„Наследство“, еп.660: Нана си тръгва, ще я спре ли Яман? – какво ще се случи…

В епизод 659 на „Наследство“: Ще събере ли Яман смелост да помоли Нана да остане? И какъв план подготвя Недим зад гърба му? В същото това време Ферит арестува Айше. Каква е причината?

НА КРАТКО какво се случва в епизод 659 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.

Юсуф отчаяно се опитва да попречи на Нана да замине, но опитът му претърпява неуспех.. Малко по-късно Яман научава нещо, което преобръща представите му за решението на Нана и причините тя да си тръгне.

Междувременно и Недим прави своя ход, за да задържи Нана.

По пътя към летището съдбата завърта рязко волана… и поставя Яман пред избор, който не може повече да отлага.

В същото време наяве изплува още една истина, признание, подслушано от неочакван свидетел, може да преобърне съдбата на Айше.

Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“

👇По-подробно в редовете по-долу👇

Сутринта Юсуф наднича в стаята на Нана, която приготвя багажа си, и тихо я поздравява.

– Добро утро, Нана – прошепва той.

Тя се обръща, прикляква до него и го погалва по бузата.

– Добро утро, птиченце. Погледни ме. Не навеждай глава така. Раздялата не е нещо лошо… понякога просто е необходима.
– Но въпреки това страшно ще ми липсваш. Не искам да заминаваш! – гласът му трепва.
– Трябва да замина, и двамата го знаем – отвръща тя нежно. – Но ще те нося със себе си навсякъде.

Юсуф свива устни.

– Да, ама ти ще си отидеш. Няма да те виждам, няма и да мога да ти звъня толкова често…
– Аз ще ти звъня – усмихва се тя. – Толкова много, че накрая ще почнеш да ми затваряш.
– Никога няма да ми омръзнеш – казва момчето и я прегръща.
– Хайде сега, помогни ми, птиченце. Да довършим заедно.

В кабинета си Яман седи замислен на бюрото си.

– Така е правилно – казва тихо, сякаш се опитва да убеди самия себе си.

Дженгер се появява до вратата.

– Господин Яман… да ви донеса ли закуската?
– Не, не искам. Бавачката подготви ли се?
– Все още се оправя в стаята си. Малкият господин е при нея, помогна ѝ.

Яман кимва.

– Да я закара шофьорът на летището, и да тръгнат навреме, не искам да изпуска полета. А ти се погрижи за останалото. Аз след малко ще изляза.
– Разбрано – отговаря Дженгер.

Нана подрежда последните вещи, когато леко почукване я кара да се обърне. Вратата се открехва и Адалет наднича внимателно.

– Да не те притеснявам, дъще? – пита тя тихо.
– Влизай, како Адалет – усмихва се Нана и прави крачка към нея.

Адалет пристъпва вътре, стискайки в ръцете си нещо сгънато, меко, излъчващо топлина още преди да бъде разкрито.

– Исках да ти дам нещо, преди да тръгнеш. Плетох цяла нощ, за да го довърша – казва тя и внимателно разгръща плетената жилетка.

Нана докосва плетивото и дъхът ѝ секва за миг.

– Това е… невероятно. Много ти благодаря. Наистина е ценен подарък.

Адалет я поглежда с онзи свой мек, майчин поглед.

– Обличай я понякога… да си спомняш за мен. Защото аз няма да те забравя, дъще.

Нана поема дълбоко дъх.

– Как бих те забравила? Грижите ти… всички онези вкусни неща, които приготвяше… начинът, по който винаги ме успокояваше… Ще ми липсваш, како Адалет.
– Хайде сега – поклаща глава тя. – Никакви сълзи. Пътищата ни пак ще се срещнат. Ако вече си готова, можем да свалим куфара долу. Какво ще кажеш?

Преди Нана да успее да отговори, Адалет я наблюдава по-внимателно.

– Какво търсиш, дъще? Изглеждаш разтревожена.
– Часовника на майка ми. Последно го оставих на скрина… а сега го няма – отвръща Нана и започва да преглежда вещите си.
– Може да си го прибрала в куфара.

