В епизод 149 на турския сериал „Лабиринт към щастието“ Гьонюл предизвиква скандал в дома на Бюлент, което води дотам, че Зейнеп ѝ заявява, че не е добре дошла в къщата на Бюлент и Ферайе, а след това я изгонва през вратата. Кузей отвежда Сила и майка ѝ в дома си, което вбесява Наджие.
Какво се случва в епизод 150 на турския сериал „Лабиринт към щастието“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по NOVA.
Наджие продължава да търси начин да се отърве от Сила и Джавидан. Джавидан обаче прави всичко възможно да удължи престоя им в къщата на Кузей и измисля перфектен план.
Междувременно Мелис разкрива самоличността на дъщерята на Гьонюл пред лихваря, надявайки се така да се отърве както от Зейнеп, така и от майка ѝ. Лихварят се опитва да отвлече Зейнеп – тя успява да избяга, но пада и губи съзнание.
Тук можете да прочетете всичко за „Лабиринт към щастието“
Джавидан седи удобно на дивана във всекидневната в къщата на Кузей - облечена в чужда пижама, с крака, небрежно опрени на масичката за кафе. Въпреки че е само гост тук, тя се държи като собственик на имението.
- Какъв лукс... - въздъхва тя с блажена усмивка, протягайки се като кралица. - Животът на това ниво наистина ми допада – говори си сама тя.
Сила влиза в стаята и е шокирана при вида на майка си.
- Мамо! - тя се учудва и сяда срещу нея. - Какво правиш? Какво се случва с теб?
- Какво според теб се случва? - отговаря Джавидан небрежно, като се протяга още повече.
- Откъде имаш тези дрехи? Не съм ти давала тези пижами! Съблечи я веднага!
- Дъще, тази, която ми даде, беше прекалено тясна. Затова потърсих друга. Тази пасва идеално - казва тя гордо, като оправя плата на ръката си.
- Преди някой да те види в това... моля те, мамо, свали го.
- Не виждаш ли в какво състояние съм? - отговаря драматично Джавидан. - Кракът ме боли, а ти настояваш за една пижама?
Сила едва сега забелязва още нещо.
- Мамо... ти носиш ли обувки с токчета! В края на краищата, вчера едва можеше да ходиш!
Джавидан вдига крака си и представя обувките си като модел, който позира за фотосесия.
- Виж ги! Красиви са, нали? И толкова удобни! Трудно ми е да повярвам. А сега - отивам в банята. Ще напълня ваната и ще си взема една прилична, релаксираща вана.
Действието прескача. Наджие крачи из всекидневната с телефона до ухото, нетърпелива и все по-ядосана.
- Нито Кузей, нито Сила отговарят - казва си тя и поглежда към Хулия. - Дали са отишли някъде заедно?
Гласът на Джавидан се чува от банята:
- Г-жа Наджие! Не мога да пусна топлата вода! Как да го направя?
Наджие се мъчи да сдържи гнева си.
- Бях ядосана на Сили, но проблемът се оказва майка ѝ - промълвява тя през стиснати зъби. - Още една секунда и ще полудея...
В този момент в дневната влиза Джавидан - в халат, с кърпа, увита около главата ѝ като тюрбан. Наджие я гледа изненадана.
- Какво е това! - пита Наджие накрая, сочейки халата.
- Халат, разбира се - отговаря невинно Джавидан.
- Откъде го взехте? Това е моят халат!
- Не знаех... Просто го взех. Лежеше в гардероба. – отговаря Джавидан. - О, надявам се, че не е била използвана!
- Не, скъпа, ако е бил в гардероба, значи е чист - намесва се бързо Хуляи.
- Чудесно, Хулия. Боли ме кракът, нямам сили. Ще ми напълниш ли ваната с топла вода? – моли Джавидан.
- Разбира се, ще го направя веднага - отговаря Хулия.
- Толкова си добра и толкова красива - с усмивка ѝ прави комплимент Джавидан. - Който те види веднъж, няма да те забрави. Покойният ти баща сигурно е бил много красив.
