В епизод 664 на „Наследство“: Нана и Яман не спират да се карат. Нещата между тях се влошават. Ертан, усещайки, че земята под краката му гори, отвлича Айше.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 665 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана и Яман спят в една палатка, но хъркането ѝ прогонва Яман навън, където той осъзнава колко често мисли за нея. Уплашен от собствените си чувства, решава да държи дистанция.
На следващия ден Нана изпива двойна доза билкова отвара и изпада в забавни халюцинации, а напрежението между тях отново се покачва.
Междувременно Ферит научава истината за Ертан, а Айше попада в ръцете на мъжа, който търси отмъщение за миналото.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу👇
Нана стои срещу Яман, а по лицето ѝ пробягва онзи познат, леко дразнещ инат.
– Какво точно правиш? – пита тя, присвивайки очи.
Яман се изправя и въздиша като човек, който вече знае, че спорът е неизбежен.
– Влизай в палатката и заспивай, вече е късно!
– А ти? – поглежда го подозрително.
– Аз ще нощувам в колата.
Нана почти подскача.
– Забрави! Гърбът ти и без това те мъчи. Ако спиш в колата, утре ще ходиш прегърбен като стар човек. Ето така – тя го имитира, навежда се театрално и Яман само повдига вежда.
– Ако не беше строшила колчетата за палатката, сега щяхме да спим всеки в своята – отвръща Яман.
– Аха… пак аз виновна – измърморва тя, но в гласа ѝ звучи повече шега, отколкото раздразнение. – Добре тогава, след като аз ги счупих, аз ще спя в колата, за наказание.
– Няма да го обсъждаме. Влизай вътре и лека нощ – отвръща Яман, но Нана дори не помръдва. Вместо това разперва ръце и започва да подскача в някакъв ритъм.
– Гледай, това е един от нашите народни танци.
– Какво правиш, по-точно? – пита той, вече на ръба на търпението.
– Не мога да легна спокойно. На съвестта ми тежи. Не е редно.
– Махни фенера от лицето ми – моли Яман, докато светлината го боде директно в очите.
Тя послушно го сваля, но веднага се връща към своето.
– Хайде! Ти в палатката, аз оставам тук.
– Казах ти, че няма да стане.
– Но защооо? – проточва тя глас като дете.
– Палатката е до огъня, там е топло. В колата не можем да пуснем отопление, акумулатора ще падне, а като падне, няма как да се приберем. Вътре е студено като в хладилник. Ако спиш там, ще се разболееш.
Нана прехапва устна.
– А ако ти спиш там?
– Достатъчно! – реагира той остро. – Твоята работа не е да мислиш за мен. Твоята работа е да слушаш какво ти каза лекарят. Върви!
– Не! – тя напряга рамене. – Няма да вляза. Ако трябва, ще спя навън. Просто… не мога да те оставя да мръзнеш. Това е!
Яман я поглежда внимателно.
– Добре ли си?
– Добре съм… – но в същия момент Нана леко кляка. – Само ми притъмня за секунда. Нищо сериозно.
– Инатът ти само влошава състоянието ти, върви да си починеш.
– Главата ми… – тя се хваща за слепоочията. – Трябва да седна.
– Ела. Седни. Отиваме в болница. Така не може.
– Напротив, така може. Влизай в палатката – побутва го Нана.
– Какво, по дяволите, правиш? – разперва ръце Яман.
– Ти ме принуждаваш! – тя го избутва обратно навън и влиза в автомобила.
– Излез. Казах ти, излез! – гласът му кънти в тишината. – Веднага!
– Не можем да делим една палатка.
– И няма. Ти ще си вътре, аз ще стоя отвън.
– Да стоиш? Какво точно ще чакаш?
– Да заспиш. Хайде. Влизай вътре и закопчай ципа.
Тя остава неподвижна, гледайки към небето.
– Ти ще измръзнеш до сутринта, а и сигурно ще завали… не мога да го позволя.
– Какво има пак? – изпуска въздишка, сякаш знае отговора.
– Ще вали.
– Ще се криеш под одеяло под дъжда ли? Влизай в палатката.
– Няма. Може да викаш, колкото искаш. Ако ти стоиш навън, и аз стоя навън.
– Ще се разболееш!
