В епизод 697 на „Наследство“: Яман чува разговор между Икра и Нана и разбира, че Нана го обича. Той не може да спре да мисли за думите на Икра и започва да си задава въпроси, които досега е избягвал.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 698 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана вижда медицинските изследвания на Яман и светът ѝ се срива! Редовете пред очите ѝ са безмилостни – инфекцията е напреднала и има 80% вероятност ръката на Яман да бъде ампутирана! Ще намери ли тя сили да се изправи пред „Дивака“ и да му вдъхне кураж, преди да е станало твърде късно?
По-късно Яман чува как Нана признава на приятелката си Пънар, че обича Яман.
Ще събере ли Яман смелост да признае на Нана, че е чул всичко, или ще избяга от чувствата, които го плашат повече от смъртта?
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-дол
В болницата между Яман и Нана прехвърчат искри, които могат да изпепелят всичко наоколо. Нана гледа Яман, този непреклонен мъж, чието сърце е по-твърдо от скала, и не може да спре думите, които напират в гърлото ѝ.
– Толкова си инатлив! – гласът ѝ трепери, смесвайки гняв и тиха нежност. – Яман, защо ме преследваш така? Защо го правиш?
Яман застива, въпросът на Нана го сварва неподготвен. Той я изпепелява с поглед, онзи същият, в който се чете всичко, което езикът му отказва да изрече. Иска да знае... дали думите на Икра са истина? Обича ли го тя?
– Какво искаш да кажеш? – отвръща той с дрезгав глас. – Защо го правя ли? Просто не искам Юсуф да бъде тъжен, това е всичко.
Нана усеща, че въздухът не ѝ достига под неговия изпитателен поглед. – Защо ме гледаш така? – пита тя, опитвайки се да скрие вълнението си. – Каква друга причина може да има?
В този момент лекарят излиза и извиква Яман. Нана прави крачка напред, готова да влезе с него, но той вдига ръка. Жестът му е властен и не търпи възражения. – Седни! – заповядва той, а погледът му я заковава за стола.
Нана сяда на стола, следейки как вратата се затваря под носа ѝ. Не са минали и пет минути, но Нане е нетърпелива.
„Защо не излиза? Какво му казва докторът?“ – мислите ѝ препускат в луд танц.
Вътре лекарят подава рецептата. – Няма нищо опасно, господин Яман. Но трябва да пиете тези лекарства без прекъсване. Ще изпратя резултатите от изследванията в дома ви. Оздравявайте бързо.
Докато Яман облича ризата си, телефонът му вибрира. Съобщение от Ферит. Истината за отвличането на Нана най-после излиза наяве: „Изглежда е действал сам. Искал е откуп, мислел е, че тя е богата. Профилът му съвпада с показанията.“
Яман отваря рязко вратата на кабинета на лекаря и вижда Нана буквално залепена за нея. Тя отскача назад, сякаш хваната в престъпление. – Какво правиш? – пита той, а в ъгълчето на устните му едва доловимо потрепва усмивка.
– Аз... аз... гонех едно насекомо! – изстрелва тя, заеквайки от неудобство. – И ти изведнъж отвори... Кажи де, как е раната?
Яман мълчи. Наслаждава се на нейната загриженост, която тя така отчаяно се опитва да прикрие. – Казаха ли ти нещо лошо? – настоява тя, а очите ѝ се пълнят със страх. – Когато не ме пусна вътре, разбрах, че криеш нещо. Кажи ми веднага какво каза докторът!
– Каза, че съм добре – отсича той, с лека нотка на раздразнение.
– Ама как така? – не престава Нана. – Виж се, целият си пламнал! Сигурно е някакъв бацил, виж как се е разпространило по лицето ти... Имаш ли инфекция?
Яман прави крачка към нея, скъсявайки дистанцията дотолкова, че тя да усети топлината на тялото му. – Не е раната... – гласът му е като тътен на приближаваща буря. – Ти си тази, която ме разболява, ти си моята болест.
Нана е затворена в стаята си, нервно стиска чаша вода, но гърлото ѝ е свито от тревога. Образът на Яман не излиза от съзнанието ѝ. – Сега със сигурност се инати и не иска да си пие лекарствата – мърмори тя на себе си, опитвайки се да потуши пожара в гърдите си. – Пак ще каже, че нищо му няма. „Не е твоя работа, Нана! Каква си ти, негова медицинска сестра ли?“
Тя поглежда отражението си в огледалото и вири брадичка, сякаш се оправдава пред самата себе си: – Всичко е заради Юсуф! Само да оздравее и пак ще почна да се карам с него. Ще го обстрелвам със стрели, докато му дойде акълът в главата! Но сега... сега е болен. Жалко за него.
