В епизод 37 на турския сериал „Имало едно време в Чукурова“ Зюлейха не може повече да издържа и използва момента, в който няма никой в чифлика и бяга с бебето си. Тя се качва в автобус за Истанбул.
Какво се случва в епизод 39 на турския сериал „Имало едно време в Чукурова“, който може да гледате на 21 ноември
по Diema Family от 21:00 часа.
Новият епизод започва в кабинета на Фекели. Той разговоря с Йълмаз
–Татко, колко дълго още смяташ да се криеш?
Фекели, винаги спокоен, се усмихва едва забележимо:
– Докато не дойде времето, синко.
– Не мога да разбера как те не се досещат, че не си умрял – възкликва Йълмаз, объркан.
Фекели се усмихва под мустак, сякаш се наслаждава на играта:
– Преча им на плановете, Йълмаз. Преча им!
– Как така? – пита с подозрение Йълмаз.
– Те не спират да се чудят откъде Йълмаз има такава власт и влияние. Мислят, мислят, но не могат да стигнат до отговор. Побъркват се, синко! Побъркват се!
– Но ти сигурен ли си, че не са разбрали? – продължава Йълмаз, сянка на съмнение пробягва по лицето му.
– Може би се досещат – отвръща Фекели и прокарва ръка по брадата си. – Вероятно си мислят, че съм прекарал 20 години в затвора, после съм умрял, а парите съм оставил на теб. Но също така вярват, че рано или късно ще профукаш наследството и ще напуснеш Чукурова. Мислят си разни неща, но нямат представа къде е истинската ти сила.
– Значи искаш да си мислят, че съм тук само временно, така ли? – пита Йълмаз, започвайки да схваща плана.
– Точно така. Нека разпитват, нека се ровят, нека се ядосват. Нека Демир Яман кипи от гняв. Тогава ще го видим как ще действа – казва Фекели с тиха увереност.
Йълмаз се приближава към бюрото, сякаш се колебае дали да зададе следващия си въпрос. Най-накрая се престрашава:
– Татко, никога не си ми разказвал как си се сдобил с богатството си.
Фекели се изправя, поглежда сина си с твърдост, примесена с болка:
– Мислиш ли, че съм го придобил чрез престъпление?
– Не, татко! Дори не съм си го помислил – бързо отговаря Йълмаз, леко засрамен.
Фекели въздъхва тежко, спомените са твърде болезнени:
– Имах семейство преди онази нощ, когато застрелях бащата на Демир. Имах жена, дъщеря и син. Но враговете ми убиха децата ми, за да заличат всяка следа от мен. Казах на жена ми да продаде всичко, което имахме тук, и да отиде в Истанбул. Помолих я да купи стоки, ниви и имоти. Тя направи всичко, което ѝ казах. Казах ѝ да купи стоки, ниви и имоти. Тя направи точно това. След това влязох в затвора за 20 години и всичко това стана ценно. Сега съм богат и имам купища пари, но когато човек няма семейство, защо са му пари?
Себахтин пристига в чифлика по молба на Хункяр. Лицето ѝ издава напрежение, докато го посреща в просторния салон. Тя го приканва да седне, но без излишни любезности веднага преминава към темата.
– Чух слухове, че между теб и Гюлтен има някаква любовна връзка. Вярно ли е? – пита тя със студен и пронизващ поглед.
Себахтин леко се усмихва с горчива нотка.
– Това са само клюки, г-жо Хункяр. Няма нищо вярно в тях.
Мълчание се спуска между двамата за миг, но Себахтин решава, че повече няма какво да губи, и директно я пита:
– Защо трябваше да съсипвате живота на двама млади хора?
Очите на Хункяр се присвиват, но тя запазва хладнокръвие. Той продължава с твърд и уверен глас:
– Не се тревожете за Гюлтен. Тя няма да създава проблеми, но може би е време да се тревожите за Йълмаз. Надявам се Демир да не разбере истината. Но аз знам всичко, г-жо Хункяр. Още от самото начало. И прекрасно осъзнавам какво причинихте на Йълмаз и Зюлейха.
– Не мислиш ли, че и аз съжалявам? – отвръща тя със стегнат глас, като едва сдържа емоциите си. Не исках така да стане. Повярвай ми!
Себахтин я прекъсва с горчивина в гласа:
– Не сте искали? Съжалявате, така ли? Колко удобно!
Хункяр навежда глава за миг, сякаш под тежестта на вината си.
– Дори и да съжалявам, това вече на никого няма да помогне. Твърде много пострадаха... за да не пострадат и други, Демир не трябва да научи истината. Няма връщане назад. Ние трябва да приемем съдбата си.