– Не. Обичам дъжда.
И точно тогава първите капки дъжд започват да падат. После още. За секунди всичко се превръща в мокра мъгла.
Нана вдига рамене, доволна от развоя.
– Чуваш ли? А ти искаше да спиш навън.
– Господи, дай ми сили – промърморва Яман.
– Ако не настояваше за колата, нямаше да стане така.
– Ако ти не беше такъв инат, нямаше да изгубя ключа.
Нана се протяга, прозява се сладко.
– Все ми се спи. Сигурно е от лекарствата… Лека нощ. Само се надявам да не хъркаш.
– Не хъркам никога. Погледни себе си.
Нана се завива до брадичката и заспива.
– Яман… казвам ти… така не става… - говори на сън Нана.
Яман я гледа и поклаща глава.
В този момент Нана започва да хърка силно.
–Ако продължи така, до сутринта няма да мога да мигна – говори си сам Яман.
Той става и бързо напуска палатката.
– Да, тя може и да е моя отговорност… но това не означва, че ще я допусна толкова близо.
Сутринта палатката се раздвижва и Нана изскача навън – рошава, усмихната и заразително свежа.
– Добро утро – подвиква весело. – Не знам ти как спа, но аз… спах като бебе! – махва с ръка и се протяга, сякаш светът е прекрасен.
По лицето на Яман пробягва смесица от недоверие и спомени, които предпочита да забрави.
Нана прави няколко крачки босонога в мократа трева и вдишва дълбоко.
– Ах… чудесно е. Свежият въздух, птичките, вятърът… чувствам се прекрасно. Намери ли ключа?
Яман мълчи, без да помръдне.
– Ако не го намерим… какво ще правим? – пита тя, а в гласа ѝ вече се прокрадва тревога.
Тогава той бавно вади ключа от джоба си и ѝ го показва. Нана застива за секунда, после очите ѝ се разширяват.
– Бил е в теб?! Защо не ми каза?! Остави ме да претърся половината гора!
– Помислих си… че би било добро наказание – казва Яман и се обръща, за да скрие усмивката си.
– Не е смешно! – Нана вдишва демонстративно. – Така… спокойно. Дишаме. Чист въздух. Кислород… Всичко е наред. Природата лекува. Сигурно тук има чудесни билки. Даже може да намеря нещо полезно за мен.
Яман рязко се обръща към нея.
– За какви билки говориш?
– О, едни имахме в планината… А и всичко може да се намери в интернет – в Youtube е пълно с рецепти.
– Докторът вече ти даде лекарства.
– Да, но природните лекове са по-ефективни. Разбирам от това.
Той я поглежда така, сякаш пред него стои най-опасният човек с кошничка за горски плодове.
– Разбираш, разбираш… Много добре знам колко разбираш. Последния път в лагера едва не ни натрови с онези гъби, дето уж си ги „познала“.
Нана се мръщи театрално. Настъпва кратко мълчание. Яман пръв го прекъсва:
– Надявам се този път наистина да направиш изключение. Да спазваш правилата. И да не се забъркаш в неприятности. Ясно?
Нана го гледа раздразнено, очите ѝ блестят, но тя мълчи. Просто продължава да диша дълбоко, сякаш прави йога насред гората.
Яман я наблюдава как стои неподвижно, диша дълбоко и вече не знае дали да се ядоса или да се опита да се успокой.
– С нея човек никога не знае какво го чака… - мърмори си Яман.
Малко по-късно Нана се връща с набраните от нея билки.
– Яман, виж! Намерих билките, които ще ми помогнат – казва с трепет в гласа. – Казах ти, че ги познавам. Дядото на едно момиче ми ги показа едно време. Растат по стръмните скали… научих от него всичко.
Яман се намръщва.
– Това ли е същият човек, който умря внезапно и ти остави наследство? Чичо Сеийт?
Нана потрепва.
– Не исках да го споменавам така… Бог да ги прости. Но всъщност наследството е от брат ми Азис. Само че аз… нямах представа.
– Най-вероятно Идрис си е бръкнал там, където не трябва – казва Яман спокойно, но в гласа му се усеща хладна решителност. – Ще проверя.
Нана махва с ръка.
– Каквото било – било. Важното е, че дните на болка отминаха. А тези билки… те ще оправят всичко.