Наджие присвива очи, чувствайки се засегната от това мнение.
- Стига си се възхищавала! Къде е дъщеря ти?
- И не е ли в стаята си? - отвръща Джавидан с притворно невежество, като поглежда ноктите си.
Наджие изглежда така, сякаш всеки момент ще избухне.
Бюлент, Ферайе и децата им закусват в необичайно спокойна, топла атмосфера - за първи път от много време насам се чувстват като истинско семейство.
- Трябва да правим това по-често - казва с усмивка Йигит. - Не мога да си спомня кога за последен път седяхме заедно на масата.
- Само ако татко нямаше по-важни неща на главата си... - въздъхва Мелис с лек упрек.
- Какво имаш предвид, Мелис? - пита Ферей. - Баща ти прави всичко възможно, за да можем да водим нормален живот.
- Да, знам - признава момичето, като свива рамене. - Но е хубаво да сме заедно. Без да бързаме, без драми.
- Това е вярно - потвърждава Игит. - Само че... къде е Зейнеп?
Йълдъз минава през трапезарията и отговаря мимоходом:
- Тя излезе рано сутринта.
Игит премества поглед към Мелис, като леко примигва.
- Казахте ли ѝ нещо?
- Какво трябваше да ѝ кажа? - Мелис отговаря с безразличен тон.
- Например, че сме планирали да закусваме заедно, че ще е хубаво, ако седне с нас.
- Нищо не съм ѝ казала - прекъсва го студено Мелис. - Така или иначе нямаше да ѝ пука. Предпочита да закусва със собственото си семейство.
- Ние сме нейното семейство - казва Йигит с акцент. - Майка ѝ е в затвора, баща ѝ е мъртъв. Наистина ли е толкова трудно да се разбере?
- Съжалявам, но не мога да го приема - отвръща.
- Сине - намесва се спокойно Ферайе, - Зейнеп има важна работа днес, затова излезе по-рано. Но не забравяйте - като всички нас, тя също има място на тази маса.
Закуската приключва. Йигит тръгва на училище, Мелис отива в Еге, а атмосферата, която допреди малко е била почти магическа, изведнъж изчезва безследно.
Ферайе замълчава, отмества стола си и бавно се изправя. Изведнъж, сякаш неспособен да потисне повече емоциите си, тя избухва:
- По дяволите, Бюлиет! Осъзнаваш ли изобщо какво си направил!
С импулс хвърля чиниите и остатъците от храната от масата. Чиниите се разбиват с гръм и трясък на пода.
- Кажи ми! Харесва ли ти!
В същото това време Мелис се отправя към къщата на годеника си, разтревожена и замислена. Тя посяга към телефона и набира номера му. Единственото, което чува в слушалката, е дълго, празно пиукане.
- Защо не отговаряш? - прошепва тя и смръщва вежди. - Зейнеп ли е при теб.?
Изведнъж, сякаш изпод земята, на пътя ѝ се изпречва лихвар, когото познава добре - същият, на когото даде адреса на Гьонюл. На лицето му се появява подигравателна усмивка.
- Добро утро, къдрокоске! - казва той презрително, като посочва с брадичка бурята от къдрици.
- Махни се от пътя ми! - изръмжава Мелис и се опитва да го избегне, но мъжът лесно я хваща за ръката и я спира.
- Липсваше ми! - казва той с притворна нежност. - Ето защо реших да те посетя.
- Остави ме на мира! - изсъсква Мелис и се отдръпва. - Не ме докосвай с тези мръсни лапи! Дадох ти това, което искаше. Какво още искаш от мен!
- Даде ми адрес, да. Но Гьонюл отново е изчезнал. Имам нужда от новото ѝ място!
- Откъде да знам къде е тя! – крещи ядосана Мелис. - Мислите, че съм нейната бавачка? Потърси си я сам!
Мъжът се усмихва криво и се навежда опасно близо.
