В епизод 637 на „Наследство“: Нана е шокирана, когато разбира, че Азиз ѝ е оставил завещание на стойност милиони. Ще успее ли Нана да използва наследството, за да открие истината за смъртта на брат си? Ще намери ли доказателство за убийството на Азиз… или Идрис отново ще я изпревари и ще унищожи всичко, преди истината да излезе наяве?
НА КРАТКО какво се случва в епизод 638 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Адвокатът напуска имението, което буди подозренията на Яман.
Междувременно Юсуф преживява драма, собственикът идва да вземе кучето, към което момчето се е привързало.
Идрис разбира, че Нана е разбрала за завещанието и открива кой го изнудва – старият му враг, Халит.
Докато Яман поднася нова изненада на Нана и радва Юсуф, Неслихан заминава за Анкара, за да последва мечтата си.
Идрис нарежда на Кязим да се отърве от Халит и адвоката.
Нана не може да се свърже с адвоката си. Затова се обажда на Халит, мъжът знае, че Нана не е получила парите, но за да си отмъсти на Идрис, е готов да ѝ даде записите безплатно. Халит моли Нана да се срещнат веднага, но той не знае, че Идрис е разбрал, че именно той го е изнудвал, и ще се опита да го убие.
Междувременно Султан се опитва да сдобри Айше и Ферит. Но това е безсмислено, когато Айше разбира, че Ферит има друга...
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇По-подробно в редовете по-долу👇
Адвокатът, който пристигна в имението на Къръмлъ, за да съобщи на Нана за завещанието на Азиз, тръгва да си ходи.
– Както казах, ще направя всички необходимо – изрича адвокатът с онзи спокоен тон, който не оставя място за съмнение. – Банковите преводи ще бъдат направени утре. Хубав ден, госпожице Нана.
– Благодаря ви за всичко, което направихте – отвръща Нана. – Хубав ден и на вас.
Адвокатът си тръгва, а Нана все още стои пред входната врата.
– Скъпи мой братко... Тези пари ще ме отведат при убиеца ти. Утре ще разбера всичко. Утре... – говори си замислена тя.
– Какво ще стане утре? – пита Яман, който стои зад гърба ѝ.
– Утре започват процедурите по наследството – отвръща тя.
– Наследство? – Яман се приближава, гласът му става по-твърд. – От кого е това наследство? Знам, че каза, че нямаш семейство. Кой е този човек? Твой близък ли е?
Нана поема дълбоко въздух.
– Да... – прошепва. – Чичо Сейс. Той ме научи да яздя, когато бях дете. Починал е...
– Моите съболезнования – казва Яман, но в гласа му се усеща искреност, която докосва сърцето ѝ.
– Благодаря... – прошепва Нана и се отдръпва, сякаш въздухът не ѝ стига. – Имам нужда от малко свеж въздух.
Нана излиза, а вратата се затваря бавно след нея.
В същото това време Идрис разбира за посещението на адвоката в имението. Новината го облива като студен душ, някой е уведомил Нана за наследството. Но това е само началото на лошите новини. Идрис бързо подрежда парчетата от пъзела и открива кой стои зад шантажа – стар негов служител, човекът, на който му съсипа живота и му отне почти всичко.
Идрис се изправя срещу Кязим.
– В офисa на адвоката... Наистина ли не са останали никакви документи? – пита Идрис с пронизващ поглед и поглежда така Кязим така, сякаш иска да го удуши.
– Да, брат... Нищо не остана. Нито следа от завещанието – гласът на Кязим трепери, а потта изблязва по челото му.
– Не, това е невъзможно! Трябва да има копие някъде! – извиква той и в думите му се чува обвинение. – Защо адвокатът би отишъл в имението, ако нещо не е на ред? Това е работа на онази хиена – Халит. Усещат миризмата на пари! Как можа да не помислиш за това?!
Идрис вече не сдържа яростта си и сграбчва Казим за сакото и го разтърсва.
– Как можа да не знаеш, че този адвокат има асистент? – крещи той, лицето му е червено. – Това е твоя вина, глупако! Ако веднага не ме отървеш от Халит... – гласът му намалява до ледено предупреждение – знаеш какво ще ти се случи. И асистентът също да бъде премахнат. Ще унищожиш всичко. Разбра ли ме?! Нана не може да получи това наследство!
