В първата събота на март социалният ъндърграунд „Отечествен фронт” разказва потресаваща история за едно 9-годишно момче, което се разтреперва само при споменаването на майка му и за един баща, който се опитва да задържи сина си при себе си. „Днес ви разказваме историята на Йовко и баща му – история, която слушаме всеки ден и се чудим как да обобщим.” – раказва Мартин Карбовски. – „Историята напоследък се повтаря твърде често - десетки деца, които не искат да останат с майките си! Образът на вечно лошия баща и на майката-закрилница тези дни са се поразмили и трябва да признаем – има майки, по-лоши и от най-лошия баща. Ние не знаем дали при Йовко е така. Най-трудното нещо за снимане в България са децата. Те са така объркани от възрастните, че зад лицата им често не се съдържа личност. Зад лицата им е цялата свирепа война, която водим ние, възрастните. В тази война децата смятат за добър този, който в момента е най-близо до тях. Този, когото единствено имат. Показвам ви днес лицето на едно дете и трябва сами да решите какво има зад лицето на това дете.”
Йовко е на девет години. Ходи на училище, добър ученик е, тренира таекуондо, има дори зелен колан. Преди няколко години родителите му се разделят. „Майка ми избяга от тате!” – разказва малкият. Известно време Йовко живее с майка си и по-големия си брат на квартира. „Тя ме биеше без причина!... Аз се напикавах от страх!... Най-лошо ме биеше след като си сложи бял прах на ръката и смърчаше!... После викаше като побесняла и по-силно ме удряше – риташе ме с крак в корема или ме удряше с юмруци по главата!... Казваше ми: „Аз съм те родила – ще те удуша!”... Идваха други мъже – ние с брат ми седяхме в едната стая, а тя отиваше с тях в другата, събличаха се и почваше да се бори с тях... Аз гледах...”
„Докато снимахме филма по едно време спрях снимките просто, защото не исках повече да разстройвам момчето. Когато с Йовко започваме да си говорим за майка му, Йовко се променя - нещо рязко в сърчицето на това дете се скъсва, говорът му става неразбираем, очите му се пълнят със сълзи, а объркването му и обидата му стават ясни за всеки, който е срещу него.” – разказва Карбовски.
– „Не знам дали това дете говори истината. Не знам дали казва цялата истина. Но онова, което някой е причинил на това дете, е налице. На Йовко му е причинена войната на възрастните!...” Бащата на момчето, който също се казва Йовко, е на четиридесет и девет години. Твърди, че не е настройвал сина си срещу майка му и че не го е учил да говори така, а именно от детето е разбрал какво е правила съпругата му: „Просто няма кой да ми ги каже, ако той не ми ги е казал!” Малкият Йовко твърди, че спомените за приятелите на майка му са от тригодишен:
„Пак ходеше с тия мъже – тайно! Тя ме водеше с нея при приятелите й...” Баща му разказва, че не повярвал в началото, но детето го завело до три от адресите, които е посещавало с майка си. Йовко старши е загубил делото за попечителството върху сина си на първа инстанция. От две години и половина, въпреки решението на съда, Йовко живее с баща си, защото майка му не го е потърсила. Сега целта на бащата е синът му да бъде изслушан в съда, въпреки че няма изискваните от закона десет години.„Когато чуе за мама, Йовко бяга в другата стая. Няма да бързаме да казваме, че майката на Йовко е чудовище. Но който и да е причинил това на това дете, е наистина кошмарен човек!” – коментира Карбовски. – „Между шамарите, които си разменят възрастните винаги попадат децата. Попадат между псувните им, между клюките им, между сълзите им и слюнката им. Няма съд по нашите земи, който да отчете това престъпление – щетата, направена от родителите на Йовко върху Йовко. Само вярващите в Бог знаят, че един ден родителите на Йовко ще отговарят пред най-висшата инстанция - и за напикаването, и за треперенето, и за объркания говор, и за трескавия поглед на детето.
Майката не пожела да говори с нас, уверена от адвокатите си, че ще спечели делото за сина си и апартамента на мъжа си. В съда това дете обаче никой не го пита дали обича някого или не. Никой не го пита дали е добре с баща си или не. Ние не сме съд! Но искаме едно нещо – макар да няма десет години, малкия Йовко да бъде попитан от съдиите с кого иска да живее! И ако съдът го даде на майка му, нека помолим Агенцията за закрила на детето в следващите години да навестява дома на Йовко и да го пита как живее. Когато хората се превръщат в зверове, трябва държавата да очовечава хората. Иначе сълзите на момчетата като Йовко никога няма да спрат. И някой ден Йовко няма да ни прости. Няма да ни прости!”