- Защо трябва да си правя труда? По-добре е да положиш усилия. И да го направиш бързо... освен ако не искаш баща ти да разбере какво си направил.
- Жалък си – отвръща Мелис. - Голям гангстер, който не може да си намери една жена сам.
- Следи за езика си, момиченце - изсъсква той. - Защото ще те смачкам като буболечка. И тогава никой няма да те намери. Родителите ти ще съберат останките ти от улицата.
Той я хваща за реверите на палтото и я разтърсва така, че тя се клати на краката си.
- Намери ми този адрес. Или се приготви за погребението си!
След тези думи той я отблъсква насила. Мелис се приземява на земята, подскачайки по паважа. Тя се мъчи да се изправи, като едва си поема дъх.
- Чакам новини - вика мъжът след нея, като гледа как Мелис бяга панически.
Зейнеп се намира в къщата на Еге. Тя нежно сменя превръзката на пръста му - раната, която е получил предишния ден, когато се е опита да я спре. Мълчанието между тях е спокойно, дори интимно... когато Белкис не нахлува в стаята.
- Какво се случва тук! – крещи тя, присвивайки очи от ярост. - Майка ти не напуска Бюлент, а ти? Ти не се отдалечаваш от сина ми! Нима си дошла на този свят само за да разрушаваш чужди семейства!
- Лельо Белкис, не съм искала да... - започва Зейнеп.
- Не ме наричай леля! - Белкис я прекъсва с яд. - Ти и майка ти! Дойдохте тук само за да ни отнемете спокойствието! Искаш да откраднеш сина ми, както майка ти се опитва да отнеме мъжа на моята приятелка?
- Никога не съм имала такова намерение...
- Няма да успееше! Няма да унищожиш връзката на Еге и Мелис! Няма да ти позволя да го направиш!
- Майко, престани! - Еге повишава глас. - Отдавна съм се отказала от щастието си. Жертвам се, за да може всички да сте спокойни - ти, Мелис, леля Ферей, чичо Бюлент... Но сам? Аз вече нямам нищо. Живея за другите. Плащам за собствените си грешки и... заради това съм нещастен.
- А ти виждаш ли какво си направила! - Белкис се обръща към Зейнеп с омраза в очите. - Продължаваш да си проправяш път в живота му! Заради теб той страда!
- Не! - протестира Еге. - Зейнеп... тя е единствената, която може да ме накара да се усмихна отново. Тя е единствената, която ме кара да се чувствам жив.
- Какво искаш да кажеш, сине? - Белкис поклаща глава невярващо. - Какви магии си направила на детето ми, момиче!
- Никакви магии - отвръща спокойно Зейнеп. - Аз се откъснах от собствената си майка, изпратих я надалеч, за да не пречи на никого.
- Надявам се никога да не се върне! - възкликва Белкис. - Лесно ти е да кажеш това, нали? Ти самата си избрала лукса и комфорта. Ето защо ти беше толкова лесно да отхвърлиш собствената си майка!
- Майко, стига! Говориш глупости! - Намесва се Еге, но без резултат.
- Проблемът е в нея! От деня, в който прекрачи този праг, тя създава само неприятности! Сега иска да обърнеш гръб и на собствената си майка, както тя е направила със своята!
- Стига толкова! - избухва Зейнеп, гласът ѝ е силен и изпълнен с болка. - Аз не искам да слушам това!
- Махай се оттук! - изсъсква Белкис. - И стойте далеч от сина ми!
- Бъди спокойна. Няма да се върна - Зейнеп се усмихва студено, след което без колебание тръгва към вратата.
Еге веднага тръгва след нея, като крещи: - Зейнеп, почакай! Съжалявам за нея, моля те...
Но момичето не се обръща дори за миг. Държи ръката си на дръжката на вратата и отговаря без емоции:
- Аз съм виновна. Не трябваше да идвам тук!
В момента, в който отваря вратата, тя се оказва лице в лице Мелис, която току-що е застанала на прага. Погледът ѝ е остър като нож.
