В епизод 623 на „Наследство“: Нана се опитва да предупреди Яман за опасността, която заплашва Зия, но за съжаление, в последния момент я блъска кола! Остава все по-малко време... Ще успее ли Нана да спре Идрис?
НА КРАТКО какво се случва в епизод 624 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
В болницата напрежението расте! Нана попада в неочакван капан – възрастна жена с Алцхаймер взима Яман за своя син и не се отделя от тях, обсипвайки ги с грижи и нежност. Но тази привързаност се превръща в пречка – Нана не успява да предаде предупреждението си. Опитът ѝ да скрие съобщение в якето на Яман се проваля, когато жената го изхвърля, мислейки го за боклук. А времето безмилостно изтича…
Отчаяна, Нана взема съдбовно решение – с треперещ глас разкрива на Яман най-голямата си тайна: тя е сестрата на Азиз и е влязла в живота му, водена от жажда за отмъщение! Как реагира Яман по-долу в текста.
А в същото време Ферит продължава да изпълнява списъка с мечтите на Айше. Поверява на Дога задачата да убеди майка си за едно специално кино преживяване.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇Не пропускайте новия епизод – където любовта се превръща в оръжие, а истината може да унищожи всичко.👇
Болничната стая е изпълнена с напрежение и нежност едновременно. Малкият Юсуф стои до леглото на Нана, очите му светят от тревога.
– Сигурна ли си, че си добре, Нана? – пита той, гласът му трепери от страх.
Тя го поглежда с усмивка, макар че лицето ѝ е бледо.
– Добре съм, миличък. Не се притеснявай. Дадоха ми лекарства, от тях ми е малко лошо, но ще мине.
Юсуф се обръща към чичо си.
– Чичо, хайде да не ходим никъде. Да останем тук при нея.
Нана веднага се намесва, нежно, но решително.
– Не, Юсуф. Болницата не е място за малки птичета като теб. Върви си у дома и ме чакай там. Нарисувай ми много картини!
Яман докосва рамото на момчето.
– Хайде, юначе. Тръгваме.
– Ще се видим вкъщи – казва Юсуф и маха на Нана з адовиждане.
– До скоро, миличък – отвръща тя, а усмивката ѝ преминава в болката.
В този момент в коридора се чува глас.
– Сине, търсих те из цялата болница! Благодаря на Бога, че те намерих! Толкова ми липсваше, мило мое дете!
Всички се обръщат. На прага стои възрастна жена с уморени очи, но изпълнени с обич.
– Коя е тази леля, батко Дженгер? – пита Юсуф объркано.
Жената се приближава и протяга ръце към Яман.
– Нека те погледна… Отслабнал си. Не се грижиш за себе си. Все работа, работа, работа…
Яман се изправя, строг и мълчалив, а Дженгер е видимо изненадан.
– Госпожо, май сте ме объркали с някой друг – казва тихо той.
– Как обърках? – жената поклаща глава, в очите ѝ блесват сълзи. – Носих те девет месеца в утробата си. Как мога да те объркам? Ах, Серхат… винаги с твоите шеги… – въздиша тя, после се усмихва тъжно. – Хайде, върни се на работа. Ти спасяваш животи. Това е важно. Не искам да те задържам. Ще поседя тук.
Погледът ѝ пада върху Нана.
– Толкова си красива, момиче. Да оздравееш бързо!
– Благодаря, лельо – отвръща Нана с уважение.
Яман се навежда към Юсуф и му прошепва:
– Юначе, мисля, че лелята е малко объркана. Ще оправя нещата. – После се обръща към Дженгер. – Братко, моля те, заведи Юсуф у дома.
Дженгер кимва, а Юсуф хвърля последен загрижен поглед към Нана, преди да тръгне.
В салона на болницата Яман говори с охраната.
– Как така не сте успели да се свържете със семейството ѝ? – гласът му е твърд и остър.
Охранителят пристъпва нервно. – Г-н Яман, г-жа Севим страда от Алцхаймер. Била е преглеждана в нашата болница, но данните за семейството ѝ са непълни. Опитваме се да ги открием. Ако не успеем, ще се обърнем към полицията.
