Какво се случва в епизод 34 на турския сериал „Лабиринт към щастието“, който можете да гледате на 21 ноември от 15:00 часа по NOVA.
Тук можете да прочетете всичко за „Лабиринт към щастието“
Елиф се опитва да попречи на Наджие да се обади на майка ѝ.
– Г-жо Наджие, кълна се, че не съм изпращала тези снимки на Хандан! – моли Елиф, като погледът ѝ отчаяно търси съчувствие. – Някой ни изнудва. Г-н Кузей е по следите му.
– Кузей? Той е по следите му? – пита с недоверие Наджие, в чиито очи проблясва интерес.
В този момент телефонът на Елиф звъни, а от високоговорителя се чува гласът на Мюрвет:
– Ало, Елиф?
Елиф се хвърля към телефона, опитвайки се да го вземе от ръцете на Наджие. Жената я отблъсква грубо. Елиф пада назад и удря главата си. Очите ѝ се затварят, а тялото ѝ остава неподвижно. Наджие ужасена, неспособна да осмисли какво току-що се е случило.
Едже се връща вкъщи, където научава от сестра си, че Мелис отива на днешното събитие в университета, посветено на Деня на кариерата. Сестра му показва снимка, която Мелис е публикувала в профила си в социалната мрежа - на нея тя е заедно със Зейнеп.
Междувременно, в дома на Бюлент доставят букет цветя. Ферайе го посреща с любопитство. Тя разгъва бележката, прикрепена към букета, и я прочита на глас:
– „Благодаря ви, че ме подкрепихте в този труден момент и ми помогнахте да си върна свободата. Бих искал да ви поканя на вечеря тази вечер, за да изразя благодарността си. Гьонюл.“
Очите на Ферайе се присвиват. Коя е тоза „Гьонюл“ и каква роля играе в живота на Бюлент?
Елиф все още лежи в безсъзнание. Наджие се паникьосва, неспособна да реши как да действа. Телефонът на Елиф отново звъни. Това е Кузей. Наджие се престрашава да отговори, но мълчи.
– Най-накрая! – възкликва Кузей от другата страна. – Предполагам, че не можеш да говориш сега. Хандан е там, нали? Не се тревожи, ще хвана този, който те изнудва с тези снимки. Знам, че се страхуваш, но няма да позволя на никого да те нарани.
В този момент Хандан пристига в къщата на Кузей. Намира вратата заключена, затова наднича вътре през прозорците. Наджие е принудена да прекъсне разговора. Наджие се скрива под масата, за да не бъде забелязана. Изведнъж Хандан си спомня, че има ключ в чантата си. Тя отваря вратата и влиза вътре. Наджие бързо я спира и предлага да отидат в градината, но Хандан решава първо да направи кафе и се отправя към кухнята. За голяма изненада на Наджие, Елиф, която допреди малко е лежала в безсъзнание на пода, вече не е там - изчезнала е! Хандан не може да направи кафе, защото кафето е свършило. Наджие успява да я убеди да се прибере вече вкъщи, като ѝ обяснява, че и тя трябва да си тръгне.
Веднага след като Хандан напуска къщата, Елиф се разкрива - скрила се е на горния етаж.
– Ако си мислиш, че ще ти благодаря, че не се появи пред Хандан, грешиш – изрича хладно Наджие.
Елиф спира за миг, после се обръща към вратата, за да си тръгне. Наджие прави крачка напред и я спира.
– Ще кажеш ли на Кузей? – пита тя с остър тон.
Елиф я поглежда за миг, после отговаря:
– Не се страхувайте.
Наджие избухва в смях, но в гласа ѝ има повече горчивина, отколкото радост.
– От какво да се страхувам? Ако искаш да му кажеш, направи го! Каквото и да е. Ние сме майка и син от няколко години насам. Но преди това... О, преди това той беше като родител за мен, а аз – като дете за него. Истината е, че му бях само товар. Той израсна без истинско детство, заради мен.
Гласът на Наджие трепери, а тя се обръща и започва да върви из стаята, сякаш търси опора в думите си.
– След смъртта на съпруга ми не можех да бъда майка. Сърдечната болка ме приковаваше към леглото години наред. Толкова обичах покойния си съпруг, че умрях заедно с него. Любовта ми беше толкова силна, че заслепи всичко останало. Забравих за собствения си син.
