В епизод 696 на „Наследство“: Нана усеща, че Яман ще попадне в капан и се втурва да го спаси, след което превързва раните му. Действията ѝ ѝ спечелват признанието на леля Акча.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 697 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Сватбата на Икра и Емин се провежда в имението. Нана и Яман са свидетели. Преди двойката да си тръгне, Икра моли Нана да не се бори с чувствата си към Яман. Яман подслушва разговора и разбира, че Нана има чувства към него.
Яман не може да спре да мисли за думите на Икра и започва да си задава въпроси, които досега е избягвал.
Ферит разкрива случая с незаконните добавки и спасява Неше от опасност. Ибрахим установява самоличността на хакера, който е откраднал пари от картата на Айше. Мъжът е арестуван и откаран в полицейското управление. Корай, който присъства на разпита, започва да се държи странно, което буди подозренията на Ферит.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу👇
В имението кипи трескава подготовка за сватбата на Емин и Икра. Леля Акча гледа към сияещата булка с очи, като я благославя.
Нана внимателно поставя венчето от бели цветя върху косата на Икра, докато Адалет наблюдава със задоволство. – Прекрасна си! – възкликва тя. – Господин Яман наистина има изтънчен вкус. (тя се обръща към Нана и я оглежда критично) А ти, Нана? Защо още не си се приготвила?
– Вече съм готова – отговаря Нана скромно, сочейки ежедневните си дрехи. – Това, с което съм, е напълно достатъчно.
В този момент в стаята влиза Юсуф облачен в костюм. Леля Акча веднага го обсипва с целувки, а Нана нежно поправя яката му. – Колко си красив само! – възкликва тя. – Нана, сложи ми папийонката, моля те! – настоява малчуганът, а после я поглежда с недоумение. – Но защо си облечена така? Чичо купи рокли за всички, Айнур ми каза!
Адалет и Юсуф започват да настояват, докато Нана накрая не се предава пред молбите им. Тя отива да облече роклята, която Яман е избрал специално за нея.
Нана излиза от стаята, облечена в роклята, и сякаш за секунда времето спира. Яман е там. Погледът му, тежък и изгарящ, започва бавно да се плъзга по нея – от пръстите на краката ѝ, по извивките на тялото, докато не срещне очите ѝ. Нана усеща този поглед върху кожата си, знае, че той е запленен, че я обожава в този момент.
Яман не издържа на притеглянето. Той прави няколко крачки, приближава се толкова близо, че тя усеща дъха му, и прошепва в ухото ѝ с плътен, вибриращ глас: – Значи вече си готова...
– Не! – отсича Нана, опитвайки се да овладее разтуптяното си сърце. – Не съм готова и няма да нося тази рокля. Ще облека друга!
Тя се обръща рязко, за да избяга от магнетизма му, докато Икра ги наблюдава отдалеч с проницателна усмивка. Яман не откъсва поглед от Нана, докато тя не изчезва зад вратата.
Икра влиза след Нана в стаята, виждайки вълнението, изписано на лицето ѝ. – Случило ли се е нещо? – пита тя тихо. – Нищо! Нищо не е станало! – отвръща припряно Нана. Тя вижда Юсуф и го моли да провери дали младоженецът е готов, както и да занесе палтото на леля Акча.
Щом детето излиза, Нана се обръща към Икра с молба, в която се долавя паника: – Помогни ми с ципа, моля те... Тази рокля е твърде тясна!
Нана трескаво се опитва да се измъкне от дрехата, която Яман е купил за нея. Тя иска да я махне, да я захвърли, сякаш така ще спре и спомене от изгарящия поглед на Яман. Но докато се бори с плата, тя осъзнава, че колкото и дрехи да смени, не може да избяга от това, което чувства, когато той е наблизо...
В хола Нана оправя папийонката на Юсуф и го гали по бузата с усмивка. – Ти си най-красивият кавалер тук, знаеш ли? – казва му тя, но в същия момент влиза Яман и дъхът ѝ спира.
Тя не може да откъсне поглед от него. Яман, винаги проницателен, веднага забелязва промяната. – Сменила си роклята... – отбелязва той, а в очите му преминава особена искра.
В този момент пристига леля Акча, водейки Икра. Булката сияе. – Почакай тук, не отивай още към масата – нарежда Акча и се оттегля с Яман за последна проверка.
Нана се приближава до Икра, чието лице е скрито под фин воал. – Толкова си красива... – шепне тя с истинско възхищение. – Благодаря ти, сестричке – отвръща Икра през сълзи от щастие. – Ти също си невероятна.