Нана разкопчава куфара, разравя дрехите, но бързо поклаща глава.

– Не е там. Изчезнал е…

В този момент на прага се появява Юсуф, съсредоточен и тревожен.

– Нана… разопаковаш багажа си ли? Да не си размислила? Ще останеш ли? – пита той с надежда, която проблясва в очите му.
– Не, птиченце – казва тя нежно. – Просто търся часовника си, не мога да го намеря.
– Загубила си го? – гласът му става сериозен.
– Да, мили мой.

Юсуф пристъпва решително към нея.

– Добре. И аз ще търся. Ще го намерим заедно.

Нана се усмихва леко, докато го погалва по главата.

– Много ще ми помогнеш.

Тогава вратата се отваря и Дженгер се появява задъхан, сякаш идва по спешност.

– Ще проверя при господин Яман. Възможно е да сте го оставили в неговата стая – казва той.
– Благодаря ти – кимва Нана, а надеждата отново проблясва в очите ѝ.

Камерата се отдръпва бавно – Нана, Юсуф и Адалет търсят из стаята, всеки със своята причина часовникът да бъде намерен или не… докато истината е съвсем друга, скрита не в куфара, а в нечие малко, но отчаяно сърце.

Дженгер почуква леко и наднича в кабинета на Яман.

– Извинявайте, господин Яман. Не искам да ви безпокоя… Но г-ца Нана е изгубила часовника си. Помислих си, че може да е останал тук.

Яман повдига поглед рязко.

– Часовника? Но как изобщо може да се изгуби?
– Не знам. Претърси цялата си стая. А часът на тръгването наближава. Вие знаете колко много означава той за нея.

В стаята на Нана, Юсуф претърсва заедно с нея.

– И тук го няма, Нана… – казва той, преглъщайки тъгата. – Ами ако изпуснеш самолета, докато го търсим?
– Не мога да тръгна, без да го намеря, птиченце – отвръща тя и продължава да разравя дрехи.

В този момент вратата се отваря и вътре влиза Яман. Погледът му е остър.

– Какво си мислиш, че правиш? Полетът ти е след няколко часа, а ти още ровиш за някакъв часовник?

Нана се обръща към него.

– Потърсих го навсякъде, където може да съм го оставила… но го няма. И…
– Това е нехайство – прекъсва я той. – – Не те ли предупредих вчера? Да се стегнеш, да се подготвиш навреме, да не закъсняваш?

„Не излезе от стаята си цял ден. И сега идва само, за да ми се кара… Толкова далечен е станал.“ – мисли си Нана.

Дженгер се връща.

– Казах и на охраната. Провериха целия двор. Нищо не откриха.

Яман изглежда все по-раздразнен.

– Ще закъснее заради някакъв часовник, ще изпусне самолета. После пак драматично изпращане… Юсуф едва се примири с идеята да се разделят. Няма да минава през това втори път. Няма да го позволя.

Приближава се.

– Стига търсене. Ще хванеш самолета. Ние ще намерим часовника и ще ти го изпратим. Темата е приключена.

Нана го поглежда неподвижно.

– Не – отговаря тя спокойно, но категорично. – Не тръгвам, преди да го намеря. Това не е просто вещ. А и… не ме гледайте така, господин Ябан.

Юсуф застава до нея, сякаш желае да я защити.

– Да, чичо. Часовникът е много важен за Нана. Тя не може да си тръгне, докато не го намерим. Ако изпусне самолета – така да бъде. Нали, Нана? Тогава няма да заминеш…

Яман издиша дълбоко.

– Хайде, юначе. Ела с мен.

В кабинета Яман затваря вратата след тях и се навежда към племенника си.

– Знам… – казва тихо. – Трудно ти е да се разделиш с нея. Ще ти липсва. И аз го виждам. Но тя ще замине. Дори днес да не успее… утре пак ще си тръгне.
– Но защо? – прошепва Юсуф, очите му се пълнят с напрежение.
– Понякога, когато и да обичаш някого, колкото и да не искаш да го пуснеш… не можеш да го задържиш. Това е нейният живот. Нейното решение. Трябва да го уважим. – Навежда се и го поглежда право в очите. – Кажи ми истината. Ти ли скри часовника?