Тя излиза от стаята с решителна стъпка, докато в кабинета си Яман потъва в собствен ад. В ушите му все още ехтят думите, които Икра каза на Нана: „Любовта печели всички битки. Не се бори повече със сърцето си.“
Яман отваря чекмеджето. Пръстите му докосват броеницата – подаръкът от Нана. Спомня си деня, в който тя го попита дали я е изгубил, а той, за да я нарани, излъга, че няма да я носи. Видя тъгата в очите ѝ тогава... Сега той стиска броеницата толкова силно, че раната на ръката му започва да пулсира от остра, пронизваща болка.
В този момент Нана нахлува без да почука. Очите ѝ се разширяват, когато го вижда да притиска раната си. – Яман! Добре ли си? Докторът каза ли нещо лошо? Скри нещо, нали? – думите излизат от нея като порой. – Яман, не започвай пак! Пий си лекарството. Време е!
Тя му подава хапчетата, но той я изпепелява с поглед. – Достатъчно, бавачке! Връщай се към работата си. Не ме изнервяй повече! Никога повече! И сега се махай, веднага! – Добре! – сопва се тя, усещайки как обидата я изгаря. – Доброто не е за теб, то бяга от теб като пред състезание! – Не ми правиш никакво добро! – изкрещява той след нея. – Добре съм! Добре! Махай се!
Нана излиза, затръшвайки вратата, а Яман, вбесен от собствената си слабост, захвърля броеницата обратно в чекмеджето.
Слизайки по стълбите, Нана продължава да фучи: – Точно както си мислех... Не пие лекарствата. Дивак!
В този момент на входната врата се звъни, Нана отваря. Пред нея застава куриер, който носи спешен плик от болницата с резултатите на Яман. – Не можахме да ги пратим по имейл, затова ги нося на ръка – обяснява мъжът.
Нана приема плика, който е леко разтворен. Нана не издържа и изважда листа. Очите ѝ се плъзгат по редовете и дъхът ѝ спира.
„Въпреки че раната е малка, инфекцията е напреднала. Червеният вятър е засегнал цялата ръка. Дори при продължаване на лечението, има 80% вероятност ръката да бъде ампутирана.“
Към нея се приближава Дженгер и разбирайки, че писмото е за Яман, любезно предлага да му го занесе. Нана му подава плика и изважда телефона си. – Какво означава това? – шепне тя, докато притеснена търси обяснение в интернет. – Не е възможно... Ще му отрежат ли ръката?!
В същото време Дженгер влиза в кабинета на Яман с резултатите. – Дойдоха изследванията от болницата, господин Яман. Яман хвърля един поглед на изследванията и лицето му остава каменно. – Тези резултати не са мои, Дженгер. На някой си Якуп Керестиджи са, изглежда са ги разменили, нърни ги в болницата веднага.
Дженгер кима облекчено: – Явно е станала грешка. Добре ли сте, господине? – Да, няма защо да се тревожиш. Просто една обикновена рана – отсича Яман.
Дженгер излиза, но Нана стои в коридора, пребледняла като платно, без да подозира за размяната.
Нана е сама в стаята си, а стените сякаш се притискат към нея. Тя крачи нервно, кършейки ръце. – Колко пъти му казах да си пие лекарствата! – говори си сама, а гласът ѝ трепери от безсилие. – Ако ме беше послушал, ако бяхме отишли в болницата веднага, това нямаше да се случи! Сега нямаше да искат да режат ръката му...
Пред очите ѝ изплува кошмарният спомен отпреди малко, леденият поглед на Яман, когато я изгони от кабинета си. „Достатъчно, бавачке! Връщай се към работата си. Не ме изнервяй повече! Веднага излизай!“ – Може би затова е толкова вбесен... знае какво го чака – шепне тя през сълзи. – Как можеш да си такъв, Яман? Какъв чичо си ти? Нима не мислиш за малкото птиче Юсуф? Как ще го прегръщаш само с една ръка?
Тя избърсва сълзите си с рязко движение и стяга косата си на кок, сякаш се подготвя за битка. Поглежда се в огледалото с нова решимост: – Силата на дървото е в корена му, а силата на мъжа, в сърцето! Бъди силна, Нана. Трябва да си готова заради Юсуф. Трябва да издържиш на всичко, което предстои!
В същото време, в кабинета си пред прозореца, Яман е разкъсван от спомени свързани с Нана.