В същото време възрастната жена стои до леглото на Нана с купичка в ръка. Очите ѝ са топли, усмивката – майчинска.
– Отвори устичка, скъпа. Серумът не замества истинската храна. Хайде, хапни.
– Благ
– Аз съм майка, миличка – настоява Севим. – Виж колко се труди моят Серхат, за да оздравееш по-бързо.
Яман присвива устни и тихо отбелязва:
– Тя мисли, че съм той.
Охранителят се приближава и се обръща към жената.
– Г-жо Севим, синът ви ви чака отвън. Стана недоразумение. Елате с мен, моля.
Жената се обръща към Яман и очите ѝ се пълнят с уплаха.
– Серхат, това ли е поредната ти шега? Защо още си тук? Нямаш ли други пациенти?
– Г-жо Севим, моля ви… – опитва отново охранителят.
– Серхат, какво говори този човек? – гласът ѝ трепери. – Кажи му! Аз съм със сина си. Наваксвам изгубеното време. Нямам ли право на това?
Яман я поглежда със смесица от твърдост и нежност.
– Приятелят ми се е объркал – казва хладно, но решително.
Охранителят навежда глава.
– Г-н Яман, извинявам се искрено.
– Оставете я при нас – нарежда Яман. – Докато намерите семейството ѝ, нека не я плашим. Но побързайте.
– Добре, г-н Яман – кимва охранителят и се оттегля.
Севим отново обръща внимание на двамата.
– Сине, яде ли? Знам те – забравяш да се храниш, докато работиш.
– Хапнах – отговаря Яман кратко.
– Хайде тогава, мили мой, довърши тази супа. – Тя подава лъжицата и към Нана. – И ти, красавице, хапни за здраве.
Нана отвръща с нервна усмивка, а в същото време си мисли: „Ах, Нана… няма да се отървеш от Яман, докато тази жена е тук. Какво ще правиш сега?“
Когато най-накрая Яман излиза за малко до кафенето, Нана се възползва от шанса. С треперещи ръце записва отчаяно предупреждение на малко листче и го скрива в джоба на сакото му. Но преди той да се върне, възрастната жена, мислейки че това е безсмислен боклук, изважда листчето и го хвърля в коша.
Малко по-късно в болницата пристига истинският син на жената и я отвежда в нейната стая. Нана усеща как тревогата ѝ расте. Времето лети – остават само няколко часа до акцията, която Идрис планира. Притисната от вина и страх, че може да доведе до трагедия, тя взема най-трудното решение в живота си: да разкрие на Яман истината за себе си.
Треперейки цялата, но с увереност в очите, Нана застава пред Яман.
– Казвам се Нана Мерям – произнася решително. – Това всички знаят. Но никой не знае, че съм сестрата на Азиз Яхяоулу. Имаме един баща. Влязох в дома ти, за да отмъстя за брат си. Мислех, че ти си го убил… и исках да платиш. – Гласът ѝ се пречупва. – А сега… вече не съм сигурна във вината ти.
Тежка тишина се спуска в стаята. После Нана продължава със задавен глас:
– Идрис разбра в коя клиника е брат ти. Ако не побързаш, ще го отвлече, за да те изнудва. После ще убие и двама ви.
В този момент Яман, разярен, вади пистолета си и го насочва към челото ѝ.
– Значи през цялото време си ме лъгала! – крещи. – Измами мен, измами Юсуф! Ти си предател! Мислеше, че няма да си платиш ли? Ще платиш с живота си!
Нана се разплаква неудържимо.
– Не исках това! – шепне отчаяно. – Кълна се, не исках…
И тогава всичко се разпада. Нана отваря широко очи – лежи на болничното легло, обляна в пот. Разговорът с Яман е бил само кошмарен сън… но страхът в сърцето ѝ е истински.
В този момент в стаята влиза Недим с букет свежи цветя. Усмихва се топло и ѝ подава подаръка, а после заедно с Яман излизат да поговорят в коридора.
Останала сама, Нана бърза да грабне телефона на Яман, забравен на масата. Сърцето ѝ бие като лудо. С треперещи пръсти набира номер и когато чува познат глас, прошепва напрегнато:
– Пънар? Слушай внимателно. Трябва веднага да изпратиш съобщение на Киримли. Кажи му, че брат му е в огромна опасност. Но първо си купи нов телефон, нов номер! Не трябва да разбере кой го предупреждава. Това е жизненоважно!