Действието се връща в имението. Нана седи на пейката в градина и глада как Юсуф си играе с малкото куче. Юсуф в ръцете си държи пръчка и я хвърля в далечината. Малкото куче, с рошава бяла козина и живи очи, хуква след нея.
– Ела... – вика го Юсуф смеейки се. – Ела, Пухчо!
В един момент към него се приближава мъж придружен от един от охранителите на имението. Мъжът се обръща към кучето.
– Сине? Момо, сине мой... – гласът му е дрезгав, почти разтреперан.
Юсуф се обръща изненадан, притискайки кучето в ръцете си.
– Казва се Пухчо – отвръща спокойно. – Ела, Пухчо... ела тук...
– Извинете, кои сте вие? – пита Нана, заставяйки между мъжа и детето.
– Съжалявам, че ви безпокоя... – казва мъжът. – Но аз съм собственикът на това куче. Живея в имението по-надолу по улицата. То избяга от вкъщи преди няколко дни. От охраната разбрах, че е било тук...
Настъпва тежка тишина. Само шумът на вятъра и тихото дишане на Пухчо се чуват. Юсуф гледа ту към Нана, ту към мъжа.
– Значи Пухчо е ваш? – прошепва, а гласът му се пречупва. – Но Нана и аз го обичаме... нали, Нана?
Нана пристъпва към момчето и слага ръка на рамото му, но очите ѝ не се откъсват от непознатия.
– Къде беше, малчо? – прошепва мъжът, прикляквайки до кучето. – Къде избяга от нас?
Пухчо радостен маха с опашка.
Юсуф прегръща силно кучето и прошепва тъжно:
– Не си отивай, Пухчо... моля те...
Действието прескача. Юсуф седи тъжен в градината, в ръцете си държи нашийника – единственото, което му е останало от любимия Пухчо.
– Не се мръщи повече, скъпи мой – казва Нана, докато милва косата му. – Можем да отидем да видим Пухчо, когато пожелаеш.
В този момент от къщата излиза Яман и се приближава и коленичи до тях, погледът му е топъл и разбиращ.
– Какво става, юнако? Защо си тъжен?
Нана вдига очи към него и въздъхва.
– Пухчо си има стопанин. Живее в имението отсреща. Дойде и си го взе...
– Не се натъжавай, юнако – опитва се да го утеши Яман, като докосва рамото му. – Ще ти вземем ново куче.
Но Юсуф поклаща глава и сълзите отново се появяват.
– Не искам ново... Аз много обикнах Пухчо...
– Той е много разстроен... – прошепва Нана. – И аз съм тъжна, и на мен ще ми липсва. Той ни носеше радост...
Нана се опитва да върне усмивката на Юсуф.
– Хайде, скъпи мой... да нарисуваме Пухчо, какво ще кажеш? После ще сложим рисунката на стената. Хайде...
Нана хваща Юсуф и влизат в къщата.
Вечерта Нана стои сама замислена на терасата.
– Толкова съм близо... – говори си сама. – Утре ще разбера кой е убиецът на брат ми. Ах, да не беше така. И ти си отиде... останах сама в този свят.
Камерата се пренася в хола, където на дивана седи замислен Яман, към него се доближава Дженгер.
– Нуждаете ли се от нещо, г-н Яман?
– Бавачката – отговаря той.
– Г-ца Нана? Да ѝ занеса нещо?
– Погрижи се за нея, ако има нужда от нещо. Загубила е някого. Може би се чувства потисната. Тя е на терасата.
– Разбира се. Ще се погрижа.
Дженгер веднага изпълнява молбата на Яман и отива при Нана.
– Как сте? Исках да попитам дали имате нужда от нещо.
Нана се обръща леко, погледът ѝ е далечен.
– Благодаря, нямам нужда от нищо. Яман... днес е някак различен, нали?
– Казах ви, че г-н Яман не е такъв, какъвто изглежда – усмихва се Дженгер.
– Вярно е – кимва тя бавно. – Странен човек е, когато го срещнеш за пръв път, си мислиш, че е грубиянин и дивак, но когато го опознаеш... се изненадваш.
Дженгер се връща вътре, където Яман стои до прозореца, загледан в тъмнината.