Наджие спира и се обръща към Елиф, очите ѝ изпълнени с тъга и раздразнение.
– Наскоро отново станахме майка и син. Ако искаш да му кажеш нещо, кажи го. Но няма да те моля. Каквото и да съм направила, ти си го заслужавала.
Елиф се приближава с една крачка. В очите ѝ проблясват сълзи, но гласът ѝ звучи твърдо.
– Заслужавала съм го? Сигурна ли сте в това? – пита тя тихо, но настойчиво. – Госпожо Наджие, дори след всички тези години все още помня. Помня как ме преследвахте, унижавахте. Какво толкова направих, за да заслужа това? Защо ме мразите? Какво съм ви сторила?
Наджие я поглежда, лицето ѝ застива в ледена маска.
– Какво си направила ли? Откакто ти влезе в живота ни, светът ни се преобърна с главата надолу!
– Аз съм просто едно момиче на възрастта на вашия син – отвръща Елиф, гласът ѝ звучи уморено. – Опитвам се да намеря своето място в живота. Аз съм Елиф Демир. Това е всичко. Ако не можете да видите сърцето ми, погледнете в очите ми. Какво толкова съм ви направила?
Наджие мълчи, но лицето ѝ издава смес от гняв и объркване. Елиф продължава, гласът ѝ нараства, изпълнен с емоция.
– Обвинявате ме в неморалност и разврат. Дори оклеветихте майка ми! Но нито веднъж не се опитахте да ме разберете. Нито веднъж не погледнахте в сърцето ми.
Тя пристъпва напред, изправяйки рамене.
– Ако още веднъж говорите лошо за майка ми – жената, която жертва всичко за мен – няма да съм това, което съм сега. Ще видите какво мога. Дори не можете да си представите на какво съм способна.
– Заплашваш ли ме? – пита Наджие, като я гледа право в очите. Гласът ѝ е студен като стомана, а всяка дума звучи като камшик. – Чуй какво е истинска заплаха. Ако не стоиш далеч от сина ми, всички в Истанбул ще видят тези снимки. Не само майка ти! Стой далеч от него, ако не искаш да унищожа живота ти!
Елиф спира, изправя се и отвръща със спокойствие, което контрастира с напрежението в стаята.
– Бъдете спокойна, няма да кажа нищо на Кузей. Той няма никого освен вас, затова няма да го наскърбявам. Никога не бих причинила такава вреда на никоя майка.
С тези думи тя обръща гръб и излиза от къщата, оставяйки след себе си тишина, пропита с горчивина.
Наджие се отпуска тежко на един стол. Очите ѝ се замъгляват от гняв и объркване. В ума ѝ ехтят думите на Елиф, но тя упорито ги отблъсква.
– Никога няма да видя сърцето ти – изрича тя тихо, сякаш повече за себе си. – Синът ми също ще забрави това, което е видял в теб.
Гласът ѝ потъва в празнотата на стаята, но решимостта в нея нараства. За нея Елиф остава заплаха, която трябва да бъде премахната от живота на Кузей на всяка цена.
В същото време на път към събитието в университета, Мелис изведнъж се хваща за корема и със слабо изражение казва на Зейнеп:
– Толкова съм стресирана, че чак ме боли стомахът. Мисля, че трябва да остана тук за малко.
Зейнеп ѝ хвърля загрижен поглед.
– Добре, почини си. Аз ще отида напред и ще се видим вътре.
Мелис кимва, но вътрешно триумфира. Всичко върви по план. Остава на мястото си, гледайки как Зейнеп тръгва сама към университета.
На пътеката, точно пред входа на колежа, Арда внезапно се появява пред Зейнеп. Той спира рязко, взирайки се в очите ѝ, и без предупреждение я обгръща с ръце. Зейнеп стои вцепенена, не разбирайки какво се случва. На няколко метра от тях, на стъпалата, се появява Едже, която се оглежда и бързо забелязва сцената.
– Погледни само! – прошепва хитро Мелис на Едже. – Гледай ги как изглеждат! Като влюбена двойка.
Мелис хвърля поглед към сцената с усмивка. Всичко се развива според плановете ѝ, но не за дълго.
Зейнеп внезапно отблъсква ръцете на Арда, оттласква го и му удря шамар.
– Никога повече не ме докосвай! – изкрещява тя с гняв. – Аз не съм влюбена в теб!