Юсуф преглъща.

– Исках да остане поне още един ден. Сърдиш ли ми се?
– Не, юначе. Не се сърдя – казва Яман и го прегръща. – Но трябва да разбереш. Тя ще си тръгне. И ти трябва да свикнеш с това… колкото и да е трудно. Хайде. Ще ѝ върнем часовника. Това е правилното. После… продължаваме напред. Аз съм до теб. Винаги.

Връщат се при Нана. Юсуф стиска часовника в ръката си.

– Прости ми, Нана… Аз го скрих. За да не тръгнеш. Исках да останеш.
– Птиченце… – прошепва тя и го прегръща. – Благодаря ти, че ми каза. Нищо не му е станало, нали?
– Увих го в плат. Да не се нарани.
– Обичам те толкова много – отговаря тя и го притиска към себе си. – Всичко ще бъде наред. Но ми трябва и ти да си силен. Ще имам нужда от теб.

Яман се намесва меко:

– Юначе, върни се в стаята си.

После поглежда Нана, но без да срещне погледа ѝ.

– Шофьорът е готов. Сега, когато часовникът е намерен… няма повече причини да оставаш. Аз тръгвам към офиса, имам работа.
– Тръгваш сега? – пита тя, без да крие разочарованието.
– Желая ти успех в новия живот – отвръща той, все така сдържан. – Ако някога имаш нужда… ще знаеш как да ме намериш. Независимо къде се намираш.

„Ти си просто бавачка, Нана. Ако си тръгнеш, ще дойде друга. Какво точно очакваше?“, мисли си Нана.

В двора на имението, всички са се събирали да изпратят Нана.

– Бог да те закриля, дъще – казва Адалет. – Много ще липсваш в тази къща.
– Пази се… и не се забърквай в неприятности – добавя Айнур.

Нана ги прегръща една по една.

– Благодаря за всичко. Бяхте като семейство за мен – усмихва им се Нана.

Коленичи пред Юсуф.

– Птиченце… между нас ще има планини и морета, знаеш това. Гледахме картата заедно, но нищо няма да ни раздели, защото сърцата ни са заедно.
– Обади ми се, щом кацнеш – умолява я Юсуф.
– Обещавам.
– Наистина?
– Да. Но обещай и ти нещо.
– Какво?
– Ще се храниш. Ще си пишеш домашните. Ако се случи нещо… ще говориш с чичо си. Или ще ми звъниш веднага.

Дженгер се приближава нервно.

– Ако не тръгнем сега… самолетът ще излети без вас.
– Нана! – вика Юсуф и се втурва към нея в последна прегръдка.
– Птиченце… – прошепва тя, а Адалет го поема за раменете.
– Хайде, Юсуф… хайде, сине. Всичко е наред… всичко е наред.

Камерата проследява как колата потегля. Юсуф остава на стълбите с протегнати ръце, които още помнят топлината на прегръдката ѝ.

В същото време телефонът на Яман иззвънява неочаквано. Яман поглежда към дисплея и отговаря.

– Ало? – гласът му е равен.
– Здравейте, г-н Яман. Пънар съм… приятелка на Нана. Опитвам се да я открия, но не отговаря. В имението ли е?
– Не. В момента пътува към летището.
– Това е лошо… – в гласа на Пънар се появява тревога. – По грешка изпратиха нейните документи на моя адрес. Трябва да ги вземе. Без тях изобщо няма да я допуснат да започне работа.
– Не е знаела ли? Как може да замине, без да вземе тези документи?
– Може би е пропуснала. От известно време е много разсеяна. Знаете колко трудно преживява заминаването.

Яман свива вежди.

– Не. Не знам. Какво имате предвид?

От другата страна настъпва неловка пауза. Пънар поема дъх.

– Мислех, че е говорила с вас. Не искаше да заминава, г-н Яман. Много е привързана към Юсуф. Дори заради мечтаната работа, не искаше да го остави.

Ръцете на Яман се стягат върху волана.

