В епизод 616 на турския сериал „Наследство“: Една случайна искра е достатъчна, за да разтърси Нана из основи. Докато пръстите на Яман едва докосват нейните, нещо в нея пламва… и този пламък вече не може да бъде потушен. Ще се предаде ли Нана на чувствата, които я завладяват, или ще избяга от тях, преди да е станало късно? А какво се случва в този момент с Яман…?
НА КРАТКО какво се случва в епизод 617 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Предизвикан от Нана, Яман се включва във футболен мач с децата от улицата, но играта завършва неочаквано, когато изстреляната от него топка удря Нана право в носа.
По молба на Юсуф, той и Яман купуват подаръци за Нана. Тя е приятно изненадана от жеста, въпреки че Яман не пропуска да внесе малко злорадство в своя подарък.
Идрис заплашва Нана, че ако не разбере къде се укрива Зия в рамките на една седмица, ще разкрие истинската ѝ самоличност на Яман.
Ферит информира колегите си, че напуска полицейското управление, за да участва в тайна мисия - решение, което шокира Айше.
Междувременно Дога, докато гони една котка, попада на скривалище на престъпници и е отвлечена от тях. В същото време притеснената Неше съобщава на сестра си за изчезването на момичето, а Ферит мобилизира всички и заедно с Айше тръгват да търсят момиченцето.
Всичко, което трябва да знаете за турския сериал „Наследство“
👇Не пропускайте новия епизод – където всяка дума тежи, а всяко мълчание крие болка👇
Слънцето огрява игрището, а въздухът е изпълнен с детски смях и викове. Нана стои срещу Яман с предизвикателен поглед и задъхано поема въздух, докато топката леко подскача до краката ѝ.
– Хайде, да продължим да играем – усмихва се тя, протягайки ръка към топката. – Ще я взема.
Яман я гледа със скептична усмивка, сякаш се противопоставя на предизвикателството в погледа ѝ.
– Така ли?
– Да – отвръща тя уверено, с лека нотка самодоволство. – Не казах нищо, което вече да не знаеш.
Погледът му се плъзва надолу и той повдига вежда.
– Забрави портфейла си, а си тръгнала да гониш топка?
– Просто разтоварих напрежението си – отвръща Нана. – Почувствах се чудесно. Горещо ти го препоръчвам.
Нана хвърля топката в краката на Яман.
Децата започват да подскачат около тях, пляскайки с ръце.
– Хайде, хайдеее… да играем!
Нана разперва ръце и ги спира.
– Дрехите му ще се изцапат и смачкат, деца. Той няма да пипне топката.
Нана тръгва да вземе топката, а Яман поставя крака си върху нея.
– Какво правиш? Дайте топката, разваляш играта на децата! – ядосва се Нана.
Яман се прицелва и рита топката право във отсрещната врата.
– Гол! – крещят радостни децата, когато топката се търкулва между краката на момчето, което е в ролята на вратар и попада във вратата.
– Просто имаше късмет – свива рамене Нана.
– Така ли?
– Ъ-хъм…
– Добре тогава. Застани на вратата. – предизвиква я Яман.
– Дузпа, нали? – Нана се усмихва предизвикателно. – Добре. Пет на пет. Хайде! Деца, ще изпълняваме дузпа! Хайде да видим на кого ще стискате палци.
– На теб, на теб! – викат в хор децата, подскачайки развълнувано.
– Значи сте на нейна страна, така ли? – престорено въздъхва Яман.
– Покажи му, како! – подканят я децата.
Нана застава пред вратата и сочи с ръка към Яман:
– Хайде, шутирай. Хайде! Подарих ти онази първата, имаше късмет. Втората ще е моя!
Яман ударя топката с крак и тя влиза във вратата.
–Добре, нека това да е от мен! – отвръща Нана. – Казват, че третият път носи късмет.
– Опитваш се да печелиш време – подмята Яман, докато поставя топката.
– Не. Защо да го правя? Просто казвам, че този път няма да вкараш. Готова съм. Хайде, чакам те.
Яман шутира топката.
