за подпис... – започва тя, усещайки напрежението във въздуха. Яман едва я поглежда: – Има ли още нещо? – Не. Желая ви лека работа – отвръща Нана засегната. – На излизане затвори вратата – подхвърля той, без дори да вдигне очи от Хазал.
Нана излиза, а думите му към Хазал още кънтят в ушите ѝ: „Всяко нещо си има мястото и времето...“ – Какви мили думи знаел да казва, когато поиска! – ядосва се тя в коридора. – За мен е просто Дивак, но явно за другите не е така.
Вътре Хазал бързо сменя темата, усещайки, че е докоснала чувствителна струна: – Както и да е... да не се разсейваме с лични въпроси. – Погледни това досие – прекъсва я Яман, посочвайки цифрите. – Тук сте пропуснали важни данни. – Така ли? – Хазал се приближава опасно близо до него. – Изобщо не съм забелязала. Нищо не убягва от очите ти, Яман... – Вземи тези числа предвид, когато подготвяш офертата. Сама ще видиш грешката, когато се задълбочиш.
Но докато Яман и Хазал се задълбочават в цифрите, Нана започва да осъзнава, че в имението се появи нова и много опасна съперница.
Текин влиза в импровизираната си килия, където държи прикована съпругата си. Нилгюн, смазана и отчаяна, вдига очи към него: – Текин… прости ми, нали? Знаеш, че не съм виновна…
Той обаче е студен като гранит. Освобождава ръцете ѝ и подхвърля телефона: – Обади се на леля си в Измит. Кажи ѝ, че пристигаш – заповядва той, а гласът му реже като бръснач. – И не забравяй, на високоговорител е! Дадеш ли ѝ и най-малкия знак, ще те удавя със собствените си ръце!
Нилгюн набира номера с разтреперани пръсти. Гласът на леля ѝ е топъл, изпълнен с обич, но за Нилгюн това е последното сбогом, скрито зад изкуствена усмивка.
Айше и Ферит не се отказват. Те отново са в дома на Текин, който ги посреща с мазна усмивка и фалшив билет за автобус – доказателство, че жена му е заминала. А истината е само на една ръка разстояние, зад тайната стена на хола, където Нилгюн гасне в мъки.
В полицейското управление Ферит не намира покой. – Този човек е психопат, Айше. Усещам го с всяка фибра на тялото си! – избухва той и удря по масата. – Трябва да намерим жената, преди да е станало твърде късно.
Новините не закъсняват. Ибо докладва: Нилгюн се е качила на автобуса, но е слязла по средата на пътя, в малко и безлюдно селце.
Айше и Ферит се поглеждат – пъзелът започва да се нарежда, но картината е по-зловеща, отколкото са си представяли. Дали ще успеят да разбият стената на мълчанието, преди Текин да е нанесъл своя последен, смъртоносен удар?