– Вие сте тази, която написа тази съдба, г-жо Хункяр! Вие определихте тази съдба за Зюлейха. Но, сте права, че много пострадаха! Но, не се притеснявайте на никой няма да кажа, но не заради вас, а заради Зюлейха. Защото много добре знам на какво е способен Демир.
В същото това време Гафур урежда Гюлтен да се омъжи за мъж, който е много по-възрастен от нея. Когато Гюлтен научава за това, светът ѝ се срива. Тя оставя на брат си и Сание прощално писмо, пълно с отчаяние, и решава да сложи край на живота си. С бавни крачки се отправя към бараката, където само преди няколко дни Гафур я беше заключил и вързал с верига.
Сание намира писмото и се ужасява от написаното. Тя веднага вика Гафур и с паника в гласа му нарежда да открие Гюлтен, преди да е станало най-лошото.
По същото време Назире, приятелка на Йълмаз, научава за случващото се. Когато чува, че Гюлтен се готви да сложи край на живота си, тя изпада в шок. Паникьосана, бяга при Йълмаз и му разказва всичко. Йълмаз е потресен. Без да губи време, се качва в колата си и започва трескаво да обикаля каналите и черните пътища около чифлика, надявайки се да я намери. Но времето тече, а от Гюлтен няма и следа.
Междувременно Гюлтен пристига в бараката, държейки въжето, което е взела със себе си. Очите ѝ са пълни със сълзи, а лицето ѝ - с безнадеждност. Трепереща, тя завързва въжето за гредите, изправя се върху стар сандък и поставя примката около врата си. Със затворени очи си припомня всички унижения, които е понесла. След миг скача. Въжето се затяга, а тишината в бараката е пронизваща.
Йълмаз внезапно си спомня за бараката, в която Гафур беше оковал Гюлтен. Натиска газта и кара като луд. Уверен е, че ще я намери там. Когато стига до бараката, отваря вратата с трясък и вижда Гюлтен да виси на въжето. Без да губи и секунда, той я хваща и успява да удържи тежестта ѝ, докато среже въжето. Гюлтен пада в ръцете му, неспособна да говори. Тя е цялата в сълзи и трепери. Йълмаз я притиска към себе си и шепне утешителни думи:
– Никога повече няма да позволя да ти причинят подобно нещо! Отсега нататък ти ще живееш с мен. Ще се погрижа за теб, обещавам ти.
Същевременно Гафур и Сание обикалят двора на чифлика като обезумели. Никаква следа от Гюлтен. Фадик се появява, като винаги любопитна, и им казва, че госпожата ги вика при нея.
Гафур и Сание се споглеждат, неспособни да разберат какво още ги чака.
Те веднага отиват при госпожата. Хункяр им казва, че клюките, които носят за Гюлтен и доктор Себахтин няма истина и да не се притесняват. След като чува това, Гафур разбира, че е направил грешка. Сание и Гафур казват на Хункяр, че възнамеряват да изпратят Гюлтен на село, докато нещата се успокоят.
Излизайки от къщата Гафур се сеща за бараката, в която преди дни беше затворил сестра си и тичайки с всички сили нахлува вътре. Нахлува вътре, разтреперан и с очакване да намери сестра си. Но там не е Гюлтен. Вместо това пред него стои Йълмаз, чиито очи горят със зловеща решителност.
Преди Гафур да каже и дума, Йълмаз се нахвърля върху него с ярост. Ударите са бързи и безмилостни. Гафур пада на земята, хриптейки, докато Йълмаз вади нож. Острието проблясва в ръката му, а в гласа му има студена, почти убийствена нотка.
– Помниш ли, когато ти казах, че ще се върна и ще ти прережа гърлото? – изрича Йълмаз със спокоен, но зловещ тон. – Днес е този ден.
Той допира ножа до шията на Гафур, а страхът на последния е почти осезаем. Гафур заеква, опитвайки се да изрече някакви думи, но от устата му излиза само плахо:
– Разбрах...
Йълмаз се усмихва мрачно и натиска ножа още малко, но не достатъчно, за да нарани сериозно.
– Сестра ти... след всичко, което ѝ причини, ще живее при мен. От този момент нататък няма да я видиш, няма да я нараниш! – изкрещява той, гласът му се усилва и ехти в бараката.
– Моля те, не го прави! – крещи Гафур с отчаяние. – Ще направя всичко, само я остави!
– Ако смееш, ела и си я вземи – отвръща Йълмаз с предизвикателен тон. – А сега отиди и се оплачи на господаря си, че Йълмаз ти е взел сестра ти!
Йълмаз го оставя и прибира ножа си, след което си тръгва, а Гафур със треперещи крака сяда на земята.
