Имало едно време една майка, която се престорила на мъж заради мечтите на четирите си деца... Така започва красивата и невъзможна приказка с истински хора в нея, която разказва за мечтата да размениш гледането на овце с гледането на старини.
През 1999 година, за да избяга от тормоза на съпруга си, Стефка напуска село Бъзън, Русенско, стига до село Слащен край Гоце Делчев и от там през браздата и мрежата с бодлива тел под носа на спящите граничари преминава в гръцко.
Стефка изминава 60 км пеша, за да стигне до Пирги – красиво планинско селце в Северна Гърция, чиито жители за щастие говорят малко български. Там обаче работа за жени няма. А Стефка иска да работи – тя не иска да краде или да проституира, затова се превръща в... Иван и става овчар като най-много внимава при ходенето до тоалетна. Никой от местните дори и не подозира, че е жена. След малко повече от година съпругът й, от когото тя бяга, се опитва да премине нелегално границата заедно с брат си, но и двамата намират смъртта си във водите на р. Места.
Именно няколкото пролети сълзи разкриват, че Иван всъщност е Стефка. Тя вече се е наложила като добър работник и последствия няма дори напротив – цялото село продължава да я нарича Иван, макар всички да знаят, че е жена. Е, някои вече ѝ казват Иванка.
На 39-годишната Стефка ѝ харесва повече да е Иван и да не се страхува от нищо. И не иска друг мъж в живота си. Целият живот на вдовицата-гастарбайтер са четирите ѝ деца и невръстната ѝ внучка. Освен тях има само работата си – гледа животните с много любов, говори им на гръцки, гази кал, живее в колиба без тоалетна и баня, но не се оплаква: „Не ми трябва лукса – далеч съм от лукса! Така си изкарват парите в Гърция чобаните! Не е трудно, за който обича работата си... Няма значение къде съм овчар – аз обичам стоката!...”
Стефка/Иван обаче не иска да е овчар в България – двестате лева, които би получавала тук са шест пъти по-малко от това, което изкарва там и с тях не би могла да сбъдва мечтите на децата си! Голямата мечта на голямата ѝ дъщеря е кола - Стефка ѝ купува кола на изплащане. Малката ѝ дъщеря мечтае за хубава сватба – Стефка взима 3500 евро заем от чорбаджията, при когото работи още с идването си и прави сватба за чудо и приказ с 600 гости.
„Никой не би направил такава сватба!... Аз просто искам да им завиждат на децата ми!... Да се пукат душманите – майка ми тъй казваше!... Да завиждат, че една майка с толкова деца е способна да направи толкова! Няма значение по каъв начин ги е изкарала парите, как ги е спестила, дали назаем ги е вземала...”
Двамата ѝ сина имат нужда от къща – Стефка ще им построи. Тя ще работи докато се пенсионира, за да може да построи тази къща, а заемът, който е взела за сватбата, ще изплаща поне шест месеца. А до края на годината ще трябва да купи компютър на децата си – за това също мечтаят... „Пожелавам на децата ми мечтите им – всички, които им се въртят в главите – да им се сбъднат! И най-важното – туй, дето им обещах, че къща ще им построя – с всички сили ще се боря да им направя и къща!” От децата си Стефка/Иван иска само едно: „Да ми обещаят, че от тез четирите деца, дето имам, едно ще ме гледа на стари години! Това искам! Една майка може да гледа десет деца, но десет деца една майка не могат да гледат! Понеже мойте са четири – едно да ме гледа!”
А какво ще получи Стефка от живота? Наградата в този живот за Стефка/Иван ще е една гръцка пенсия от 1000 евро. Българката, дори и Иван да се казва, пак ще кърми децата си, а днес песента „Когато бях овчарче” завършва така: „когато бях овчарче, купих компютър на децата си...” Има и друг рефрен в майчината овчарска песен – „пожелавам ви това, което ви обещавам”.
Овчарката, която в Гърция всички мислят за мъж, има четири деца и си пожелава поне едно от тях да я гледа на старини. И тук, в България, и там, в емиграция всъщност става дума за една проста сделка – работя, за да ме гледат! Няма магия! Има липса на бъдеще! И дано Стефка да я гледа някой на старини поне толкова, колкото тя днес гледа чуждите животни!