Нана затваря и вперила поглед в часовника на стената, шепне в мислите си:
– Остават само четири часа… Господи, моля те, нека всичко се нареди.
Междувременно в имението на Яхяоулу Идрис стои до прозореца. В очите му гори зловеща решителност.
– Днес всичко ще свърши – казва с увереност, обръщайки се към Казъм. – Остават четири часа и Киримли ще бъдат унищожени.
Казъм го гледа с възхищение, а Идрис, все по-опиянен от собствените си планове, добавя:
– И за капак – тъкмо днес разбрах, че Азиз преди смъртта си е купил дялове в чуждестранна мина. Сделката му донесе милиони! А сега? Всичко е мое! Азиз си отиде, а аз наследявам богатството му. Нали винаги съм казвал – беше ангел без крила… Е, сега може и да ги е получил, но ми остави цялото си състояние!
Двамата избухват в смях, убедени в своята победа. Но съдбата винаги пази последната си дума.
А в същото време Ферит продължава да изпълнява списъка с мечтите на Айше. Поверява на Дога задачата да убеди майка си за едно специално кино преживяване.
Холът е потънал в утринна светлина. На масичката пред дивана Дога търпеливо реди пъзел, а до нея Ферит е разпилял куп папки и преглежда документи. Тишината е спокойна, но тежка – като пред буря.
От другия край на стаята Айше говори по телефона. Гласът ѝ е напрегнат, думите излизат бързо и остро.
– Колко още ще продължи това дело? Трябва да се разреши спешно! – настоява тя. – Не мога да се върна в дома си. Заложница съм в къщата на Ферит. Разбирам вашите трудности, но вие разберете и мен. Завършете всичко възможно най-скоро.
Затваря телефона с въздишка и си прошепва с горчивина:
– Опитах да намеря спокойствие, да се отдалеча от него… и какво стана? Сега дори не мога да се върна у дома.
Събира сили и набира друг номер.
– Кара, има ли новини?
Отсреща гласът на приятелката звучи съчувствено, но твърдо.
– За съжаление, положението е същото. Заподозрените още са в твоя район. Работим по случая. Щом има развитие, веднага ще ти кажа.
Айше преглъща разочарованието си.
–Добре. Разбирам – и затваря.
През това време Ферит, останал на дивана, изважда от джоба си сгънатия списък на Айше. Очите му се плъзгат по следващата точка. Устните му се раздвижват, но думите остават само за него. После бавно прибира листа обратно, сякаш е скъпоценност.
Дога го наблюдава и тихо казва:
– Мама днес е много ядосана.
Ферит се усмихва меко, сякаш да я успокои.
– Не се тревожи. Тя винаги е била такава. Ще ѝ мине. – После накланя глава и с престорена лекота добавя: – Какво ще кажеш да гледаме филм по-късно?
Очите на Дога засияват.
– Някои филми са смешни и ни карат да се смеем. Други са тъжни и ни карат да плачем. А трети са страшни и ни карат да подскачаме. Какъв ще гледаме?
Ферит се преструва, че мисли дълго, после пита: –
А ти обичаш ли да гледаш филми?
– Много! – възкликва Дога. – И точно знам кой искам да гледам!
В хола се усеща напрежение, скрито зад спокойната домашна обстановка. Айше е на дивана, потънала в мисли, когато Ферит с едва забележим жест подава знак на Дога. Момичето веднага разбира и с решителност се приближава до майка си.
– Мамо, взех решение – казва тя тържествено.
Айше я поглежда изненадано.
– Какво решение?
– Днес няма да ползвам таблета – обявява Дога и очите ѝ блестят от радост. – Искам да гледам филм по телевизията, но имам едно условие.
Айше свива вежди.
– Какво условие?
– Да го гледаме заедно. Всички! – казва детето и протяга ръчички, сякаш иска да ги събере в прегръдка.
Майка ѝ въздиша.
– Това не е добра идея, Дога. – Гласът ѝ е твърд, но в него има и нотка колебание.