В този момент Едже, който току-що пристига, вижда случващото се. Той се втурва към Арда, хваща го за сакото и му крещи:
– Какво си мислиш, че правиш? Какво ѝ каза? Нали ти казах, че Зейнеп не е като другите момичета!
Зейнеп стои неподвижно, опитвайки се да осмисли ситуацията.
– Чакайте малко! – казва тя изненадана. – Вие двамата се познавате ли?
Мелис, която не може да пропусне възможността да обясни, се намесва:
– Те са братовчеди. Израснали са заедно.
Зейнеп поглежда към Едже с объркан поглед.
– Вярно ли е това, Едже? За Арда ли говореше, че ти е като брат? Добре, но как се случи това?
Едже се колебае за миг, но после решително отговаря:
– Не знам, но ще разбера.
Тя отново се обръща към Арда с ярост.
– Какво ѝ каза? Защо те удари по лицето? Ако си казал нещо глупаво...
Арда, макар и леко смутен, отговаря с откровеност:
– Какво трябваше да ѝ кажа, братко? Просто ѝ признах любовта си.
Всички замръзват на място от тези думи. Зейнеп кръстосва ръце и с насмешка изрича:
– Вярно е. Призна ми любовта си. И той получи отговор. Успокой се вече, Едже.
– Как смееш да признаеш любовта си на Зейнеп?! – избухва Едже, гласът му все още трепери от гняв.
Арда въздиша и с тъжна усмивка отговаря:
– Защото съм голям глупак, разбираш ли? Зейнеп каза, че в сърцето ѝ има някой, а аз... си помислих, че става дума за мен.
– Откъде си чул това? Аз не съм ти го казвала! – изненадано възкликва Зейнеп, обръщайки се към него. Очите ѝ проследяват реакциите на всички, докато погледът ѝ не спира на Мелис, която рязко извърта глава настрани.
– Браво! – саркастично изсъсква Едже. – Ти си му казала всичко това, нали?
Мелис вдига ръце в жест на невинност.
– О, Боже! Какво съм направила? – промълвява тя, опитвайки се да се оправдае. – Но Зейнеп наистина каза, че в сърцето ѝ има някой!
– Зейнеп, умолявам те, кажи истината! – настоява Едже, гласът му звучи по-меко, но с неподправена настойчивост. – Ако Арда не е в сърцето ти, тогава кой е?
Зейнеп извръща поглед и отговаря неуверено:
– Казах го, за да не си навлечеш неприятности. Тези думи... просто сами излязоха от устата ми.
Мелис и Арда решават да си тръгнат, оставяйки Едже и Зейнеп сами. Настъпилото мълчание е тежко. Едже отново се обръща към нея:
– Зейнеп, кой е в сърцето ти? – пита той, но този път тонът му е топъл, почти шепнещ.
Зейнеп го поглежда за миг, но вместо да отговори, тръгва бързо към брега. Едже я следва, решен да получи истината. Намира я на една пейка, където тя седи, загледана в далечината. Без да казва дума, той сяда до нея.
– Защо каза такава лъжа? – пита той, нарушавайки тишината. – Защо ме караш да страдам дни наред?
– Защото не искам да страдаш още повече – отвръща Зейнеп с разтреперан глас. – Не мога да понасям да те виждам тъжен.
– Мислиш ли, че не страдам? – възкликва той. – От дни се измъчвам. От една страна, Арда казва, че е влюбен в момичето, което обичам. От друга, ти твърдиш, че в сърцето ти има някой друг.
Зейнеп се обръща към него, отчаяние изписано на лицето ѝ.
– Това е съвпадение! Самата аз не разбирам как се случи! Кълна се! Съжалявам, Едже, не трябваше да те отблъсквам така!
Едже я поглежда дълбоко в очите, сякаш търси потвърждение на нещо, което вече знае.
– Зейнеп, аз знам. Знам, че си влюбена в мен. Дори и да мълчиш, очите ти ми казват всичко.
Той нежно обгръща лицето ѝ с ръце, а светът около тях сякаш спира. Моментът се насища с напрежение, което никой от двамата вече не може да игнорира. И когато устните им най-накрая се срещат в нежна, искрена целувка, тя разсейва всички съмнения. За първи път и двамата усещат, че са на правилното място – заедно.
Наджие пристига в адвокатската кантора на сина си. Тя директно се насочва към стаята на Дидем, отваря вратата без да чука и застава в средата на стаята, изпълвайки я с присъствието си.