„Емигранти”, петък, 16 април 2010 година, 23:30 часа, Нова телевизия
През 1999 година, за да избяга от тормоза на съпруга си, Стефка напуска село Бъзън, Русенско, стига до село Слащен край Гоце Делчев и от там през браздата и мрежата с бодлива тел под носа на спящите граничари преминава в гръцко.
Стефка изминава 60 км пеша, за да стигне до Пирги – красиво планинско селце в Северна Гърция, чиито жители за щастие говорят малко български. Там обаче работа за жени няма. А Стефка иска да работи – тя не иска да краде или да проституира, затова се превръща в... Иван и става овчар като най-много внимава при ходенето до тоалетна. Никой от местните дори и не подозира, че е жена. След малко повече от година съпругът й, от когото тя бяга, се опитва да премине нелегално границата заедно с брат си, но и двамата намират смъртта си във водите на р. Места.
Именно няколкото пролети сълзи разкриват, че Иван всъщност е Стефка. Тя вече се е наложила като добър работник и последствия няма дори напротив – цялото село продължава да я нарича Иван, макар всички да знаят, че е жена. Е, някои вече ѝ казват Иванка. На 39-годишната Стефка ѝ харесва повече да е Иван и да не се страхува от нищо. И не иска друг мъж в живота си. Целият живот на вдовицата-гастарбайтер са четирите ѝ деца и невръстната ѝ внучка. Освен тях има само работата си – гледа животните с много любов, говори им на гръцки, гази кал, живее в колиба без тоалетна и баня, но не се оплаква: „Не ми трябва лукса – далеч съм от лукса! Така си изкарват парите в Гърция чобаните! Не е трудно, за който обича работата си... Няма значение къде съм овчар – аз обичам стоката!...”
Стефка/Иван обаче не иска да е овчар в България – двестате лева, които би получавала тук са шест пъти по-малко от това, което изкарва там и с тях не би могла да сбъдва мечтите на децата си! Голямата мечта на голямата ѝ дъщеря е кола - Стефка ѝ купува кола на изплащане. Малката ѝ дъщеря мечтае за хубава сватба – Стефка взима 3500 евро заем от чорбаджията, при когото работи още с идването си и прави сватба за чудо и приказ с 600 гости.
„Никой не би направил такава сватба!... Аз просто искам да им завиждат на децата ми!... Да се пукат душманите – майка ми тъй казваше!... Да завиждат, че една майка с толкова деца е способна да направи толкова! Няма значение по каъв начин ги е изкарала парите, как ги е спестила, дали назаем ги е вземала...” Двамата ѝ сина имат нужда от къща – Стефка ще им построи. Тя ще работи докато се пенсионира, за да може да построи тази къща, а заемът, който е взела за сватбата, ще изплаща поне шест месеца. А до края на годината ще трябва да купи компютър на децата си – за това също мечтаят... „Пожелавам на децата ми мечтите им – всички, които им се въртят в главите – да им се сбъднат! И най-важното – туй, дето им обещах, че къща ще им построя – с всички сили ще се боря да им направя и къща!” От децата си Стефка/Иван иска само едно: „Да ми обещаят, че от тез четирите деца, дето имам, едно ще ме гледа на стари години! Това искам! Една майка може да гледа десет деца, но десет деца една майка не могат да гледат! Понеже мойте са четири – едно да ме гледа!”
А какво ще получи Стефка от живота? Наградата в този живот за Стефка/Иван ще е една гръцка пенсия от 1000 евро. Българката, дори и Иван да се казва, пак ще кърми децата си, а днес песента „Когато бях овчарче” завършва така: „когато бях овчарче, купих компютър на децата си...” Има и друг рефрен в майчината овчарска песен – „пожелавам ви това, което ви обещавам”.
Овчарката, която в Гърция всички мислят за мъж, има четири деца и си пожелава поне едно от тях да я гледа на старини. И тук, в България, и там, в емиграция всъщност става дума за една проста сделка – работя, за да ме гледат! Няма магия! Има липса на бъдеще! И дано Стефка да я гледа някой на старини поне толкова, колкото тя днес гледа чуждите животни!
„Емигранти”, петък, 16 април 2010 година, 23:30 часа, Нова телевизия
