„Имало едно време в Чукурова“, еп.37: Демир казва на Зюлейха, че е свободна...

В епизод 36 на турския сериал „Имало едно време в Чукурова“ Зюлейха не може повече да издържа и използва момента, в който няма никой в чифлика и бяга с бебето си. Тя се качва в автобус за Истанбул.

Какво се случва в епизод 37 на турския сериал „Имало едно време в Чукурова“, който може да гледате на 19 ноември

по Diema Family от 21:00 часа.

ВСИЧКО ЗА турския сериал „Имало едно време в Чукурова“

Зюлейха не успява да избяга с бебето си от Демир!

В автобуса тя неспокойно поглежда през прозореца и вижда как въоръжени мъже спират превозното средство. Те нахлуват вътре и я извеждат заедно с детето ѝ. Отвън Зюлейха с ужас забелязва Демир, който стои спокойно до колата си. Той я е намерил!

Обзета от отчаяние, Зюлейха го умолява да я пусне. Демир я гледа студено и отвръща:

– Можеш да си тръгнеш, но не и с бебето.

С един жест нарежда на един от мъжете да вземе детето ѝ. Зюлейха е безсилна.

В пристъп на отчаяние тя изважда пистолет, насочва го към главата си и заявява, че ако не може да бъде с детето си, няма да живее повече. Решена, тя е готова да натисне спусъка.

Демир обаче не помръдва. Приближава се спокойно и с презрение изрича:

– Натисни спусъка. Докажи, че си способна.

На Зюлейха не ѝ остава друга възможност, събира цялата си смелост и натиска спусъка. Но вместо изстрел, се чува само празно щракване. В пистолета няма патрони.

Оказва се, че Демир е предвидил този момент. Вечерта, когато е видял, че тя е взела оръжието му, внимателно е извадил патроните. Този ход разкрива жестоката му манипулативност.

Демир грубо я сграбчва за ръката и я вкарва в автомобила си, оставяйки я без избор.

– Слушай ме внимателно – казва той с хладна увереност. – Свободна си да си тръгнеш. Можеш да отидеш, където пожелаеш, но без бебето. Ако искаш да останеш с детето си, ще останеш тук – с мен.

Зюлейха разбира, че Демир я е поставил в капан. Тя няма да изостави детето си, но това означава, че ще трябва да търпи присъствието на човек, когото мрази. Демир, напълно убеден в победата си, продължава да контролира ситуацията, уверен, че рано или късно ще постигне своето.

В същото време Йълмаз събира работниците от фабриката си, за да посрещне новата пратка с машини. С ентусиазъм обяснява, че е модернизирал производството и е закупил най-съвременна техника, която ще увеличи капацитета за обработка на памук и ще позволи фабриката да произвежда собствени платове.

С уверен глас Йълмаз ги уверява:

– Никой няма да загуби работата си заради новите машини. Напротив, ще наемем още хора!

Думите му предизвикват бурни аплодисменти сред работниците, които чувстват сигурност и мотивация под неговото ръководство.

Междувременно, благодарение на Себахатин, Хункяр остава жива след развитата инфекция. Тя е настанена в болницата, но мислите ѝ не ѝ дават покой. Тя лежи в болницата и се тревожи за сина си.

Знае колко е тъжен Демир, който е подложен на голям стрес. Има болна майка, жена, която не го иска, и чифлик, в който няма работници! (Демир все още не знае, че всичките му работници са отишли да работят при Йълмаз).

Демир и Зюлейха се връщат в чифлика. Още веднъж той студено ѝ заявява:

– Свободна си да отидеш, където пожелаеш.

Малко след това Сание го информира, че на майка му ѝ е прилошало сутринта, и Себахатин я е завел в болницата. Без да губи време, Демир се отправя натам.

Преди да тръгне, Сермин го спира и го пита:

– Да заключа ли Зюлейха?

Демир отвръща хладно:

– Тя е свободна да отиде, където поиска.

Зюлейха, която не намира сина си в къщата, изпада в паника. Излиза навън, крещи името на Демир и с отчаяние тича след колата му, докато той напуска чифлика. Накрая тя пада на колене и, обзета от мъка, горчиво повтаря:

– Той не е твой син!

Осъзнала, че няма друг избор, Зюлейха решава, че трябва да вземе нещата в свои ръце. Тя знае, че е „свободна“ да си тръгне, но не може да направи това без сина си. Обзета от отчаяние, започва трескаво да го търси. Претърсва всяко възможно място в чифлика, но синът ѝ го няма никъде. Без да се замисля, тя напуска чифлика и първо се отправя към къщата на Дженго, но и там не го открива. Накрая, напълно отчаяна, се озовава в един парк в центъра на Адана.

Когато се връща в чифлика, вече е късно през нощта. Изтощена и разбита, тя сяда на стъпалата пред къщата, обгърната от тъга и безнадеждност. Там остава с часове, неподвижна, с празен поглед.

След известно време Гюлтен идва при нея и, със сълзи в очите, ѝ признава, че е била принудена да я предаде на Демир. Но Зюлейха, погълната от болката си, я отпраща да си върви.

Малко по-късно Гафур също я умолява да влезе в къщата, но но също също получава нареждане да си върви.

Междувременно Себахтин е приключил със Сермин и си събира багажа. Той е решен де се разведе с нея.