– Дай ми оригиналите на тези снимки! – нарежда тя със заплашителен тон.
– Г-жо Наджие... – започва тя несигурно, но лицето ѝ издава тревога.
– Замълчи! – прекъсва я Наджие, а в гласа ѝ звучи заповед, която не търпи възражения. – Искате ли да изнудвате и мен? Нима ще предадете мястото, където си изкарвате хляба?
Дидем започва да се паникьосва, опитвайки се да обясни.
– Не, не е така. Кълна се, че нямам нищо общо с г-н Кузей! Помолих Елиф за пари... или по-точно, госпожа Хандан ми каза да събера информация за нея. Затова го направих...
– Замълчи! – гласът на Наджие отново се извисява, този път още по-остро. – Ако още веднъж направиш нещо подобно, ще те накарам горчиво да съжаляваш!
Ферайе, обхваната от тревога, показва на Белкис букета цветя и писмото, които са пристигнали за съпруга ѝ, Бюлент.
– Каква наглост! – възкликва Белкис, разглеждайки цветята. – Тя буквално флиртува с Бюлент! Трябва да разберем коя е тази жена. Имаш ли доверен човек в адвокатската кантора? Някой, който ще запази дискретност?
– Мога да се обадя на Дидем! – отвръща Ферайе, като вече посяга към телефона си, готова да задейства плана.
По-късно, когато Бюлент се прибира у дома, Ферайе го посреща с тревога, като веднага се приближава до него.
– Слава Богу! Къде беше? Обадих ти се, но ти не отговори! – изрича тя с паникьосан глас.
– Имах среща с клиент – обяснява Бюлент, озадачен от тона ѝ. – Какво става?
Ферайе го прекъсва, сочейки букета с разтреперана ръка.
– Кой беше този клиент? Гьонюл ли беше? Ти се срещна с нея? Виж! – тя посочва картичката. – Кажи ми, какво е това? Кой клиент изпраща цветя вкъщи, и то с такава бележка? Коя е тази жена? От колко време се срещате? Кога се е развило всичко това?
– За какво говориш, Ферайе? – пита Бюлент, объркан и раздразнен. – Успокой се. С кого трябва да се срещна и кога? И защо четеш кореспонденцията ми?
Ферайе игнорира въпросите му и прочита текста на картичката, след което отново настоява:
– Какво толкова окуражи тази жена? Защо се държи толкова смело?
Бюлент хвърля поглед към Белкис, която е в стаята, и отговаря хладно:
– Ще говорим за това по-късно.
– Белкис е моя приятелка! – настоява Ферайе. – Тя ми е като сестра. Нещо повече, тя също е преживяла същите неща като тази жена.
– Чакай малко... – Бюлент се замисля – А, да! Те се разведоха.
– Кой се разведе? – пита Ферайе, като напряга вниманието си.
– Преди два месеца работих по случай на домашно насилие – обяснява Бюлент. – Това беше случаят на г-жа Гьонюл, който предадох на Кузей. Изглежда, Кузей е спечелил делото, и клиентката му получи развод. Аз съм щастлив за нея.
Ферайе изсумтява гневно, обръщайки се рязко настрани.
– Но аз не съм! – казва той, обидено. – Ако не ми вярваш, обади се на Кузей и провери дали не съм прав!
Кузей чака на мястото, където Елиф трябва да се срещне с изнудвача, за да предаде парите. Мястото е тихо, тъмно, а напрежението като че ли раздира въздуха. Неочаквано зад него се появява силует. Кузей се обръща и вижда майка си, Наджие.
– Приготвил ли си петстотин хиляди? – пита тя с пронизителен глас.
Кузей застива, после бавно проговаря:
– За какво говориш, мамо? Та това си ти...
– Да, това съм аз. Аз направих всичко това – признава Наджие.
– Как можа да направиш такова нещо, мамо? – пита Кузей, в гласа му се долавя болка и гняв. – Аз се побърквам! Защо го правиш?
– Ти ми отговори на този въпрос, Кузей Бозбей. Как можа да се поддадеш на такова изнудване? За кого приготви толкова много пари? Не би го направил за никого. Искаш ли да ти кажа? Направи го за Елиф. Кажи ми, обичаш ли това момиче?
Кузей мълчи, но очите му го издават. Наджие го гледа пронизващо.
– Любовта ще те унищожи, сине – прошепва тя и се отдалечава, оставяйки го сам с бурята в душата си.