В този момент Нана влиза тихо. Вижда го пред прозореца – самотен, суров и някак прекършен. „Какво правиш, Яман? Сигурно ти е много тежко...“ – мисли си тя. – „Ти си такъв дивак. Колкото груб, толкова и неразумен.“
Нана почуква плахо и оставя нещо на бюрото. Яман се обръща рязко, очите му метат мълнии: – Какво има пак? Защо се връщаш? – Направих ти лечебна паста – казва тя със спокоен, но твърд тон. – За имунитета ти е. Ще ти даде сили. – Добре съм! Не ми трябват тези глупости! – сопва се той. – Винаги правиш така! Едва те убедих да отидеш на лекар. Това е за твое добро! – А аз ти казвам, че нямам нужда от тези бабини деветини!
Нана оставя купичката на бюрото и пристъпва крачка по-близо. Гласът ѝ омеква: – Ще ти кажа нещо... Може би работата те натоварва, може би е нещо друго... но те моля, не се изнервяй! – Защо? – пита той, забил поглед в нея. – Защото си различен. Дори да ти се случи нещо лошо, ти ще го преодолееш. Знаеш ли защо? Защото си Яман Къръмлъ! Ти си силен дивак, непоклатим и инатлив.
Яман не отделя поглед от нея, а в очите му се чете объркване. – Защо ми говориш всичко това? Откъде ти хрумна? – Откъде ли? – тя се заплита в думите си. – Както и да е... не знам точно какво означава, но знам, че ще победиш всичко. Познавам те добре.
Яман не издържа на напрежението и избухва: – Добре, стига толкова! Ти в добре ли си? Да нямаш температура? Не ме изкарвай повече извън нерви! Тръгвай си веднага!
Нана го поглежда с безкрайно съжаление. В сърцето ѝ се свива буца, защото тя „знае“ страшната тайна, че скоро той може да загуби ръката си. – Моля те, изяж това, което ти донесох – казва тя и излиза.
Вече в коридора, тя обляга гръб на вратата и затваря очи. – Сега разбирам... той не е ядосан на мен. Той страда заради ръката си...
В хола напрежението може да се разреже с нож. Нана не отделя поглед от Яман, а в ума ѝ препускат черни мисли: „Държи се така, сякаш нищо му няма... Този мъж е направен от стомана!“ Яман усеща вперените в него очи и веждите му се сбърчват –загрижеността на Нана започва да го вади от равновесие.
Юсуф прекъсва тишината, радостен от съобщение, което е получил от своя приятелка. – И аз искам да ѝ пратя гласово съобщение! – възкликва детето, а Нана веднага му показва как да го направи, опитвайки се да скрие треперещите си ръце. Когато леля Акча отвежда Юсуф за да му даде десерт, Нана отново фиксира Яман с онзи дълбок, измъчен поглед. Той не издържа: – Защо ме гледаш така? – пита той рязко, но вместо отговор, Нана го изпраща с мълчание, докато той напуска стаята. „Крие от всички...“ – мисли си тя. – „Но тук няма как да говорим. Пред детето, пред лелята... невъзможно е. Трябва да сме насаме!“
В същото време Яман уж гледа в телефона си, но в главата му ехтят всичките ѝ думи от последните часове: „Добре ли си? Директно ми кажи... Докторът нищо лошо не каза, нали?“ Спомня си и онази странна паста, и думите ѝ, че е силен като „дивак“. „Какво се опитва да направи тази жена? Или пък...“ – сърцето му прескача удар. – „Нима Икра беше права? Любовта печели всички битки... Ще ми признае ли чувствата си? Ще ѝ кажа, че това няма как да стане и ще приключа този въпрос веднъж завинаги!“
В този момент Нана се изправя пред него, решена на всичко. – Трябва да говорим. – Казвай бързо, имам работа – отрязва я той, опитвайки се да скрие вълнението си. – Не и тук. Лично е. Излез в градината, моля те. – Какво значи „лично“? – пита той със задавен глас, а тя просто го поглежда и излиза. „Да го направим тогава...“ – мисли си той. – „Нека се изправим един срещу друг и да приключим с това!“
В градината Нана въздъхва тежко, когато го вижда Яман да се приближава. – Говори! Обясни ми какво имаш да казваш... – подканва я той, застанал срещу нея като скала. – Ще ти кажа, но не ми се сърди... Трябва да ти призная нещо – започва тя. – Още откакто дойдох тук, се боря с теб. Но истината е, че ти се възхищавам. Ти си велик мъж! Само погледът ти е достатъчен да покори света. И дори да загубиш ръката си... ти пак ще си ти. Винаги ще бъда до теб! Аз ще бъда твоята ръка, аз ще бъда твоята опора!