Яман веднага се приближава и взема стръкчето от ръцете ѝ.
– Нана, не можеш да вариш и пиеш това, което не познаваш.
– Аз ги познавам – възразява тя. – Тази тук е като „острие“, успокоява.
Той поклаща глава.
– Имаш изписани лекарства.
– Но не от тези – настоява тя. – Природата е истинският източник на лек.
– Природата… в неправилната доза прави така, че напълно здрав човек да се натрови. Нана, ти не си лекар, нито фармацевт, няма да използваш това. И докато пиеш медикаменти – забрави за „бабини рецепти“.
Нана го гледа предизвикателно.
– Знам точно колко трябва да използвам. Даже намерих една специално като теб – казва тя и показва… кактус. – Виж го. Бодлив, издържа на всичко, но ако се доближиш до него – боде. А вътре пази вода, която спасява животи. Ето защо казвам, че си като него – отвън едно, отвътре друго.
Яман я гледа така, сякаш е обграден от буря, която няма намерение да спира.
– Понякога си дете, друг път, необяснима сила. Трудно е човек да те разбере.
Нана подготвя ароматен билков чай от растения, които сама е събрала по изгрев. Поднася чаша на Яман с широка усмивка, но той гледа парата, която се вие над течността, с подозрение.
– Нищо не пия, ако няма етикет – промърморва с ироничен поглед.
Тя се смее, смятайки, че Яман се шегува. Но точно неговото недоверие го спасява. Билките, които е набрала, имат… неочакван ефект. Действат като силен халюциноген, за който Нана няма представа. Тя изпива своя чай и само след минута очите ѝ заблестяват странно.
– Яман! Виж… летя! – извиква развълнувано и се втурва към близкото дърво, започвайки да се катери като щуро дете.
– Нана, слизай веднага! – вика Яман, вече изплашен, опитвайки се да я стигне. – Какво, по дяволите, изпи?!
– Не. Добре ми е тук. Тази нощ ще спя с птичките. Те поне не ми викат. Нали, птичета?
– Нана… там няма нито една птица.
– Как да няма? Ето го – посочва в празното пространство. – Просто ти не го виждаш.
Яман вече е сигурен – чаят.
– Това билковото ти чудо ти размъти мозъка. Слизай веднага. Бързо!
Нана се смее.
– Пак викаш! Трябва да кажеш „моля“. Звучи толкова миличко…
– Слизай веднага! – повтаря той, но нервите му вече се късат.
– Не. Не чувам „моля“ – държи на своето Нана.
Нана внезапно се хваща за главата.
– Къръмлъ… не се тревожи. Май… ми се завива свят.
Тялото ѝ отново се залюлява опасно. Този път Яман крещи:
– Слез веднага! Сега! МОЛЯ ТЕ!
При тази дума Нана се усмихва доволна.
– Ето! Това исках да чуя! Добре, слизам.
Нана бавно се спуска, клати крака във въздуха, уверява го:
– Спокойно, няма да падна…
…и точно тогава се озовава на земята.
– Приземих се! – заявява гордо, докато Яман кипи.
– Недей да се ядосваш – казва тя, все още усмихната. – Добре съм.
В този момент телефонът на Яман звъни – видеообаждане от Юсуф.
– Добре ли сте? – пита детето.
– Добре сме – отвръща Яман, но точно тогава Нана поставя ръка на рамото му. Той подскача леко и се отдръпва.
– Много ми липсваш, птичето ми – казва Нана на Юсуф. – Тук е красиво, но не е същото без теб.
– Имаме работа – намесва се Яман. – Ще ти звъннем пак.
Нана се включва отново:
– Юсуф, как мина вечерта с Йойкю?
– Добре – отговаря детето. – Четохме приказка и тя заспа бързо.
– Като мен, нали? – усмихва се Нана и хвърля поглед към Яман.
– Ще говорим по-късно – казва той, прекъсвайки връзката.
После се обръща към Нана:
– Отиди да седнеш. Веднага!
Айше се събужда бавно, сякаш изплува от гъста мъгла. Главата ѝ пулсира тежко, гърлото я пари от сухота. Отваря очи и за миг не разпознава мястото, в което се намира. Полумракът я поглъща, от тавана виси една единствена крушка, а през цепнатините на прозорец, закован с дъски, пробиват тънки струи дневна светлина. Студът е суров, влагата пълзи по стените, а задушливата миризма на плесен прорязва въздуха.