– Ъъъ… даааа! – викат децата, когато топката прелита край вратата.
– Ето! – възкликва Нана, изправяйки се гордо. – Казах ти, че няма да вкараш. Ядосан си, нали? Жалко. Но трябва да умееш и да губиш. Хайде, ритай!
Яман отново рита топката, но този път отскача право в лицето на Нана и я удря в носа. Момичето изписква от болка и веднага закрива лицето си с длани. Децата се втурват към нея, загрижени и уплашени, като я обграждат в плътен кръг.
– Добре ли си? – Яман пристъпва бързо към нея, притеснение проблясва в очите му. – Уцели те в носа, нали?
– Добре съм… – отвръща Нана, но очите ѝ леко сълзят. – Мисля, че си счупих носа.
– Не е счупен, само те боли – отвръща той и я хваща внимателно за рамото. – Хайде, да измием лицето ти.
Децата се скупчват около нея, със загрижени погледи.
– Како, добре ли си?
– Добре съм, добре съм – усмихва се тя през болката.
Нана стои с наведена глава, криеща лицето си в шепи. Кръвта от носа ѝ вече е оскъдна, но Яман изглежда напрегнат.
– Вдигни глава – нарежда Яман.
– Защо ритна толкова силно? – гласът ѝ е дрезгав. – Разбирам, че се ядосваш на мен… но такава злоба? Все едно искаше да си отмъстиш.
– Не навеждай глава. Кървенето няма да спре така. И не го направих нарочно.
– И децата няма да ти повярват – вдига поглед Нана, а очите ѝ блестят от обида. – Ритна така, защото си бесен на мен. Мразиш ме. Личи си по начина, по който играеш.
– Не те мразя – казва Яман и погледът му за миг омеква. – Странна си… но знам, че обичаш Юсуф, и знам, че искаш най-доброто за него.
– Наистина ли така мислиш? – прошепва тя, а нещо в нея се пропуква.
Яман вдига поглед към Нана, докато тя нежно изтрива лицето си с кърпичка.
– Спря ли кървенето?
– Да, спря – кимва тя. – Но не си мисли, че всичко свърши, само защото вкара два гола. Ще искам реванш.
– Знаеш къде да ме намериш – усмихва се той. – А какъв подарък ще вземем на Юсуф?
– Топка – отговаря без да се замисли Нана.
– Топка?
– Да. С една малка топка можеш да изкараш дете от сянката и да го вкараш в играта. Дори понякога да е опасно… тя ще му даде цел, към която да тича. Нещо, с което да пада и да става, да се радва, да тъгува… но накрая да стигне до гол. Докато тича след нея, ще забрави всичко друго. Както Керем, както аз, както ти.
В големия двор на имението, Юсуф гледа ту към Нана, ту към Яман и се намръщва леко.
– Ще се сдобрят ли, чичо Дженгер? – пита замислен.
– Ще се сдобрят, малки господине – отвръща Дженгер с топла усмивка и внимателно слага ръка на рамото му. – Защото и двамата те обичат много… и мислят само за твоето добро. Дори когато г-н Яман се ядосва.
– Иска ми се да се харесваха… – въздъхва детето.
След малко Яман предизвиква племенника си.
– Какво ще кажеш за един мач, юначе?
Нана веднага се усмихва, навежда се към Юсуф и заговорничи:
– Ще го победим, нали? Ще бъдеш в моя отбор, а той ще е сам. Ще му покажем кой ще спечели мача, скъпи мой.
– Да! Мач! – очите на Юсуф светват, а смехът му избухва като камбанки.
– Ела тук, скъпи… – Нана протяга ръка и той се хвърля в прегръдката ѝ.
Отстрани, край прозорците на имението, Айнур наблюдава сцената с очи, пълни със злоба.
– Влачѝ се след г-н Яман като опашка! – прошепва през зъби. – Винаги пада на краката си като котка.– Айнур, какво правиш тук? – гласът на Неслихан я изненадва.
Айнур се обръща рязко, престорено усмихната.