– Мамо, не бъди толкова строга – отвръща малката с усмивка. – Ще е забавно.
След кратко мълчание Айше отстъпва.
– Добре. Ще направим момичешка вечер – ще гледаме филм двете.
Дога поклаща глава.
– Не, не само ние. Трябва да сме всички. И Ферит! Като на кино.
Айше хвърля остър поглед към мъжа, седнал малко по-далеч.
– Той няма да може. Има работа.
Ферит вдига поглед от документите си и с лека усмивка казва:
– Мога да отделя няколко часа. Имам предвид и чудесен филм, романтичен екшън-трилър.
Дога пляска с ръце от радост.
– Да го направим!
Ферит се усмихва още по-широко. Дога доволно се връща при масата, където преди това рисуваше, и заявява:
– Ще рисувам, докато сте готови за филма.
Тя и Ферит се поглеждат съзаклятнически и разменят тайно „дай пет“.
Вечерта в хола е различна – атмосферата е изпълнена със смях, напрежение и онова странно чувство, което се появява, когато семейството се събере около екрана. Всички са заедно – Дога, Ферит, Айше, Неше и Султан – вперили погледи в телевизора.
На екрана полицаи се карат шумно, а Дога с детско любопитство се обръща към майка си:
– Мамо, вие с Ферит карате ли се като тези чичковци?
Ферит се усмихва и побързва да отговори:
– Не, Дога. Ние сме пълни противоположности.
Настъпва тишина. Само гласовете на актьорите и напрежението от филма изпълват стаята.
Изведнъж Айше нарушава мълчанието. Гласът ѝ е ироничен, но в него се усеща и скрита болка:
– Точно така е. Това, което ни изглежда добро и невинно, винаги накрая излиза лошо. – После хвърля хаплива реплика. – Чудесен филм си намерил, Ферит.
Той се изправя, но вместо да се защити, думите му звучат спокойно:
– Във всеки филм има житейска поука. В този също.
Телефонът на Неше иззвънява. Тя става и набързо отговаря:
– Не чувам добре. Ще говоря отвън. – и излиза от стаята.
Малко след това Султан въздъхва и се хваща за челото. – Главата ми не издържа на целия този шум.
– Ще спрем филма – предлага веднага Айше.
– Не, не, не спирайте – махва с ръка Султан. – Лягам си да си почина. – И бавно напуска стаята.
Остават само трима – Дога, Ферит и Айше. Филмът продължава, а Айше, въпреки първоначалното нежелание, неусетно се увлича. Очите ѝ следят всяка сцена, а тялото ѝ реагира инстинктивно – тя дори започва да говори на героите на екрана, сякаш могат да я чуят.
Ферит я наблюдава отстрани. Усмивка пробягва по лицето му – топла, искрена. Постепенно той се приближава, а тя, погълната от действието, не забелязва. Междувременно Дога вече е заспала, отпуснала се на дивана, безгрижна като ангел.
Очите на Ферит се усмихват още повече, когато прошепва, сякаш на себе си:
– Как е възможно никога да не сме гледали филм заедно? Как съм пропуснал такъв красив момент…
Филмът е към своя край. На екрана двамата главни герои най-после се намират един друг – сълзи, прегръдки и признания, които карат въздуха в стаята да трепти. Жената се извинява, че не е вярвала в любовта му, признава, че мъжът винаги е бил до нея. Той от своя страна обещава да не прави повече грешки. Камерата се приближава към тях, а музиката извисява момента като приказка.
Айше гледа екрана, а очите ѝ се пълнят със сълзи. В този миг тя сякаш забравя къде се намира и изрича с треперещ глас:
– Ако не бяха се събрали накрая… щях да се разочаровам.
Ферит се обръща към нея с нежна усмивка. Тя среща погледа му и едва тогава осъзнава пред кого е изрекла тези думи. Усмивката по устните ѝ бавно угасва, сякаш се срамува от казаното преди малко.
– Всяка любов заслужава да бъде като тази на екрана – прошепва Ферит, без да откъсва очи от нея. –
Истинската любов винаги заслужава още един шанс.
Айше свежда поглед. Мълчи, не отговаря. Сякаш думите му са уцелили душата ѝ, а тя не знае как да се защити.