Опитва да помръдне и тогава осъзнава, ръцете и краката ѝ са вързани, устата е затисната с груб плат. Сърцето ѝ започва да блъска в гърдите, сякаш се бори да изскочи.
От тъмнината се показва фигура. Позната. Опасно позната. Ертан седи на старо, разкривено столче срещу нея, облегнат назад, със студен, презрителен поглед.
– Добро утро, госпожо комисар! Как спа? – пита Ертан.
Приближава се, пръстите му разхлабват кърпата на устата ѝ. Щом въздухът докосва устните ѝ, Айше избухва:
– Полудя ли?! Защо ме доведе тук?!
Ертан само повдига рамене, жест, който говори, че за него всичко е пределно ясно.
– Всичко знам. Разбрах, че ми готвите капан. Работиш зад гърба ми… с бившия си мъж. Хванаха ми човека. Какво, мислиш, че не се сетих кой стои зад това, че съм идиот?
– Ертан, спри… Това няма смисъл. Правиш огромна грешка – прошепва Айше, опитвайки се да овладее паниката, която кипи в нея.
– Млъкни! – избухва той. – Грешката не е моя!
Той отново натъпква плата в устата ѝ и я гледа, без да трепне.
– Баща ти провали всичко, той унищожи нашия живот. Очерни моя баща, вкара го в нещо, в което беше невинен. Заради него той влезе в затвора, после остана прикован към инвалидната количка. Семейството ми се разпадна… разбираш ли? Моето детство, моят свят, всичко изчезна заради вас, и аз вече нямам какво да губя. Но едно мога да си върна, честта на баща ми. Той е невинен. И аз ще го докажа… дори това да означава, че ти няма да преживееш днешния ден.
Вади телефона си, движението му е рязко, решително, без колебание.
– Ще се обадя на баща ти. Ще му кажа, че те държа тук, че ако не признае какво е направил… ще те убия.
Набира номера. Държи телефона до ухото, тялото му е изпънато като струна. Настъпва секунда… две… и вместо глас, се чува автоматичното съобщение: „Абонатът е извън обхват.“
Ертан стиска зъби, затваря телефона и изпуска тежък въздух.
– Добре… Чаках толкова години, ще почакам още малко.
Слага телефона настрани и се връща на стола. Взира се в Айше, очите ѝ блестят от сълзи и гняв, но не и от страх.
В същото време Ферит приключва служебен разговор, когато телефонът му отново завибрира. На екрана, името Неше. Щом отговаря, гласът на момичето се разлива в слушалката, накъсан и уплашен:
– Ферит! Айше… Айше я няма! Изчезнала е!
– Дишай, Неше. Кажи спокойно какво се случи – настоява Ферит.
– Събудих се и… и не беше там! – хлипа Неше. – В апартамента всичко е разхвърляно… Обувките ѝ са по земята, фибата ѝ лежи до вратата, а телефонът ѝ е изключен! Нещо е станало, знам го… Някой я е отвлякъл!
Напрежение обхваща Ферит. Мислите му започват да се подреждат като части от пъзел, който не иска да види завършен.
– Чуй ме много внимателно. Запази спокойствие. Не позволявай на Дога да разбере, ясно ли е? – предупреждава Ферит. – Аз се заемам. Чакай да ти се обадя, не действай сама.
– Ферит… намери я… моля те – прошепва Несе.
– Ще я намеря – изрича той с твърдост, която не допуска съмнение. После затваря и се хвърля в действие.
Корaй хвърля кратък, внимателен поглед към Ферит. Чакал е търпеливо момента, в който комисарят за миг ще остави телефона си без надзор. И този миг най-сетне идва. Корaй улавя движението на пръстите му, когато Ферит отключва екрана. Запечатва кода в паметта си.
По устните му пробягва лека, почти невидима усмивка.
„Сега си в моите ръце, господин комисар“, мисли си Корай.
Какво планира? Докъде ще стигне?
Времето тече безмилостно. Айше е в смъртна опасност. А Ферит все още не подозира, че врагът може да е на една ръка разстояние.