– Гледам… разхожда се насам-натам, навсякъде… Браво! Дойде тук не да работи, а да се забавлява.
– Нана е гувернантката на Юсуф – отговаря Неслихан спокойно, но твърдо. – Тя знае кое е най-доброто за него, а и не виждам нищо нередно. Напротив, виждам щастливо дете.
– А аз виждам гувернантка, която се опитва да стане господарка на имението – изсъсква Айнур и очите ѝ проблясват злобно.
– Господи, още ли не се отказа? – въздъхва Неслихан и поклаща глава. – Спри да се занимаваш с Нана и върши собствената си работа.
– Мръсна… – изплюва Айнур през зъби и се отдалечава с поглед, пълен с омраза, докато Неслихан я проследява със студено презрение.
Нана е сама в стаята, когато телефонът ѝ звъни. Поглежда дисплея, вдишва рязко.
– Да… какво искаш?
– Какво ли? – гласът на Идрис е остър като нож. – Исках да знам резултата от мача.
– За какъв мач говориш?
– За този, който играеш с убиеца на брат ни! Ако не си го убила, поне трябваше да му вземеш скалпа на терена.
– Защо ме следиш?!
– Защото не си вършиш задачите – просъсква той. – Ходите по къмпинги, играете си на футбол… Не отговаряш на обажданията ми, а каза, че ще спечелиш доверието му, за да разбереш къде се крие брат му. Какво стана? Влюби се в Яман… и в онова хлапе?
Гласът му става леден, всяка дума се забива в нея като куршум:
– Събуди се, Нана. Събери се. Давам ти две седмици. Ако не разбереш къде е Зия, лично ще кажа на Къръмлъ коя всъщност е бавачката, която е наел. Нямам вече какво да губя. Потъвам… и ще те дръпна със себе си. Часовникът започва да тиктака. Погледни се – безсрамна, играеш си на мачове. Неблагодарница! Телефонът изписква, линията угасва, а ръцете ѝ треперят, докато стискат слушалката.
По-късно Юсуф моли чичо си да купи подарък за Нана в знак на благодарност, че е неговата учителка, а също така настоява и чичо му да ѝ подари нещо.
Юсуф ѝ подарява писалка и тефтер, а Яман… турски речник.
Яман пристъпва напред и ѝ подава малка, тежка книга.
– Помислих, че може да ти потрябва.
Нана я взема, поглежда корицата и избухва в смях.
– Турски речник… Ябан… опитваш се да ми се подиграваш.
– Какво каза току-що? – повдига вежда той.
– Казах, че ще ти купя речник по грузински – отвръща тя с игриво пламъче в очите. – Така може би най-сетне ще започнем да се разбираме по-добре. Благодаря ти. Много е мило. Толкова си внимателен.
– Юсуф го искаше – казва Яман, леко смутен. – Реших, че ще е хубаво да го имаш.
В полицейското управление, Ферит събира колегите си. Гласът му звучи спокоен, но в него се усеща напрежение. Обявява им, че е решил да приеме предложение за участие в тайна мисия, и това означава, че за известно време ще напусне управлението
Докато произнася тези думи, погледът му неволно се плъзва към Айше. Тя стои неподвижно, без да издава никакви емоции. И все пак… в дълбините на очите ѝ проблясва нещо. Някъде там, под студената маска, гори пламъче на тревога.
„Дали е заради мен?“ – мисли тя, вперила поглед в пода. – „Нека си тръгне. Не искам да е близо до мен… не искам… но защо тогава ме боли така?“
След дългия ден в полицейското управление, Неше и малката Дога се прибират у дома. Веднага щом вижда колелото си, оставено в ъгъла на двора, очите на момиченцето засияват. Топката, която стиска в ръце, тупва на земята, а тя хуква към велосипеда с писък на радост.
– Ще карам! – провиква се тя към леля си.
– Не сега – Неше я спира с нежен, но твърд глас, като се навежда до нейното ниво. – Първо ще хапнем, сигурно си гладна като вълче. Ще вечеряме двете, после ще караш.
Дога нацупва устни, а очите ѝ се молят по-силно от всякакви думи.
