25-годишната българка Анна Иванова е студентка по славянска филология в университет във Виена. Отраснала е в столичния квартал Младост, но от деветгодишна възраст живее извън България. Когато е на седем родителите ѝ се развеждат. Майка ѝ заминава да работи в Кипър и след няколко години я взима при себе си. В Кипър Ани се чувства много добре – харесват ѝ хората и мястото, учи в частно американско училище, говори добре английски. Там майка ѝ среща втория си съпруг-австриец и Ани заминава да живее в Австрия.Порядките в семейството на втория ѝ баща са доста строги – забранено е да се гледа телевизия, по време на хранене на масата се слуша класическа музика и не се говори, не можеш да получиш второто ястие преди всички да са приключили в първото... „Не ми беше приятно и бях доста нещастна в началото!” Семейството живее в едно австрийско селце и на Ани ѝ се налага да ходи един километър през гората, за да стигне до автобусната спирка, а пътуването до училището ѝ е 45 минути: „Тези 45 минути в началото бяха за мен кошмар!... В началото ми беше много, много тежко!”
Ани не познава другите ученици, не говори езика и не разбира какво си говорят, но усеща, че ѝ се надсмиват. „Най-лошото е някой да те гледа, да говорят помежду си и да се подсмихват... Те се подиграваха с мен!... Не бяха любезни... Много злобни погледи ме преследваха... Бях нещастна и не вярвах в себе си... Това доста ми уби самочувствието и всичко... Бях толкова вече неуверена в себе си, че ме беше страх. И за всичко им вярвах – да кажат, че съм грозна, че не ставам за нищо...”
Съучениците ѝ се присмиват на името й, обръщат ѝ гръб щом разберат, че е от България. „Имах съученик, който беше българин и ме молеше да не говоря с него на български, а на английски, защото го беше срам!... Това беше моето детство и беше най-най-трудното!” Ани разбира какво е да те приемат за човек второ качество и като тийнейджър, когато се опитва да си намери работа, но никой не иска да я наеме заради акцента, а някои казват директно, че не искат да работят с българи. „За нея адаптирането беше трудно!” – казва лелята на Анна – Руми. - „Това, което за нея е било най-трудно не е само езиковата бариера, а ѝ е липсвала тази топлота, която типично по балкански ние изразяваме.”
И понеже травмите от детството обикновено определят поведението на възрастните, днес порастналата Ани нарочно дразни австрийците - които вече много я харесват - като нарочно разваля перфектното си виенско произношение с български акцент – точно за да не я мислят за австрийка.
За да се издържа във Виена Анна работи три работи - помага в адвокатска кантора, вечерите работи в дискотека, има ангажименти в агенция за промоции и допълва доходите си като фото модел в модна агенция.
Потомката на стар възрожденски род упорито пази патриотизма си, може би изкуствено подхранван от отдалечеността на България и носталгията. „Аз тук мога да имам всичко и да живея в един супер лукс, обаче се прибирам в България и там, в една гарсониера десет души са нагъчкани и ми е толкова приятно! Не искам да си тръгвам!...”
Анна се опитва да уреди следването си за един семестър в София – тя учи българска филология, преподават ѝ на немски, а на специализация я пращат в Чехия. „Аз уча български, а те от Виена ме пращат в Чехия – аз не искам там, искам в България!... Тук всички професори, доценти ми помагаха – дадоха разрешение и всичките ми документи бяха готови. Не беше лесно, но успях!” Но Анна не получава разрешение от българска страна. Разплаква се само при спомена за опитите си да пребори българската администрация, за да се върне в България било то и за няколко месеца – едни ѝ казват да си стои във Виена, защото там ѝ е по-добре, други не вдигат телефона, трети са в отпуск... Така Анна пропуска един семестър от следването и губи стипендията си.
„Емигранти”, петък, 9 април 2010 година, 23:30 часа, Нова телевизия