– Не се тревожете – казва Дженгер. – Тя е силна. Просто е малко разстроена. Мога ли да направя нещо за вас?
Яман го поглежда с благодарност.
– Благодаря ти, братко.
Настъпва нов ден – ден на промени и сбогувания. Слънцето бавно се издига над имението и разлива меката си светлина по алеята, по която след малко ще потегли колата с Неслихан. Във въздуха се усеща нещо особено – смесица от надежда, тъга и вълнение, което стяга гърлото.
Неслихан тръгва за Анкара, за да сбъдне най-голямата си мечта, да стане моден дизайнер. В ръцете ѝ е малък куфар, а очите ѝ блестят, не само от радост, но и от сълзите, които едва сдържа. Във всеки ъгъл на къщата има спомен, усмивка, глас, които ще ѝ липсват.
Всеки от семейството се сбогува с нея по своему – Адалет я благославя с треперещ глас, Дженгер ѝ пожелава успех, Айнур, макар и с престорена строгост, скрива сълзите си зад думите „върви, върви, че работата остана на мен“.
Най-трудното сбогуване обаче е това с Юсуф. Неслихан коленичи пред детето.
– Ще ми липсваш много, Юсуф. Но няма да тъгуваш, нали? Ще се видим пак.
Момчето я гледа със сълзи на очите.
– Много те обичам, како Неслихан. Обаждай ми се понякога, става ли?
– Разбира се – отвръща тя и го прегръща силно. – Не мога да живея, без да те чувам, агънце мое...
После се обръща към Нана и гласът ѝ потреперва.
– Нана... как да ти се отплатя? Ти промени живота ми. Благодаря ти. Ти си специален човек... Толкова се радвам, че влезе в живота ни.
– Не аз отворих вратата – отвръща Нана с усмивка. – Ти го направи. С таланта си.
– Г-н Яман... – обръща се Неслихан към него с уважение. – Благодаря ви за всичко. Благодарение на вас се чувствах в безопасност. Разперихте крилете си над всички ни...
– Това имение винаги ще е твой дом – казва Яман, като ѝ подава ръка. – Вратите тук ще останат отворени. А кой знае, може един ден да завършиш и да се върнеш. Ще открием „Къръмлъ Текстил“ и ще работим заедно.
– Нека Бог ви закриля – прошепва тя.
– И теб, мила – добавя Адалет. – Обади се, когато пристигнеш, чу ли?
– Ще се обадя, обещавам.
– Довиждане, Неслихан. Приятен път – казва Нана с усмивка.
– Довиждане, како Неслихан... – прошепва Юсуф.
Камерата проследява колата, докато тя изчезва по алеята. Нана слага ръка на рамото на Юсуф.
– Кака Неслихан си тръгна... и Пухчо също – казва детето, вперило очи в далечината. – Ще ми липсват и двамата...
– Това са добри раздели, птичко моя – отговаря Нана тихо. – Макар да ни липсват, трябва да сме щастливи за тях.
Юсуф поклаща глава.
– Но аз познавам и лоши раздели...
– И двамата ги познаваме, скъпи мой... – казва тя. – При тях няма връщане. – След което добавя тихо. – Но някой ден ще разбера кой ме раздели от брат ми.
Малко по-късно Яман влиза в хола. Погледът му е твърд, решителен.
– Пригответе се. Тръгваме.
– Къде отиваме, чичо? – пита Юсуф.
– Ще видите, когато стигнем – отвръща Яман.
Нана се спира на място, леко притеснена.
„А ако онзи човек се обади? Ако поиска да се срещнем?“, мисли си Нана.
– Да, къде ще ходим? – пита тя.
– Ще видиш, когато стигнем – повтаря Яман, без да разкрива нищо.
– Но щях да се видя с приятелката си днес... с Пънар. Ако ми се обади, може ли да отида...
Яман само кимва към вратата.
– Хайде.
Нана въздъхва, после се навежда към Юсуф и му прошепва:
– Хайде, скъпи мой.
Яман, Нана и Юсуф пристигат в парка.
– Защо дойдохме в парка, чичо? – пита Юсуф.
В този момент Юсуф вижда Пухчо.
– Ела, кученце! Много ми липсваше – говори Юсуф, а на лицето му грейва усмивка.
Яман стои малко по-назад. За пръв път от много време изглежда спокоен. Усмивката на Юсуф е неговата награда.