Ферайе говори по телефона с Дидем. Разговорът е напрегнат, но получава отговорите, които търси.
– Наистина адвокатската кантора е представлявала жена на име Гьонюл в бракоразводното ѝ дело – казва Дидем.
– Добре, а кога приключи това дело? – пита Ферайе.
– Вчера.
– Разбирам. Имам молба – не казвай на никого за нашия разговор.
Ферайе затваря телефона и се обръща към Белкис, която седи близо до нея.
– Адвокатската кантора се е занимавала с такъв случай – потвърждава тя.
– Значи Бюлент ти е казал истината. Ти си му крещяла без причина. Отиди и поговори хубаво със съпруга си. Помири се с него! – съветва я Белкис.
Мелис и Арда се разхождат край реката, но разговорът им бързо прераства в ожесточен спор.
– Как е възможно това! Как! – крещи Арда, гневът му кипи.
– Какво имаш предвид? Фактът, че Зейнеп те е пренебрегнала, или това, че Едже се държи с теб като с враг? – подиграва се Мелис.
– Какво искаш да кажеш, момиче? Едже е мой брат! – възразява Арда.
– Аз не го виждам така – заявява Мелис и се засмива подигравателно.
– Какъв е проблемът ти, Мелис? Искаш да разрушиш връзката ми с Едже? Наистина не мога да го повярвам. Ти не се страхуваш да забиеш нож в гърба на мъжа, когото обичаш!
– А ти? – не отстъпва Мелис. – Ти си лудо влюбен в Зейнеп. Вместо да говориш с приятеля си, ти държеше ръцете на това момиче, а сега ме поучаваш за справедливостта?
Арда замлъква, после със скръстени ръце признава:
– Права си. Какво ще стане сега?
– Не знам, но едно е сигурно: лудо съм влюбена в Едже! Нека целият свят го чуе! Аз го обичам! – изкрещява Мелис.
Арда се вглежда в нея, след като виковете ѝ утихват.
– Зейнеп ти го отне – заявява той хладно. – Какво можеш да направиш по въпроса?
– А ти? Нима не обичаш Зейнеп? – отвръща Мелис.
– Влюбен съм в нея, но не съм толкова луд, че да я отнема от брат си!
– Защо? Страхуваш се или просто не можеш да го понесеш? – тя продължава да го провокира. – От години си смазан от Едже, която е единствената тема за обсъждане в тази къща. Ти си просто една марионетка. Чичо ти те използва за мръсната си работа, а леля ти те използва, за да се добере до Едже. От години живееш така, както те искат. – Едже е принцът в тази къща, а ти си неговият шут. В тази къща, в това семейство, ти винаги си била на заден план. Не мислиш ли, че е време да получиш това, което искаш?
Кафенето на брега на морето е почти празно. Морето пред тях изглежда спокойно, но в душата на Елиф бушува буря. Йълдъз седи срещу племенницата си и я наблюдава внимателно, докато младата жена се опитва да намери думите, за да започне. Ръцете ѝ треперят, а сълзите вече са събрани в очите ѝ.
– Аз излъгах всички – започва Елиф със задавен от емоция глас. – Ако бях казала истината, че съм дъщеря на прислужница, никога нямаше да получа работата в адвокатската кантора.
Йълдъз остава мълчалива, но погледът ѝ става все по-строг. Елиф се навежда напред, сякаш се опитва да потърси утеха в леля си.
– Направих го, за да бъда близо до Кузей – продължава тя, а сълзите започват да се стичат по лицето ѝ. – Лъжех, за да ми обърне внимание, за да ме обича. Работя за него и все още го обичам. Обичам го толкова, колкото и когато бях малка. През всичките тези години не успях да го забравя, лельо!
Йълдъз въздъхва дълбоко и оставя чашата с кафе на масата. Гласът ѝ е тих, но категоричен.
– Елиф, това не е любов – казва тя, опитвайки се да запази спокойствие. – Това е отчаяние, което те унищожава.
Елиф я поглежда с отчаяние, а ръцете ѝ се свиват в юмруци върху масата.
– Лельо, аз наистина го обичам! – настоява тя, гласът ѝ трепери, а сълзите ѝ текат неудържимо. – Моля те, помогни ми! Умирам заради тази любов...
Йълдъз протяга ръка и я поставя върху ръката на Елиф.