Прощава се с Гюлтен и заминава.

Гюлтен е видяна да се сбогува със Себахтин от Фадик, която вече е разпространила клюката, че двамата са любовници.

Във фабриката за памук Йълмаз продължава да се грижи с отдаденост за работниците си.

След дълъг ден, изпълнен с тежка физическа работа по въвеждането на новите машини, той поръчва вечеря за всички.

Вместо да се отдели, Йълмаз сяда заедно с тях, хапва и пие същата храна, показвайки уважение и равнопоставеност. По време на вечерята той изразява загрижеността си за условията, в които работниците се хранят, и дава нареждане на Четин да намери подходяща сграда, която да бъде превърната в трапезария.

Работниците оценяват жеста и започват да гледат на Йълмаз не само като на работодател, но и като на лидер, който мисли за тяхното благосъстояние.

В същото време треската на Хункяр спада благодарение на старателните грижи на Себахтин. В болничната стая Демир тихо влиза и сяда до спящата си майка. Обзет от емоции, той слага глава на гърдите ѝ, сякаш търси утеха. Шепнешком изповядва пред нея:

– Омръзна ми да се боря, мамо... Омръзна ми да се опитвам да накарам Зюлейха да ме обича.

Междувременно, в чифлика, Сание съобщава на Гафур, че очаква дете. Новината го изпълва с неописуема радост. Гафур, който отдавна мечтае да стане баща, е на седмото небе. Двамата решават да запазят новината в тайна, поне за известно време, и да не казват на никого.

Зюлейха остава на стълбите пред къщата, превита на две, неподвижна дори под проливния дъжд. Чувства се напълно безсилна и изоставена. Тъмнината на нощта се спуска, докато тя продължава да седи там, трепереща и мокра до кости. Късно вечерта Демир се връща. Той я намира все още на същото място, цялата премръзнала и изтощена. Демир насила я вкарва в стаята им и я подсушава.

В спалнята Зюлейха седи на леглото си, вече суха, но погледът ѝ остава празен. Демир я подканва да хапне нещо, но тя категорично отказва. Вместо това, с разтреперан глас, го пита отново и отново:

– Къде е синът ми?

Демир запазва спокойствие и отговаря:

– В безопасност е. Никога не бих позволил да му се случи нещо лошо.

Но тези думи не утешават Зюлейха. Тя го поглежда с очи, пълни със сълзи, и изрича:

– Твоята любов към мен е като мъчение.

Демир, засегнат от думите ѝ, отвръща с горчивина:

– Не. Ти си тази, която ме измъчваш!

Отчаяна, тя отново го моли:

– Върни ми сина ми! Моля те!

Демир обаче не отговаря. Вместо това се отдръпва и излиза от стаята, оставяйки я сама с мъката ѝ.

Същата вечер, на различни места, двама мъже мислят за една и съща жена.

Йълмаз стои пред прозореца на дома си, гледайки как дъждът се стича по стъклото. В мислите му е Зюлейха – нейният образ, нейните думи, нейната усмивка.

В същото време Демир стои на стълбите, съзерцаващ дъжда, който продължава да се излива безмилостно. Той също мисли за Зюлейха – за нейните думи, които го разкъсват, и за любовта, която не никога няма да получи.

Дъждът става свидетел на тяхната тиха борба – двама мъже, обичащи една и съща жена, всеки по свой начин, и една жена, която страда заради загубата на детето си и свободата… и мъжът, който се е заклела, че ще обича до гроб.

Денят изгрява светъл и ясен, но проблемите за Гафур започват още от ранна сутрин. Той с ужас открива, че на полето няма нито един работник – всички са напуснали, за да работят за Йълмаз. Гафур изпада в паника. Отговаря за управлението на полето, и ако Демир научи за случилото се, последствията няма да са добри. Осъзнавайки сериозността на ситуацията, той решава да действа незабавно.

Заминава за Адана с надеждата да наеме нови работници, преди Демир да забележи липсата им.

Междувременно Хункяр е изписана от болницата и е видимо щастлива да се върне у дома. Въпреки слабостта си, тя се чувства по-добре и веднага търси компанията на любимия си внук.

– Къде е бебето? Донеси го, защото много ми липсваше! – казва тя на Зюлейха с нетърпение.

Зюлейха обаче не отговаря. Вместо това я поглежда със студен поглед и напуска стаята без да каже нито дума.

Объркана и леко разтревожена, Хункяр се обръща към Демир:

– Какво става? Къде е бебето?

Демир решава да ѝ каже истината. Завежда я в кабинета си и ѝ разказва всичко, което се е случило, докато тя е била в болницата. Обяснява ѝ за опита на Зюлейха да избяга, за напрежението между тях, и признава, че вече не може да ѝ се довери. С тежък тон добавя:

– Бебето е в добри ръце. Поверих го на една жена от селото, която се грижи за него.

Сутринта Зюлейха наблюдава как Хункяр излиза от чифлика. Погледът ѝ е насочен напред, целеустремен. Зюлейха, която я гледа през прозореца, започва да се пита дали свекърва ѝ не се е отправила да върне бебето ѝ. Надеждата пламва в сърцето ѝ, но тя остава предпазлива.

• Ще посмее ли Хункяр да се намеси в решението на Демир?