Отстрани Нана наблюдава сцената, без да откъсва поглед. Не може да повярва на това, което вижда. До неотдавна Яман беше човек, в когото нямаше нито грам нежност – твърд като гранит, студен като нощта. А сега… сега е друг. Внимателен, нежен, човек, който умее да обича. Тази промяна я докосва по-дълбоко, отколкото би признала дори пред себе си.
Нана се опитва да се свърже с адвоката, но той не ѝ вдига.
„Нещо се е случило,“ мисли си тя, докато набира номера на човека, който държи в ръцете си нейната единствена надежда – записа от убийството на брат ѝ.
– Щом звъниш… значи парите вече са готови, така ли? – пита мъжът. – Там ли си? Искаш ли най-после да узнаеш кой уби брат ти?
– Парите още не са преведени – отговаря Нана, опитвайки се да запази хладнокръвие. – Адвокатът трябваше да се свърже с мен, но телефонът му е изключен. Боя се, че нещо му се е случило.
Настъпва пауза. В тези секунда Халит сглобява пъзела. Идрис… той отново е разбрал всичко. И може би вече е убил адвоката.
– Знаеш ли какво? Писна ми от тази игра – изрича Халит рязко. – Не ме интересуват парите. Ще ти кажа всичко.
– Къде си? – прошепва Нана, усещайки как пулсът ѝ се ускорява.
– А ти?
– В парка, близо до имението на Къръмлъ. До него има празен терен. Можем да се срещнем там.
– Добре. Ще бъда там след половин час. Не закъснявай! – казва уверено Халит и след като затваря добавя: – Идрис… ти сам си пожела този огън. Сега ще изгориш в собствения си ад.
Камерата сменя кадъра. Халит шофира бързо, очите му се стрелкат към огледалото. В ръцете му има плик – вътре е записът, който може да преобърне всичко.
В огледалото за обратно виждане забелязва кола – черна, без номера, която го следва от километри. Сърцето му подскача. Колата се приближава, после изчезва, после пак се появява.
И тогава я вижда, ръка, подаваща се от прозореца на преследвача. Идрис. До него – Казим, със свирепо изражение.
Идрис не губи време. Вади оръжие. Куршумите прорязват въздуха, изстрелите отекват между дърветата. Стъклото на колата на Халит се пръска, воланът се завърта, колата подскача по шосето.
– Газ, Кязим! – крещи Идрис. – Ще им покажа какво е „пенсионен план“!
– По-бързо! – изръмжава той, докато черният автомобил се залепва за бронята на Халит. – Няма къде да избягаш, Халит! Смъртта те следва по петите!
Ще успее ли Халит да избяга? Ще стигне ли до Нана с доказателството, което може да разкрие истината за убийството на Азиз?
Камерата се вдига над пътя – две коли се движат с бясна скорост…, а съдбата вече е избрала своята жертва.
Слънцето нежно се процежда през клоните на старите дървета, а ароматът на прясно изпечен хляб и топло сирене се носи из градината. На голямата дървена маса всички са събрани за закуска – Султан, Ферит, Волкан, Айше, Неше и малката Дога. Смехът на детето се смесва с песента на птиците, а въздухът е пълен с безгрижие.
– Ще си взема още три от моите сладки! – възкликва Дога с блясък в очите.
– Наслади им се, скъпа – усмихва се Султан, като я погалва по косата.
Малката не чака второ подсещане – взема сладките с две ръце и сяда щастливо на стола.
Волкан, който отстрани я наблюдава с усмивка, подхвърля топка и ѝ намигва.
– Хайде, Дога, да поиграем с топката!
– Добре! Ще ти покажа новите си движения! – отвръща тя ентусиазирано.
– Неше, ела и ти! – подканя Дога леля си, а Волкан кимва в знак на съгласие. Тримата тичат през градината, оставяйки след себе си смях и детска радост.
На масата настъпва кратка тишина. Султан отпива от чая си и поглежда към Айше.
– Много съжалявам за всичко, което се случи с онази стара къща... – казва тя. – Желая ти късмет в новия дом.
Айше се усмихва топло.
– Не се тревожи, лельо Султан. Благодаря ти за всичко, което направи за мен.