Адалет вдига ръце към небето в тиха молитва: – Бог да ви благослови всички в този свещен момент! – Амин! – отвръщат в един глас момичетата.
Леля Акча се връща и кимва към Яман. – Нека батко ти Яман да ти върже лентата, Икра.
Нана гледа объркано червената панделка. – Какво означава това? – шепне тя към Адалет. – Ще ти кажа по-късно – усмихва Адалет.
Яман внимателно завързва лентата около талията на Икра – символ на късмет и ново начало. Гласът му е плътен и бащински: – Помни, че това е твоят дом. Ние сме твоето семейство и вратите ни винаги ще бъдат отворени за теб.
– Направихте толкова много за нас – отвръща Икра, целувайки ръката му. – Нека в дома ви винаги има изобилие. (тя се обръща към Нана) Ти също се грижиш толкова добре за мен... Ако не беше майка Акча, ти щеше да си моята кума.
Нана въздъхва леко тъжно. – И аз го исках, но леля ти нямаше да ме хареса за тази роля. По-добре е така. – Защо казваш това? – пита учудено Икра. – Защото турският ми е лош и мога да сбъркам нещо...
Но съдбата има други планове. Леля Акча чува разговора между Икра и Нана, и внезапно се хваща за гърдите. – Ох, кръвното ми се качи... сърцето ми ще изскочи от вълнение! Няма да издържа да бъда свидетел... Нека нашата бавачка, Нана, заеме моето място!
– Както решиш, майко – съгласява се Икра. – Щом го искате... – промълвява Нана, докато краката ѝ омекват.
Емин ги подканя: – Хайде, време е!
Яман застава точно до Нана пред длъжностното лице. Раменете им се докосват, а напрежението между тях е по-осезаемо от всякога.
Длъжностното лице слага очилата си и започва тържествено: – С ваше позволение, започваме брачната церемония. Вашите имена? – Икра Салим – отговаря булката с ясен глас. – Емин Якуби – потвърждава младоженецът.
Следват ритуалните въпроси. „Да“-то на Икра е ехтящо, това на Емин – решително. Когато идва ред на свидетелите, Яман и Нана отговарят в унисон. – Да! – изричат двамата и за миг погледите им се заковават един в друг.
– С властта, дадена ми от кмета, ви обявявам за съпруг и съпруга! – провъзгласява служителят.
Юсуф, който стои наблизо, започва да подскача и подшушва на Икра: – Настъпи го! Настъпи го по крака!
Нана наблюдава с ококорени очи. – Защо го настъпва? – пита тя, но без да чака отговор, решава, че това е задължителна част за всички на масата.
И в един комичен, неочакван миг, Нана стоварва обувката си право върху крака на Яман.
– Ох! Спри! Какво правиш? – изсъсква Яман, свивайки се от болка. – Те трябва да се настъпват, не ние! – Но защо не ми казвате? Аз не знам вашите обичаи! – оправдава се Нана, почервеняла от срам.
Служителят се засмива добродушно: – Обикновено това го правят младоженците, за да се знае кой ще командва вкъщи, но това ще остане един много весел спомен.
– Простете ми... сбърках – пелтечи Нана, искайки да потъне в земята от срам. – Благодарение на теб, Нана, току-що унищожихме стогодишна традиция. Браво на теб! – отвръща Яман с иронична, но странно нежна усмивка.
Докато длъжностното лице поднася регистъра за подпис, двамата свидетели се навеждат над хартията, а пръстите им случайно се докосват върху писалката...
Настъпва моментът на раздялата. Икра се приближава до Акча, а в очите ѝ блестят сълзи на благодарност.
– Винаги ще се моля на Бога за теб, майко Акча... Ти спаси живота ни! – казва тя, хващайки ръцете ѝ.
– Направих това, което трябваше, чедо – отвръща Акча с глас, в който трепти неподозирана нежност. – Не можах да стана майка, но покрай теб разбрах какво е майчинството. Бъди щастлива, не искам нищо друго. (тя се обръща към Емин с властен, но майчински поглед) Поверявам ти дъщеря си, Емин!
– Не се притеснявайте – отсича Емин с увереност, която вдъхва спокойствие. – Ще я пазя като очите си.
Юсуф се впуска в прегръдките им: – Ще дойде пак, обещавате, нали?
– Обещавам, Юсуф! – усмихва се през сълзи Икра.
Емин се приближава към Яман, за да изрази признателността си, но господарят на имението го прекъсва с едно движение на ръката. Погледът му е сериозен, дълбок.