Яман я гледа, сякаш е паднала от Марс. – Какви са тези глупости? Какво говориш? – Не крий повече! Знам всичко... ще ти ампутират ръката! – изстрелва Нана. Яман избухва в кратък, невярващ смях. – Ако говориш за онези изследвания, те бяха сгрешени! – Още ли отричаш? Недей! – настоява тя през сълзи. – Ще отидем при друг лекар, ще намерим решение!
Тогава Яман я хваща за раменете и изкрещява право в лицето ѝ: – Отвори си ушите и ме чуй добре! Нищо ми няма! Онези изследвания не бяха моите, имената бяха разменени! Казаха ми го хиляда пъти – здрав съм!
Нана замръзва. Лицето ѝ бавно се променя – от ужас към безумна радост. – Истина ли е? – прошепва тя, а в очите ѝ изгрява слънце. Яман вижда искреното ѝ щастие и за момент гневът му се стопява. – Значи затова бяха тези странни комплименти... затова беше това тичане по мен из цялата къща? Искала си да ме „мотивираш“? – Да... – Нана забива поглед в земята, изчервявайки се, като си мисли. – Ох, Нана, каква си патка...
– Сега, след като тази глупост приключи, се връщай в имението! – казва Яман и се обръща, за да скрие усмивката, която едва не пробива суровото му изражение.
Нана сияе от щастие. Ръката на Яман е спасена!
В тишината на кабинета си Яман стои неподвижен, вторачен в купичката с лечебна паста, която Нана му остави. В съзнанието му отново и отново изплуват думите ѝ от градината: „Възхищавам ти се... Ти си велик мъж! Дори половината от теб е достатъчна, за да покори света! Винаги ще бъда до теб... Аз ще бъда твоята ръка!“
Той поглежда пастата и промълвява под носа си: – И това е оставила тук...
Яман посяга към джоба си, но ръката му среща празнота. – Къде ми е телефонът? – сепва се той. – Долу в хола ли го забравих? Или бавачката пак е объркала моя телефон със нейния и го е взела?
Той излиза от кабинета с намерението да я потърси, но спира рязко в коридора. Гласът на Нана се чува от стаята ѝ – тя говори с най-добрата си приятелка Пънар. Яман застава до вратата, а сърцето му започва да бие лудо.
– Как си, Нана? – чува се гласът на Пънар от слушалката. – Изобщо не се обаждаш, притесних се! Добре ли си? – Добре съм, Пънар... – отвръща Нана, а в гласа ѝ още се долавя остатък от преживения шок. – Ако ти разкажа какво ми мина през главата, няма да повярваш! – Казвай веднага, изгарям от любопитство! – Помислих, че ще отрежат ръката на Яман... – започва Нана и ѝ разказва всичко: за подменените изследвания, за ужаса, който е изпитала, и за всички онези думи, с които се е опитвала да му вдъхне кураж в градината.
Пънар замълчава за момент, а после задава въпроса, който разтърсва Нана до основи: – Нана, моля те, не ме разбирай погрешно... Но защо според теб направи всичко това за него? Защо беше толкова отчаяна и изплашена?
Яман в коридора, затаява дъх. Очите му са приковани в нищото, а вената на слепоочието му пулсира. В стаята настава тежка тишина. Нана поема дълбоко въздух и най-сетне изрича истината, която е крила дори от себе си:
– Защо ли го направих? Направих го заради него... Защото... защото го обичам!
Яман чува всяка дума. Светът му се преобръща. Той преглъща трудно, а погледът му става неспокоен, почти изплашен. В този момент маската на „железния мъж“ се пропуква и той усеща как земята под краката му изчезва.
Ще събере ли Яман смелост да влезе в стаята и да признае, че е чул всичко, или ще избяга от любовта, която го плаши повече от смъртта?
Междувременно в участъка се появява мъж на име Текин. Той обявява, че съпругата му е изчезнала, и изглежда съкрушен. Но Айше – чиято интуиция никога не лъже – усеща хладина зад сълзите му. Разследването започва светкавично. Ибрахим открива следа: жената е претърпяла инцидент и в момента е в болница под чуждо име.
В болничната стая на Нилгюн – жената на Текин – влизат Айше и Ферит. Жената е бледа, а в очите ѝ се чете чист ужас. Тя отваря уста да поиска помощ, но телефонът ѝ иззвънява. Гласът от другата страна е леден като острие: – Предупредих те да не си тръгваш, Нилгюн. Ако направиш и една грешна стъпка, ще убия майка ти. Ще хвърля тялото ѝ на кучетата!
Когато Текин влиза в стаята с театрална загриженост, Нилгюн свежда глава. Тя отказва да подаде жалба, пребита от страха за живота на близките си. На излизане от стаята, комисарят въздъхва тежко: – Айше, беше права. Но как да спасим някого, който твърде много се страхува да проговори?