– Само малко… моляяя… – прошепва тя с тон, който разтапя всяко сърце.
Несе въздъхва и вдига победоносно ръце.
– Добре, но само в градината. Без да излизаш на улицата, ясно?
– Ясно! – отвръща Дога и вече върти педалите.
Тя прави кръг след кръг, смее се високо… докато не вижда една котка, която се промъква покрай оградата. Спира рязко и протяга ръка.
– Ей, коте… гладничко ли си? – пита Додо загрежена..
Котката обаче изчезва мигновено и се шмугва отвъд портата. Без да се замисли, Дога хваща колелото, отваря портата и потегля след нея.
Айше не може да се съсредоточи върху нито един доклад. Всяка мисъл отново и отново се връща към Ферит… и неговото решение. Накрая губи търпение и решително се изправя пред него.
– Заминаваш заради мен, нали, комисар Ферит? – пита го Айше. – Не искам да си близо… но не искам и да рискуваш живота си.
Ферит повдига вежда, а по устните му се плъзва почти незабележима усмивка.
– Значи комисар Айше все пак се тревожи за мен? Благодаря, но причините са далеч по-сериозни. Не всичко се върти около теб.
В същия момент телефонът на Айше иззвънява. На екрана се показва името на Неше. Гласът на сестра ѝ от отсрещната страна е разтреперан, почти писък:
– Како… Додо я няма! Каза̀х ѝ да не се отдалечава с колелото, но тя не ме послуша!
– Какво?! – Айше застива като вкаменена. – Претърси ли целия район?
– Навсякъде. Няма я. Изчезна…
Очите на Ферит веднага се присвиват. Той се изправя рязко.
– Какво се е случило? – пита, знаейки, че за обяснения няма време.
Двамата хукват навън. Айше се дави в паниката си. Сърцето ѝ бие лудо, а в главата ѝ се блъскат най-мрачни мисли: „Ако я е блъснала кола? Ако някой я е отвлякъл? А ако никога повече не я видим…“
– Не паникьосвай се – казва Ферит, докато върви до нея. – Ще я намерим. Тя е силна и смела. Нито ти, нито Корай имате такъв темперамент. Тя е като вулкан… и въпреки това всички я наричат Додо. Подхожда ѝ!
Айше преглъща сълзите си. И въпреки ужаса, не може да не почувства облекчение, че не е сама в търсене на Дога.
А някъде по улиците малката Додо бута велосипеда си и се оглежда.
– Котенце… къде си? Не ме е страх от теб. Не се плаши от мен… – прошепва тя, но котката вече е изчезнала. – Ще ти донесла храна…
Но внезапно младеж изскача от нищото, грабва колелото от ръцете ѝ и побягва.
Момичето не се отказва. Стиснала зъби, тръгва след него, не го изпуска от погледа си, дори за миг. Така стига до стара, изоставена складова постройка в края на квартала.
Вътре, скрита в сянката, чува гласовете на двама мъже. Те говорят рязко, напрегнато, нещо готвят – голямо и опасно. Додо знае, че трябва да се измъкне и да разкаже всичко на майка си.
Но преди да успее, младежът, който открадна колелото ѝ, я хваща за ръката и я завлачва при своите шефове.
– Какво е това хлапе? – мърмори единият, гледайки я подозрително.
– Той ми открадна колелото! – отвръща Додо без страх. – Мое си е! Татко ми го подари!
– И как да ти повярваме?
– Защото е истина! – настоява тя и впива поглед в тях. – А и… майка ми е полицай. Когато изляза оттук, ще ѝ кажа всичко. Ще ви арестува!
Мъжете замръзват. Единият я хваща грубо за ръката и я затваря в малка тъмна стаичка.
– Майка ѝ е ченге – промърморва, когато се връща при другия. – И е чула всичко.
Вторачени един в друг, мъжете мълчат. После единият дръпва от цигарата си и казва мрачно:
– Понякога изчезват не само възрастни… Децата също могат да се изгубят завинаги. Знаеш какво имам предвид.