– Нека забравим за всичко преживяно засега – казва Яман. – Пред вас са само хубави дни. Вървете!
Икра се обръща към Нана и я притиска силно до себе си. – Сестричке... пази се! – прошепва Нана. – Звъни ми по всяко време, чуваш ли?
– Ще ти звъня, но и ти не ме забравяй... – отвръща Икра, но изведнъж погледът ѝ става сериозен. – Преди да си тръгна, трябва да ти кажа нещо важно. Ела!
Икра хваща Нана за ръка и я отвежда настрани, далеч от другите, но не подозира, че Яман не откъсва поглед от тях. Той стои в сянката, напрегнат, попивайки всяка тяхна дума.
– Обещай ми, че няма да се разсърдиш и няма да ми се разгневиш за това, което ще ти кажа – казва тихо Икра.
– Добре, обещавам, не се притеснявай – отговаря Нана, а любопитството започва да я гложди. – Казвай, какво има?
– Знам, че обичаш батко Яман... много го обичаш! – изрича Икра с увереност.
Нана застива и бързо протяга ръка и закрива устата на Икра, оглеждайки се панически. – Не! Не смей да го повтаряш! Никога!
– Но аз го видях, Нана! Видях го с очите си!
– Как си го видяла? Какво говориш? – гласът на Нана трепери от панически страх.
– Виждам как го гледаш... как го защитаваш с цената на всичко! – настоява Икра и полага ръка върху сърцето си. – Видях как се хвърли в огъня за него. Аз изпитах същото за Емин и знам този белег тук.
– Очите ти са видели правилно, но умът ти е разбрал грешно! – отвръща Нана, а сърцето ѝ блъска в гърдите като затворена птица. – Не е това, което си мислиш...
Икра я хваща за ръцете, гласът ѝ е мек, но уверен. – Сестричке, тук никой не ни слуша. Аз знам какво е... Мислех, че ако призная любовта си към Емин, ще ме убият. Бях готова да се откажа от живота си, но не и от него!
Яман стои неподвижно, затаил дъх. Всяка дума на Икра се врязва в съзнанието му, а погледът му е впит в лицето на Нана, очаквайки реакцията ѝ.
– Любовта печели всички войни, Нана! – продължава Икра и поставя ръката на Нана точно върху сърцето ѝ. – Каквото и да казваш, истината е скрита тук. Не можеш да спечелиш тази битка срещу собственото си сърце!
Нана стои като вцепенена, онемяла пред истината, която досега е крила дори от себе си, докато изгарящият поглед на Яман продължава да я пронизва от разстояние.
Гласът на Акча прекъсва взривоопасния момент, подканяйки момичетата да побързат. Нана хвърля един последен, изпепеляващ поглед към Яман и бързо извърта глава, опитвайки се да скрие паниката си. Двете се прегръщат за сбогом. Акма казва молитва: – О, Боже, не разделяй тези любящи сърца...
Нана буквално побягва към вътрешността на имението, търсейки спасение от истината. Яман остава на място, вцепенен. Когато Акча го пита какво има, той едва успява да отговори, че отива да работи, но погледът му е празен, изненадан от чутото.
В кабинета си Яман се опитва да прегледа документи пред себе си, но думите на Икра се връщат като прилив. „Всичко това... заради нея ли е?“ – пита се той, а пред очите му изплуват образи. Спомня си как тя подкара колата лудо, за да го спаси. Спомня си как тя го описа пред Лука с такова възхищение: „Той е воин, той би направил всичко за семейството си... затова го разбирам.“ Спомня си прегръдката ѝ по време на отвличането и думите ѝ на нейния език: „Какво бих направила, ако ти се случи нещо?“
Яман затваря очи, усещайки тежестта на истината. – Не мога да позволя това да продължи... – говори си сам. – Но първо трябва да разбера със сигурност дали това, което чух, е истина!
В градината Нана стреля с лък. Стрелите ѝ порят въздуха с ярост. – Ще победиш врага в себе си, Нана... ще го победиш! – повтаря тя на себе си, борейки се със спомена за думите на Икра.
– Не победихме ли твоя враг? – гласът на Яман я кара да потрепери.
– Няма враг, когото да не мога да победя! – отсича тя, без да го поглежда.
– Внимавай тогава да не изгубиш целта си – казва той, приближавайки се опасно близо.
– Тогава не се изпречвай на пътя ми! – сопва се тя, но присъствието му я разсейва и тя наранява пръста си в тетивата.