Ферит, седнал срещу тях, поставя чашата си на масата и с широка усмивка добавя:
– Не съм имал такава прекрасна закуска от години. Благодаря ти, лельо Султан.
– Ако поне веднъж беше идвал навреме за закуска, може би щеше да имаш такива и преди – отвръща Айше, като повдига вежди.
– Ако знаех, че ме чакаш, щях да приготвя масата сам – отвръща той с лек сарказъм.
Тонът между двамата се променя, познатата искра на закачка, която бързо прераства в спор, отново пламва.
– Само четири-пет пъти съм закусвал истински хубаво – казва Ферит. – Но всички пъти бяха чудесни.
– Аз приготвях закуска, а ти не я докосваше – отбелязва Айше.
Ферит се изправя рязко, поглежда я за миг и с престорено спокойствие казва:
– Ще донеса още чай.
Когато Ферит се отдалечава, Султан се навежда към Айше с нежност в гласа.
– Все още те обича – казва тихо. – Личи си. Ще мине време и всичко ще се оправи. С годините хората се променят, узряват.
Айше я поглежда с леко недоверие.
– А ти откъде знаеш това?
– Виждам го с очите си – усмихва се Султан.
Айше въздъхва и поклаща глава.
– Между мен и Ферит всичко е приключило. Книгата е затворена. Той пое по своя път, аз – по моя. Нашите пътища никога няма да се пресекат отново.
В този миг Ферит се връща. В ръцете си носи поднос с чай и подава чаши и на двете.
– За вас, дами – казва с усмивка, а очите му за миг се спират върху Айше.
Камерата се насочва към Неше, която рита футболната топка с неочаквана ловкост, а Волкан не сваля очи от нея.
– Виж ти – усмихва се той, впечатлен. – Играеш доста добре!
Тя се засмива, бузите ѝ поруменяват, а топката спира между тях. Атмосферата е лека, почти безгрижна. След малко двамата се връщат към масата, където останалите вече ги очакват.
Дога, винаги любопитна, се обръща към Айше с усмивка.
– Мамо, а ти защо не игра?
Ферит, който стои до нея, отговаря вместо Айше, без да скрива носталгията в гласа си.
– Майка ти някога играеше прекрасно. – Усмихва се, обръщайки се към нея. – Хайде, Айше, ела. Дай ми топките, Дога.
– Не, не, не искам – отказва Айше, леко притеснена, но в очите ѝ проблясва онова познато пламъче.
– Моля те! – настоява Дога.
Ферит ѝ хвърля топката. Айше я подхваща с изненадана ловкост и му я връща обратно с един плавен, почти професионален удар. Топката се издига във въздуха, а в очите на двамата проблясва нещо позабравено, споменът за онази близост, която сякаш още живее между тях.
Дога се възползва от момента, докато вниманието на всички е приковано към играта, и тихомълком взима бисквитка от таблата. Усмихва се доволно и продължава да наблюдава как Ферит и Айше играят волейбол един срещу друг.
Айше подава, Ферит връща, тя отново удря топката, но този път прекалено силно – топката излита високо и пада зад къщата.
– Ще я взема! – казва Ферит и изчезва зад ъгъла.
Айше остава до масата. Дога я гледа с възхищение.
– Мамо, играеш страхотно! Ще ми покажеш ли как го правиш?
Айше се усмихва и кимва.
– Разбира се, ще те науча.
Минава време, а Айше забелязва, че Ферит все още не се е върнал. Любопитството и някаква неясна тревога я карат да го потърси.
Минава през двора и завива зад къщата. Там, скрит от погледите, Ферит стои с телефон в ръка. Тонът му е мек, почти неузнаваем.
– Липсваш ми... – казва той с усмивка. – Не спирам да мисля за теб. Имаш най-красивите очи на света, Принцесо. Ще се чуем пак по-късно.
Айше застива на място, без да помръдва. Сърцето ѝ бие силно, сякаш не иска да чуе повече, но не може да помръдне след чутото.
Ферит продължава, не подозирайки, че е подслушван.
– Изпращам ти целувки... Скоро ще усетиш нещо истинско.
После затваря телефона, усмивката му остава, но зад нея се крие нещо, което само Айше вижда – фалш, предателство.
Камерата улавя лицето ѝ, очите ѝ потъмняват, усмивката изчезва. Болката е тиха, но дълбока.