- Точно така. Прав си - казва Мелис студено. - Какво търсиш при годеника ми?
Кузей пристига в къщата на Бюлент и Ферей, прекъсвайки спора им.
- Това е заради мен - казва Ферей. – Чу ли това, Кузей? Заради мен той излъга. Направи ме на идиот и прекара нощта с друга жена!
- Ферей, кълна се, не съм направил нищо лошо - уверява Бюлент с болка в гласа. - Защитавах дъщеря си и майка ѝ.
- О, да, сигурен съм, че си ги защитил перфектно!
- През цялото време се боря с това, че не мога да кажа на Зейнеп кой съм в действителност. Че съм неин баща...
- И това също е моя грешка, нали? - възкликва Ферайе. - За всичко съм виновна аз! Ти продаде общите ни мечти заради тази жена! Кажи ми, Кузей, кой наистина е по-важен за чичо ти? Аз или тя?
Ферайе се свлича безпомощно на дивана, прикривайки лицето си с ръце. Във всекидневната настъпва тишина. Кузей се приближава до Бюлент, поглежда го в очите и след това отговаря спокойно:
- Ти си важната.
Действието се пренася при Мелис и Зейнеп, който се карат ожесточено пред къщата на Еге. Накрая Зейнеп, разтреперана и на ръба на сълзите, обръща гръб и тръгва, без да каже повече нито дума.
Мелис гледа след нея, още кипяща от гняв, когато с периферното си зрение вижда позната фигура. Един мъж стои зад оградата – това е лихварят.
В същия миг в съзнанието ѝ проблясва идея. Доближава се до лихваря.
– Къде е Гьонюл?! – изсъсква той. – Дай ми адреса ѝ?!
Мелис се усмихва – хитро и студено.
– Нямам адрес. Но имам нещо по-добро. Видя ли онова момиче, което току-що излезе? Това е дъщеря ѝ. Ако я проследиш, ще те заведе право при нея.
Очите на лихваря проблясват опасно, но не казва нищо. Обръща се и тръгва след Зейнеп. Мелис го изпраща с доволен поглед – отърва се от два проблема с един удар.
В същото време в къщата на Кузей откакто пристигна Джавидан се държи така, сякаш е господарка на тази къща. Ходи из стаите със самоувереност, говори на висок глас, разпорежда се без да ѝ мигне окото.
– Г-жо Наджие, донесете ми чаша вода – казва тя така, сякаш говори на личната си прислужница.
– Аз ще ти донеса, мамо – прекъсва я ядосана Сила. – Защо г-жа Наджие трябва да ти прислужва?
– Ударих си крака! Ранена съм! – отвръща Джавидан. – Какво лошо има в това да я помоля?
В този момент в стаята влиза Хулия.
– Мамо, Кузей се обади. Идва насам.
– Най-после – въздъхва Наджие с облекчение и поглежда Джавидан с многозначителен поглед. – Ще ти купи билет и ще те закара на автогарата. Надявам се, че вече си си събрала багажа. Сила, ще тръгнеш с майка си, нали?
– Какво?! – Джавидан не крие възмущението си. Откакто се е убедила в богатството на Кузей, желанието ѝ дъщеря ѝ да се върне на село напълно е изчезнало. – Защо трябва да заминаваме? Сила си намери мястото тук! Ако тръгне с мен… Алпер само това чака. Не можем да рискуваме! Да ни опази Господ!
– Сила, приготви куфара на майка си – казва Наджие спокойно, но твърдо. – Сложи и моя халат. Нека ѝ е подарък от мен.
Малко по-късно Джавидан влиза в стаята, където Сила прибира вещите ѝ.
– Нямаш търпение да ме махнеш от живота си, нали? – казва тя с упрек. – А ако реша да остана? Какво лошо ще ти сторя?
– Мамо, не можеш да останеш. Кракът ти е добре и ти го знаеш.
Джавидан се усмихва лукаво.