Действието се пренася в уютната къща на Фекели. Той седи на масата, а очите му искрят от решителност, докато се опитва да успокои разтрепераната Гюлтен. Гласът му е мек, но твърд, докато ѝ обяснява:
– Тук си в безопасност. Никой няма да ти навреди повече, обещавам ти.
Гюлтен, все още уплашена, кимва с благодарност, когато вратата внезапно се отваря. В стаята влиза Йълмаз, лицето му е сериозно, но в очите му проблясва загриженост. Гюлтен изведнъж се хвърля в обятията му. Йълмаз я прегръща о, а после заявява твърдо:
– Повече няма да позволя на никого да те нарани. Никога.
Гафур след като се връщат в чифлика и разказва на Сание какво е станало, те решават да кажат на Хункяр, че Гюлтен вече е заминала за село. Те не искат да казват на Демир, че Гюлтен е при Йълмаз, защото той ще ги изгони.
В същото време Себахтин се връща при Сермин. Сермин го предизвиква, че се е върнал, за да бъде до Гюлтен и той ѝ ударя шамар.
-Махай се от тук! Спри да ме правиш за срам с това момиче! – крещи Сермин.
-Аз не съм тук заради теб, а съм тук заради това момиче, с което нищо общо нямам - заявява Себахтин. -Аз никога не съм виждал по-ужасна жена от теб, която взе хляба на едни момиче, което е набор на дъщеря ни. Мразя те!
-Аз те мразя! – крещи след него Сермин.
Демир се връща в чифлика и разбира от майка си, че Зюлейха цял ден е била в стаята си, нито е яла, нито пила. Хункяр казва на Демир, че това не може да продължава.
Демир се качва на горния етаж, взема една рокля от гардероба и казва на Зюлейха да я облече, защото ще я заведе при сина им.
Демир закарва Зюлейха в къщата или по-скоро барака на жената, която се грижи за сина ѝ. Той я моли да остане в колата, докато той влезе. След това Зюлейха го вижда на прозореца на колибата със сина ѝ на ръце, за да може тя да види, че той е добре. Зюлейха е толкова развълнувана да види бебето си. Тя тича към входната врата, но разбира, че е заключена. Зюлейха не може да влезе. Демир само ѝ е дал да вкуси малко от това, което може да има, ако се държи добре и изпълнява заповедите му.
Демир излиза от къщата с ледено изражение.
– Искаш ли сина си, Зюлейха? – пита той спокойно, но заплашително.
Зюлейха го гледа с отчаяние и падна на колене пред него.
– Съжалявам! Моля те, върни ми сина! – умолява го през сълзи.
– Ще ти го върна, но при едно условие – казва той.
– Какво условие? Какво искаш? Кажи ми...
Действието прескача Зюлейха с треперещи ръце вдига телефона в чифлика. Демир и Хункяр също са там и стоят около нея, наблюдавайки я с ледени погледи.
– Йълмаз! – изрича тя с колеблив глас, щом той вдига.
На другия край на линията, Йълмаз застива.
– Зюлейха? Ти ли си?
– Как си? – пита тя, гласът ѝ едва не се пречупва.
– Добре съм. А ти?
Зюлейха поема дълбоко въздух. Всяка дума ѝ струва огромно усилие.
– Може ли да се срещнем?
След кратка пауза Йълмаз отговаря:
– Да, ще дойда.
Йълмаз се облича, нервността му личи във всяко движение. Фекели, който стои наблизо, го наблюдава и го предупреждава:
– Каквото и да ти каже Зюлейха, дръж се спокойно, синко. Не позволявай емоциите да те завладеят.
В същото време Демир се подготвя да изпрати Зюлейха на срещата. Той слага разкошни бижута на врата ѝ и блестящи диаманти на ушите ѝ.
– Не забравяй – казва той, гледайки я право в очите. – Ако направиш нещо нередно, знаеш какво ще последва.
Зюлейха трепери от напрежение. Тя знае, че съдбата на сина ѝ зависи от това, което ще каже.
– Защо не отиде с нея? Сигурен ли си, че тя няма да каже нещо излишно? – пита Хюнкяр по-късно.
– Няма да го направи – отговаря Демир категорично. – Тя знае, че повече няма да види сина си, ако сгреши.
Йълмаз седи на масата в ресторанта, облечен елегантно, но неспокоен. Това е първата им среща от как той влезе в затвора. Зюлейха пристига, изглеждайки толкова красива. Той не може да откъсне очи от нея. Става от мястото си и се вглежда в красотата ѝ.
Тя се приближава до него, поглежда го в очите и казва:
-Здравей, Йълмаз!