– Но нали сама реши да си тръгне?

– Да… но го направи заради вас. Беше убедена, че вие не искате тя да остане, че за вас така ще е по-леко.

Гласът на Пънар утихва, сякаш съжалява за казаното.

– Извинявайте… не искам да се намесвам. Няма да ви отнемам повече време. Желая ви хубав ден, г-н Яман.

Обаждането прекъсва.

„Всъщност… тя не е искала да си тръгва.“, мисли си Яман.

В същото време, в колата към летището, Бюлент кара уверено, когато телефонът му звъни.

– Къде си, Бюлент? – чува се гласът на Недим.
– Почти сме на летището, г-н Недим.
– Добре. Сега слушай внимателно. Ще закараш Нана на друг адрес, който ще ти изпратя. Няма значение, че ще изпусне самолета. Трябва да говоря с нея. И не ѝ казвай нищо.

От другата страна на линията настъпва кратка нерешителност.

– Но… – започва Булент, но Недим го прекъсва веднага.
– Не ѝ казвай нищо. Просто го направи. Моля те. Обещавам ти, няма да има последствия.
– Добре, разбрах – казва шофьорът и разговорът прекъсва.

Недим остава сам, вперен в телефона, сякаш още слуша собствения си вътрешен шум. Гласът му, когато проговаря, е едва доловим, почти като признание, изтръгнато от самия него.

– Скоро ще узнаеш какво значиш за мен, Нана… – прошепва той. – Ще разбереш колко силно те искам… и че без теб не мога да живея.

Камерата се задържа върху лицето му – напрегнато, разтревожено, погълнато от чувства, които най-накрая излизат наяве.

Малко по-късно, колата, в която е Нана рязко спира. Яман е препречил пътя на автомобила, пресичайки движението така, че шофьорът няма избор. Гумите изскърцват, а Нана, уплашена от внезапното спиране, веднага излиза от автомобила. Вятърът подхваща косите ѝ, а тревогата по лицето ѝ е почти осезаема.

– Какво се е случило? – пита притеснена, поглеждайки към Яман, който мълчи. – Защо мълчиш? С Юсуф ли е станало нещо? Моля те… кажи ми…

Нана пристъпва към Яман. Той вдига ръка, за да я накара да спре. Погледът му се впива в нейния – прям, сериозен и необичайно откровен. В него има решителност, която не е показвал досега.

– Нана Мариям – казва тихо, но твърдо – няма да ходиш никъде!

Между тях настава тишина, толкова тежка, че дори въздухът сякаш се задържа неподвижен. Нана стои срещу него, с разширени очи, неспособна да разчете изведнъж промененото му изражение.

И в този миг зрителят остава с въпроса, който трепти във въздуха – ще събере ли Яман сили да признае чувствата, които толкова дълго държи заключени в себе си?

В двора на дома за възрастни Ертaн стои до инвалидната количка на баща си. Гласът му е нисък, почти отровен.

– Стана перфектно, татко. Не вярвах, че ще бъде толкова лесно. Тя нищо не разбра. Никой не разбра. – Усмивката му е студена. – Както нейният баща съсипа теб, аз съсипах живота на дъщеря му. Сега директорът ще получи „сладката“ новина. Дъщеря му – полицай… петно за семейството. Главата му няма да се вдигне от срам. А тя… от затвора няма да излезе. Не се тревожи, татко. Няма измъкване.

Камерата ни показва Ферит, скрит зад едно дърво близо до тях, чува всяка дума.

– Как ще го докажа? – мисли си Ферит, а камерата приближава лицето му. – Как?

Айше излиза от килията, но стъпките ѝ звучат тежко по коридора.

Шефът на управлението я посреща със сдържано изражение, взема пистолета ѝ и поставя значката върху бюрото. Казва ѝ, че е отстранена от работа, докато разследването приключи.

В очите на Айше проблясва смесица от гняв и безсилие, но тя стиска зъби и се опитва да стои изправена, сякаш отказва да позволи на унижението да я пречупи. Камерата се задържа върху лицето ѝ – твърдо, но едва прикриващо раната, която думите оставят в душата ѝ..