– Внимавай, дъще. Може би ще се окажа полезна. Видях как го гледаш… Желание, страст – всичко беше в очите ти. Влюбена си в Кузей, Сила. Познавам те.
Сила замълчава, хваната неподготвена.
– Ще остана и ще ти помогна – продължава Джавидан. – Заедно ще направим така, че да станеш негова съпруга. После ще доведем тук и Бахар. Представяш ли си: ти, аз и Бахар – едно семейство. Щастливи!
– Какви ги говориш, мамо? – прошепва Сила и се оглежда неспокойно. – Не казвай такива неща, някой може да чуе…
– Преструваш се, че не го искаш. Но аз видях истината. Не можеш да я скриеш от мен, Сила.
– Мамо, моля те върви си! Бахар не трябва да остава сама.
Когато Джавидан и Сила слизат долу във всекидневната, Кузей вече ги очаква. Седи мълчаливо в хола с майка си и сестра си. Изглежда сериозен – не ядосан, а загрижен.
– Г-жо Джавидан, виждам, че сте готова за път – казва Наджие с престорена усмивка. – Сигурно вече ви липсва родното село… Нищо не е като у дома.
Джавидан мълчи, с гордо вдигната глава. Кузей се изправя и поглежда към тях.
– Трябва да ви кажа нещо. Седнете, моля.
Сила и майка ѝ усещат напрежението. Сядат една до друга. Първа заговорва Джавидан:
– Нещо лошо ли се е случило?
– С Бахар ли има проблем? – добавя притеснено Съла.
– Не, с Бахар всичко е наред – отговаря Кузей. – При леля си. Но… Става дума за вашия дом.
– Какво с нашия дом?! – повишава глас Джавидан.
– Изгорял. Напълно.
– КАКВО?! – извиква Джавидан, хващайки се за гърдите. – Домът ми?! О, Господи!
Тя се свлича назад в дивана, но бързо се съвзема. Сила не крие сълзите си.
– Как е възможно? Там беше целият ни живот… всичките ни спомени…
– Мила моя, не плачи – прошепва Хюля и я прегръща. – Най-важното е, че никой не е пострадал.
Джавидан се отдалечава встрани, лицето ѝ студено и напрегнато. Мърмори под нос:
– Глупачка… Реве за шепа пепел.
Телефонът на Джавидан звъни. Отговаря с тих глас:
– Бурхан? Защо ми звъниш? Казах ти – никой не трябва да идва. Да, знам… Свършил си добра работа. Изгорил си къщата. Браво. Ще ти платя, не се притеснявай.
Джавидан затваря и се измъква от къщата. Пред входната врата я чака мъж, тя му пъха една златна обица в ръката.
– Засега толкова. Кажи на Бурхан, че останалото ще дойде по-късно.
Точно когато се връща от хола, чува гласа на Кузей:
– Сила, не се измъчвай. Това са просто вещи. Дом може да се изгради отново. Но теб… теб не мога да те заменя. Ако беше вътре… Боже, не смея да си помисля!
На лицето на Джавидан се изписва усмивка – не от тъга, а от триумф.
– Казах, че няма да си тръгна, докато не ви събера. И съм все по-близо – говори си тя сама.
Действието прескача. Зейнеп стои на безлюдната автобусна спирка. До нея спира бял автомобил. Вратата откъм шофьора се отваря и излиза… лихварят.
– Добър ден! – казва той с мазна усмивка и пристъпва бавно, с ръка в джоба. – Искам да ви попитам… за един адрес.
Зейнеп не усеща опасността. Кима с глава.
– Добре… кажете…
Зейнеп не довършва. Мъжът рязко изважда напоена с етер кърпичка и я притиска към лицето ѝ. Зейнеп се опитва да се измъкне, да избяга. Тръгва да тича, но се спъва в бордюра. Пада на земята, а главата ѝ се удря в асфалта. По слепоочието ѝ започва да се стича тънка струйка кръв.