Яман веднага взема лъка от ръцете ѝ. Нана протестира, но той с едно плавно движение опъва лъка и забива стрелата точно в центъра. В същия миг лицето му се сгърчва от болка – раната му още не е зараснала.
– Видях те! – възкликва Нана. – Боли те, не го крий! Трябва да отидеш в болница, раната ще се инфектира...
– Няма нужда да ходя никъде! – отвръща той, но Нана е непоколебима. Тя вижда Акча и заплашва: – Кълна се, ще ѝ кажа, че си ранен и се инатиш!
– Мълчи! – съска Яман, но разбира, че няма избор. Под натиска на Нана и за да не разстрои леля си, той се съгласява да отиде в болницата.
В коридора на болницата Нана не спира да мърмори: – Как може да си толкова инатлив?
– Защо ме преследваш така? Защо го правиш? – Яман я приковава с поглед, търсейки в очите ѝ признанието, за което Икра говореше.
– Защо ли? Не искам Юсуф да е тъжен, затова! – отвръща тя бързо, но очите ѝ я издават. – Защо ме гледаш така? Каква друга причина може да има?
Лекарят вика Яман. Нана се опитва да влезе, но той я спира властно с жест: – Седни и чакай тук!
Докато той е вътре, Яман получава съобщение от Ферит – похитителят на Нана твърди, че е действал сам за пари. Всичко изглежда приключено, но напрежението в Яман само расте. Когато отваря вратата на кабинета, той заварва Нана, долепила ухо до нея.
– Какво правиш тук? – пита той остро.
– Ами... преследвах едно насекомо и... ти отвори вратата изведнъж! – измисля си тя панически. – Как е раната? Казаха ли ти нещо лошо? Защо не ме пусна вътре?
– Казаха, че съм добре – отговаря той студено.
– Тогава защо си такъв? Имаш ли някакъв микроб? Лицето ти е променено... да не е инфекция?
Яман я поглежда с безкрайна умора и нещо друго, което тя не може да разчете.Той тръгва напред, оставяйки я сама в коридора, но и двамата знаят, че инфекцията, която ги измъчва, няма лекарство...
Ферит, със своя остър ум и непоколебима решителност, успява да сложи край на една игра, която едва не коства живота на Неше. Сцената е достойна за филм – благодарение на таен запис, в който сенчест бизнесмен признава за производството на нелегални лекарства, примката около врата му най-после се затяга.
В същото време Ибо, „мозъкът“ на екипа, най-после разбива кода на мистериозния хакер, източил парите на Айше. Измамникът е в капан, а полицията чука на вратата му.
В полицейския участък е задушно. Под студената светлина на лампите, Ферит, Ибо и Корай стоят срещу заловения хакер – Мюкремин. Корай е застинал, а по гърба му се стича ледена струя пот.
„Ако проговори... ако ме предаде... всичко свършва. Животът ми свършва тук“ – крещи вътрешният му глас.
– Комисарю – прекъсва тишината Ибо, – нашият „призрак“ се оказа Мюкремин. Първо е откраднал данните на Айше, а после е прехвърлил парите през десетки сметки. Мислел се е за недосегаем, но е оставил следа.
– Значи е хакнал и телефона ѝ, за да потвърди превода – добавя Ферит, приближавайки се към престъпника със заплашителна стъпка.
– Точно така! – гордо заявява Ибо. – Пред вас е специалистът по невъзможните задачи. Хванах го, Ферит.
– Е, господин „Призрак“? – изрича Ферит със зловещо спокойствие. – Да видим какво ще кажеш пред съдията. Тогава няма да има къде да се скриеш.
– Срамота! – избухва Айше, заставайки пред Мюкремин с разтреперан глас. – Какъв човек трябва да си, за да ограбиш невинна жена? Нямаш ли съвест? Поне за миг не се ли замисли?
Хакерът забива поглед в земята. Мълчи.
– Ще разберем всичко – отсича Ферит. – Дали си действал сам или някой ти е дърпал конците... истината винаги излиза наяве. Хайде, водете го в стаята за разпити!
В стаята остават само те. Ферит неволно поглежда към Корай. Нещо в поведението му не е наред. Ръцете му треперят, погледът му е блуждаещ.
„Защо е толкова нервен? Още откакто хванахме хакера, той не е на себе си. Дали пък...?“ – мисълта минава като мълния през ума на Ферит. – „Възможно ли е да е искал Айше да му е задължена? Да я направи зависима от него? Не... това би било твърде подло...“