– Елиф, трябва да разбереш, че понякога любовта не е това, което си представяме. Може да обичаш някого, но това не означава, че той ще ти върне същото. И ако любовта ти те кара да страдаш толкова много, трябва да помислиш дали е истинска или само твоя илюзия.
Кузей нахлува в дома си, а след него влиза Наджие, която го следва с непоколебимо изражение. Яростта в очите на Кузей е като буря, която се готви да разруши всичко на пътя си. Без да изчака да чуе обяснение, той преобръща един стол в трапезарията с внезапно движение, опитвайки се да излее гнева си.
– Как можа да ми направиш това, мамо? – гласът му е пропит с болка. – Как можа да направиш това на Елиф?
Наджие не трепва от тона му. Тя се изправя гордо, с лице, което не издава никаква слабост.
– Тази девойка заслужава много по-лошо! – отвръща тя. – Тя е истинска змия, която разрушава семейства!
Кузей се приближава към нея с пламък в очите.
– Недей да говориш така за Елиф! – извиква той. – Елиф не е жената, която ти отне баща ми. Елиф е чиста като сълза, безупречна като снежинка!
– Ти влюбен ли си в нея? – пита Наджие с настойчивост. – Отговори ми! Нима си забравил обещанието си?
Действието се връща много години назад. Наджие лежи в леглото, а лицето ѝ е бледо и измъчено от скръб. До нея седи малкият Кузей, едва осемгодишен, с невинни очи, изпълнени със страх.
– Татко е мъртъв, мамо – казва детето с треперещ глас. – Ти няма да умреш, нали?
Наджие се обръща към него с празен поглед, който отразява безкрайната ѝ болка.
– Не мога да дишам без него... – шепне тя. – Искам и аз да умра...
– Мамо, не казвай това, моля те! – отвръща момчето, почти плачейки. – Никога няма да се влюбя, няма да бъда като теб. Аз ще те спася!
Действието се връща в настоящето.
– Любовта убива, сине – казва тя тихо. – Ти ми обеща. Каза, че няма да се влюбиш. Влюбен ли си в нея?
Кузей поема дълбоко дъх, а гласът му звучи едновременно решително и отчаяно.
– Да, влюбен съм в Елиф! – признава той, а думите му се разнасят като ехо в празната стая. – Кузей Бозбей за първи път в живота си е победен от любовта. Аз съм лудо влюбен в Елиф! Виждам я навсякъде, където погледна. Не мога да живея без нея, не мога да дишам. Когато тя си отиде, аз също си отивам, мамо. Не мога да избягам от тази любов.
Гласът му се пречупва за момент, но той продължава с нова сила:
– Но не се страхувай. Аз ще спазя обещанието си. Ако трябва, ще направя всичко възможно, за да забравя тази любов. Ще заглуша сърцето си и ще направя себе си нещастен, за да не направя Елиф нещастна. Ще я погреба дълбоко в сърцето си.
Наджие замлъква, разбрала тежестта на думите му. Тя се приближава до него и го прегръща силно. Сълзи проблясват в очите на Кузей, докато в стаята остава само тишината на неизречената болка.
В същото враме Ферайе стои в дневната, докато Бюлент се приготвя за вечерята, която тя е предложила като жест на помирение. Уж всичко е спокойно, но внезапно телефонът му започва да звъни. Ферайе поглежда екрана – непознат номер. Любопитството ѝ надделява, и тя взима телефона, отговаряйки с колебание.
– Бюлент, това съм аз, Гьонюл – разнася се женски глас от другата страна на линията. Тонът ѝ е настойчив, почти упрекващ. – Какво си направил? Цял ден чаках да се чуя с теб. Бюлент, чуваш ли ме?
На следващата сутрин Ферайе е изтощена от липсата на сън и неспокойните мисли, които я измъчват. Когато Бюлент най-накрая се прибира, тя не му позволява дори да си свали палтото, преди да го подложи на разпит. Очите ѝ горят от гняв и болка.
– Коя е Гьонюл? – пита тя направо, без да губи време. – И защо тя ти се обаждаше снощи?
Бюлент се опитва да отговори, но тя не го оставя да говори.
– Не ми казвай, че е някоя клиентка! Знам как звучеше този глас. Жената те чакаше, Бюлент! – Ферайе почти крещи. – Цял ден съм мислила за това, и съм сигурна, че си бил с нея миналата нощ!
